Всеки човек има по някое и друго специално място, запазено в сърцето и спомените му. Не е нужно да го е посещавал скоро, за да се чувства „у дома“ само при мисълта за него. И дори да е бил там многократно, при всяко пътуване усеща „пеперуди в стомаха“ и очакване за нещо хем познато, хем различно. За мен едно от тези места е Трещеник.
Трещеник е малък курорт в Рила, над гр. Якоруда, с непокътната и пленяваща природа, но непознато за масовия туризъм – и по-добре! Можеше и аз никога да не съм чувал за него, но докато бях още ученик, а и след това, когато аз и брат ми се сдобихме с първите си планински велосипеди, ходехме там почти всяко лято на почивка за по седмица, тъй като предприятието, в което работеше баща ми, имаше малка и много уютна почивна станция в алпийски стил. Не е трудно да обикнеш този район заради красотите и хората му – отрудени, сърдечни, планински хора, много от тях помаци. Но да кажем, че дори това не е водещ мотив за чувствата ми. Причината да съм влюбен до живот в Трещеник е, че на практика там прокарах планински велосипед! Не в буквалния смисъл, разбира се. Като софийски младежи, с брат ми навъртяхме първите (десетки и стотици) километри по Витоша, Плана и Лозенска планина, общо взето докъдето можеше да се стигне с автобусите на градския транспорт. Но и двамата нямахме търпение да дойде лятото и да отидем в Трещеник, където карането беше буквално в друго измерение – високопланинско, с внушителни гледки и много приключенско! През първите 1-2 лета се придържахме към утъпканите и маркирани пътеки и пътища, като дори тези карания бяха за нас поне едно ниво над повечето други велоприключения. А след това започнахме да гледаме все по-смело към планината, да покоряваме и спускаме върхове, дори без пътеки по тях, да проучваме и откриваме все по-диви места, все по-далечни маршрути. Няма да е пресилено, ако кажа, че Трещеник е може би основното място, което ме оформи като планински колоездач – там за първи път (изключвайки Витоша, разбира се) карах във високата планина, по доста трудни и технични пътеки, по непознати маршрути, планирани само по хартиените карти от онова време…
Периодът, за който говоря, е отдалечен на повече от 20 години от днешния ден – най-общо казано между 1997 и 2003 г. Оттогава са и първите статии в МТБ-БГ, посветени на този район („70 километра в Рила планина“, „Трещеник“, „Почти до върха и обратно“, „До върха и обратно (вр.Суха вапа, Рила)“ и „Песокливата вапа“), които днес звучат леко смешно и наивно, но пък са живо свидетелство за ентусиазма, който ни тресеше с пълна сила, докато откривахме планинското колоездене по всевъзможни начини, включително и не съвсем позволени от правилата за управление на националния парк (което го разбрахме по-късно). Точно затова тези години бяха за мен едно истинско МТБ детство – забавни, безгрижни, откривателски, без да знаем кое е забранено и кое не. След това пораснахме и постепенно времето и възможностите за почивка в Трещеник намаляха и изчезнаха, после и станцията я затвориха. Случваше се от време на време да минавам наблизо „транзит“ при някои от рилските карания, които обичах да правя, но тези кратки срещи, освен че бяха съвсем редки, нямаха нищо общо с едновремешните МТБ ваканции.
Затова когато през 2024 г. получих възложение от Община Якоруда за проучване и описване на маршрути около града, се почувствах като човек, който си е уговорил среща с „ученическата любов“ – нямах търпение да се завърна по тези места, но и не знаех дали ще ги заваря същите, дали аз ще съм същият, дали все така ще се обичаме…
Аз не бях същият, това е сигурно! За добро или лошо, детето го нямаше. На мястото на импровизациите и непукизма относно резултата от карането сега имаше прецизно планиране по карти, сателитни снимки и информация от приятели, така че да успеем в рамките на 3-4 дни да обходим и проверим най-обещаващите места и склонове. Работа имаше да се върши и организацията на нещата бе подчинена на тази цел – гонехме максимална ефективност, а не просто спускане по течението. Затова и първоначалната ми идея да спим горе в Трещеник капитулира геройски в полза на по-практичното решение за настаняване в Якоруда.
