Почти до върха и обратно

След като в предишната статия ви разказах за едно чудесно място в Рила планина, наречено Трещеник, сега пък ще ви занимая с едно доста вълнуващо каране, което направихме през лятото на 2001 година, докато бяхме там.

Както си личи и от заглавието, карането ни (на мен и на брат ми) беше свързано с