Трещеник обаче си оставаше цел номер едно за мен – не само заради сантиментите към това райско кътче, но и защото там наистина има някои много хубави маршрути. Имам спомен, че някога съм описвал някои от тях по онзи стар начин с картинките за разклони и кръстовища, който много от днешните читатели на МТБ-БГ може би изобщо не са виждали. Но ако е имало такива маршрути, през годините явно съм решил, че може да се окажат подвеждащи и неактуални и съм ги пратил в архивите. Не помня съдбата им, наистина! Но помнех маршрутите и знаех, че този път искам да ги опиша и споделя по модерен и адекватен начин. Освен това имах нереализирани идеи, датиращи още отпреди 20 години, за маршрути през махалите между Якоруда и Трещеник, за търсене на спускания от Трещеник към Якоруда – изобщо, в района имаше за каране много повече, отколкото позволяваше краткият ни престой там.
Освен тримата, които тръгнахме от София – аз, Наско и Дани – на място през първите два дни се включиха още двама, пребиваващи постоянно в Банско – Пано и Бобо, така че групата ни бе сериозна и надъхана за каране! И със сигурност няма да се учудите, че първата посока, в която се отправихме, когато се събрахме в Якоруда малко преди обяд на първия ден, беше нагоре към Трещеник – с колите, за да не губим време, а после щяхме да си ги приберем с такси. Малкият курорт ме посрещна такъв, какъвто си го спомнях – зелен, прохладен и даже още по-спокоен, защото за жалост много от базите и местата за настаняване, които работеха едно време, сега бяха спуснали кепенците. Иначе имаше и някои новопостроени и обновени неща, най-вече вили, а също и хижа „Трещеник“, но като цяло основно нашите гласове нарушаваха тишината, спуснала се над меките поляни около хижата и другите постройки.
Тъй като този ден бе по-кратък, заради времето за пътуване до Якоруда и Трещеник, планът за него бе ясен и предвидим – да се изкачим още малко до местността Нехтеница, оттам по пътя за хидросъоръженията да се придвижим над хижа „Семково“ и под Сухото езеро, да се спуснем по пътеката към хижата и оттам да се приберем към Трещеник, а след това да проверим и някой от вариантите за спускане към града. Всичко без последната част го бях карал някога и имах съвсем конкретни очаквания за терена и маршрута ни. Знаех например, че в м. Нехтеница, до която пътят е асфалтиран, има чешма с една от най-вкусните ледени води, които съм опитвал. Затова там направихме първата задължителна почивка. Да можех, бих си налял цяла цистерна от тази вода!
Към познатото (за мен) обаче добавихме и някои нови неща. Малко след Нехтеница се отбихме от главния черен път и само на 200-300 м от него се разкри едно неподозирано от мен място – местността Мочура с едно малко езеро, чиято повърхност планинският ветрец набраздяваше игриво, а на отсрещния му бряг бе кацнала малка бяла къщичка, досущ като от снимка в Алпите. От Трещеник с нас бе тръгнало и едно куче, леко накуцващо, но явно кипящо от енергия, което щом видя езерото, се почувства задължено да се изкъпе в него. Изобщо, това беше място, на което при други обстоятелства можех буквално да прекарам и целия ден!
Интересно за мен бе и цялостното усещане от карането по тези познати места, но много години по-късно – с повече опит, с по-добър велосипед. Пътят ми се струваше по-гладък, а може и наистина да е станал такъв, защото очевидно и той, и хидросъоръженията бяха поддържани. До пътеката към хижа „Семково“ стигнахме неочаквано бързо, а пък тя, поне в началото, сякаш се бе поразширила спрямо това, което си спомнях – може би заради берачи на плодове, може би защото просто вече я има на картите. Беше се превърнала в страхотна и много красива горска пътека, а пък в долната си част бе все така технична и изровена, само че с модерните ендуро велосипеди карането по нея нямаше нищо общо с едновремешното!
Хижа „Семково“ и местността около нея са все така красиви и явно редовно посещавани – почивката ни се услади, но гледахме да не прекаляваме, защото ни чакаше и път наобратно. „Лепнахме“ се за червената туристическа маркировка от хижа „Семково“ към хижа „Грънчар“, макар че на повечето места тя не бе много ясна за следване, но с помощта на спомените ми и GPS-а нямахме проблем с навигацията. Едно време по тази маркировка се изкачвахме чак до пътя между Трещеник и Нехтеница, но сега решихме да проверим една по-ниска „свръзка“ и тя се оказа чудесна – без да трупаме излишна височина, по хубав горски път, подсичащ целия склон и разкриващ чудесни гледки, достигнахме махала Манови колиби, която е малко под Трещеник и ако целта ни бе кръгов маршрут, оставаше само да се изкачим още малко до курорта и да го завършим.
Ние обаче имахме друга цел – да се спуснем към Якоруда. Бях набелязал един черен път, който изглеждаше по картата и по сателитните снимки достатъчно „главен“, за да очаквам да е хубав и сравнително лек за каране. Пък можеше и някоя пътека да видим покрай него, знае ли човек? Нито едното, нито другото се оказа вярно. Пътят наистина бе достатъчно ясен, освен по едни поляни, където тревите и цветята почти го скриваха, но също така се оказа, че на много места е стръмен и силно изровен. Не беше подходящ за хора без опит, това е сигурно, а се надявах точно за такива хора да има някакъв вариант за спускане от Трещеник към града. Иначе ние се изкефихме доста на бързо променящия се терен, имаше тук-там и кратки преки пътеки, особено в долната част, така че забавното си го взехме, макар и да не съвпадаше с „работния план“ и очаквания от него резултат.
А най-забавно стана в края, където достигнахме някаква самотна постройка – дали беше пречиствателна станция, дали нещо друго, не разбрах. От нея надолу обаче тръгваше кратка пътечка, буквално като за кози, и ние решихме, че няма наложителна причина да я пропуснем. Няколко мига по-късно и няколко десетки метра по-надолу, по стръмен и песъчлив улей финиширахме буквално върху покривите на една махала, а пътеката продължи между накацалите по стръмния склон къщи под формата на стръмни стъпала с широчина на пролуката между стените около 1 метър. Веднага си се представихме като участници в състезание по градско спускане, макар и около 10 пъти по-бавни! Пред нас разни хора, които явно си щъкаха по тези сокаци, бързо се шмугваха в дворчетата и входовете на къщи, невярващи каква е тая непозната напаст, идваща откъм гората. Наско дори налетя на някаква булка в сватбена рокля, видимо в още детско-юношеска възраст! Пак добре, че не си я „взе“ – момичето бе успяло уплашено да се дръпне в последния момент. Изобщо, завършекът на този първи ден бе със силен балкански привкус като във филм на Костурица…
А споменах ли, че кучето, което тръгна с нас от Трещеник, куцайки, пробяга цялото това разстояние до Семково и после до Якоруда – около 45 км! Дали и как се е прибрало после обратно до Трещеник, едва ли някога ще разберем…
Поради това, че вторият ден бе последният, който Пано и Бобо можеха да отделят за каране, реших в него да наблегнем на търсенето на пътеки в по-ниските части на планините над Якоруда – както по склоновете на Рила, така и на Родопите отсреща. Това обаче означаваше, че трябваше да издържим и на страшната юлска жега – в града температурата още преди обяд с лекота достигаше 30 градуса и нямаше нищо общо с високопланинската прохлада от предишния ден.
Сутринта обаче все още се живееше нормално и без да губим много време, поехме по най-краткия път към първата цел за деня – пътека, която по-късно получи името „Водолаза“. За хора, които не се плашат от стръмни и технични терени, това е категорично най-добрата пътека над града! И за нея нямаше изобщо да си говорим, ако не бяха хората от велоклуб „Крива спица“, които я бяха почистили, подобрили и подготвили за предстоящата през август Перпендикулярна вселена 18. Както е справедливо, името ѝ също бе дадено от тях, заради многобройните „гмуркания“, при които теренът от стръмен става още по-стръмен! Пътеката съществуваше по картите и я бях набелязал още преди да знам, че те са правили нещо по нея. Но ако беше в оригиналния си вид, като един стар дърварски улей право надолу, пълен с клони, шума и камъни, щяхме просто да отидем, да видим, че не става и да търсим следващата. Вместо това обаче, спуснахме „Водолаза“ два пъти за един ден – благодаря ви, „Крива спица“!
Както споменах, тръгнахме към нея по най-краткия и ясен път на картата. Беше ясно, че ще е стръмен, ама чак пък толкова не очаквахме. След кратък подлъгващ пролог, в който едва-едва загряхме, пътят се изправи пред нас като стена и дори да бяхме с е-байкове, пак щяхме да видим зор – ако не от наклона, то поне откъм техника за удържане на байка с предното колело върху терена. Без е-байкове се понапънахме тук-там, но на най-стръмните места директно си побутахме. Изкачването бе толкова рязко и безмилостно, че в първия момент реших изобщо да не го споделям с широката публика. Оказа се обаче, че то има и своите добри страни. Едната е, че пътят явно се ползва и бе в прилично състояние. Освен това е с южно изложение и има реални шансове да става за каране дори и през зимата, или поне в по-голям прозорец от годината – още от пролетта та чак до късна есен. А и просто е най-бързият и пряк път за достигане до тази великолепна пътека. Така че това кръгче се превърна в маршрута „Якоруда – пътека „Водолаза“ (вариант 1)“.
Има ли смисъл да разказвам за спускането, щом определих пътеката като „най-добрата над Якоруда“? То беше чудо! Теренът сух, прашен, но учудващо имаше повече сцепление от очакваното. Пътеката непозната, със споменатите резки „гмуркания“, при които идваш отгоре и виждаш един ръб, отвъд който не знаеш дали е пад, или просто е още по-стръмно, а за разкош стърчат и камъни, та да трябва и прецизна линия да избираш. Няма да скрия, че спирахме няколко пъти – не само за снимки, а и за да надникнем зад тези ръбове и да се уверим, че каквото се крие зад тях, можем да го минем, защото не би било приятно да се „гмурнеш“ в дълбочина, за която няма да ти стигне кислорода. Такива ми ти „водолазни“ мъдрости… Долу бяхме в адреналинова интоксикация!
За второто кръгче поехме към родопската страна. Там има една много приятна пътека от с. Бунцево, която вече знаех. Тя сече пряко един основен черен път и сега бях решил по него да се качим. Макар и редовно ползван и с добра настилка, пътят се оказа доста стръмен на места, така че отново бяхме в червената зона на пулса. Първоначално целта ни беше да проверим едни потенциални пътеки по хребета на североизток от града. Тази проверка обаче ни донесе само едно брутално бутане обратно по склона, след като първо тръгнахме по един стар дърварски път и докато се усетим, че не ни върши работа, вече бяхме свалили над 50 м височина. Всъщност намерихме и една стара пътека, но като се има предвид, че от самото начало бе трудно проходима, нямаше смисъл да храсталясваме по нея, защото имахме резервен вариант, а именно – споменатата пътека от с. Бунцево. Преди да поемем по нея, проверихме още някои примамливи наченки на пътеки, но никоя от тях не оправда очакванията ни. Така че в крайна сметка излязохме на припек и на невероятна панорама под с. Бунцево и оттам потърсихме и намерихме една непозната до момента част на пътеката – леко обрасла, но все пак годна за каране. А надолу, вече в познатата част, нещата бяха повече от добре!
След последното пресичане на пътя пътеката се разделя на няколко ръкава – бях карал поне 2-3 от тях, които долу отново се събират. Този път реших да пробвам най-левия и след кратко, стръмно и доста вълнуващо спускане пътеката завърши отново над едни покриви, само дето този път между нас и къщите имаше отвес. Е, успяхме някак да слезем по една тънка пътечка встрани, ама тая последна отсечка си остана само за наше ползване – в описанието на маршрута я спестих.
След тези две кратки, но доста стръмни „врътки“, жегата ни налегна безмилостно и ние се скрихме на сянка под чадърите на едно заведение в центъра на града, опитвайки каквото беше останало от обедното меню плюс класически соц-носталгичен сладолед от машина от един съседен магазин. Животът беше достатъчно хубав, трябваше ли да караме още през този ден? С напълнени търбуси със сигурност не! Пано и Бобо така или иначе трябваше да се прибират, а пък останалите трима решихме да се топнем в джакузито на хотела и да изчакаме слънцето да поотслаби изгарящото си действие. Планът бе да намерим по-плавно изкачване към „Водолаза“ и евентуално още една съседна на нея пътека, а денят бе голям, така че можехме да си позволим лукса да започнем чак след 17 ч.
Освежени от минералната вода, с преработени вече калории от обедното преяждане, яхнахме пак велосипедите и навлязохме смело в долината на р. Якорудчица. В началото изкачването бе много приятно – лек до умерен наклон, редуващи се сенчести и слънчеви участъци, а в един момент обърнахме посоката и пътят стана по-стръмен, но пък изцяло сенчест, а и температурата вече не бе като в пещ. От дере в дере, постепенно излязохме в по-разредени гори, където вече имаше и пъстри поляни, но пък наклонът на пътя взе да става брутален и, щем не щем, пак побутахме прилично. А на една такава поляна, малко преди да започнем спускането, ни посрещнаха и две китни колиби, спретнати и белосани, които бяха още по-красиви заради меките залезни лъчи на слънцето. Да не повярва човек на какви места все още идват хора да си поддържат имотите!
Към „Водолаза“ този път дойдохме отгоре, по черен път. Както казах, първоначалната ни цел бе да проверим една друга пътека, тръгваща по същия склон и отбелязана на картата, но по нея „Крива спица“ очевидно не бяха минавали и съответно пътека нямаше. Така че трябваше да се задоволим с второ спускане по вече познатата ни от сутринта пътека – „горките“ ние!
За третия ден няма какво повече да напиша, освен да ви препратя към тази статия, която е хем маршрут, хем пътепис: https://mtb-bg.com/routes/yakoruda-ultra. И да го онагледя с още няколко снимки:
От гледна точка на работата денят може и да не бе съвършен, защото някои пътища се оказаха неподходящи за масовата аудитория, но като преживяване и приключение това бе едно от най-хубавите ми карания за 2024 г.!
Като за трети пореден ден, малко се скапахме физически, но с помощта на питателна храна и здрав сън на чист въздух презаредихме поне частично батериите за последния, четвърти ден…
За него не предвиждах геройства от храброст, а по-скоро „довършителни работи“, които да ми осигурят още отсечки и снимки за комбиниране в различни маршрути. Качихме се с колата до Трещеник и оттам поехме към Нехтеница, но преди да я достигнем, свърнахме по червената маркировка към Семково, а в околностите на вр. Торица продължихме по познатия ни от ден 1 подсичащ горски път към махала Манови колиби, за да се върнем обратно в курорта. Получи се един от най-добрите маршрути край Трещеник – разнообразен като терен, но не много труден; приятен като натоварване, но не прекалено лек. Страхотно кръгче като за половин ден!
Да се спускаме от Трещеник с колата нямаше смисъл, разбира се – имахме си колела! Затова, комбинирайки някои вече познати пътища и добавяйки нови към тях, си „начесахме крастата“ още веднъж, колкото да се уверим, че от курорта към Якоруда спусканията са основно по дърварски пътища и никак не са за начинаещи, защото крият доста рискове, особено като поотпусне човек спирачките. Но пък в случаи като нашия, когато човек има как да си прибере колата, всякакво спускане по пресечен терен е по-добро от нищо!
Излишно е да го пиша, но всички спомени, за които споменах в началото, се завърнаха и затвърдиха в тези 4 дни. Макар че видях планината и много от познатите места по малко по-различен начин, с повече опит, с по-добри умения, с по-модерен велосипед, чувствата и емоциите, които ме изпълниха, не бяха толкова различни. Имаше много места, които сякаш не бяха мръднали за тези 20 години – поляните си бяха същите, меки и зелени, върховете граничеха с небето, величествени и скалисти, въздухът сякаш ме пречистваше, свеж и прохладен на височина около 2000 м, дори когато долу в града беше като в пещ. И всичко това сякаш бе само за нас – може би защото бяхме в делнични дни, но почти не срещахме други хора, спокойствието бе неописуемо. Наистина ще се радвам, ако повече хора открият това място и прелестите му. Като причина могат да ви послужат някои от маршрутите, които описах и публикувах в резултат на нашето пътуване – има от кратки и лесни за начинаещи до трудни и дълги карания за хора с добра подготовка и умения:
- Трещеник – Семково (под Сухото езеро)
- Трещеник – м. Мочура
- Трещеник – Нехтеница
- Обиколка на югозапад от Трещеник (покрай вр. Торица и рида Брабрите)
- Обиколка на югоизток от Трещеник (през Кьорови колиби и Юрчени колиби)
- От Якоруда до Нехтенския водопад
- Якоруда – пътека „Водолаза“ (вариант 1)
- Якоруда – пътека „Водолаза“ (вариант 2)
- Якоруда – Добреви ниви
- Якоруда – Трещеник 1
- Якоруда – Трещеник 2
- Якоруда – Трещеник – Семково – пътека „Водолаза“
- Якоруда – Манови колиби – Торица – пътека „Водолаза“
- Якоруда Ултра (покрай Бяла Места – Ропалица – Нехтеница и Кьорови колиби)
Аз със сигурност ще отида пак – дано да е по-скоро!
Харесва ли ви съдържанието на MTB-BG.com?
Искате ли и занапред да има достатъчно от него? Вече можете да подкрепите дейността ни чрез Абонамент за физически лица.
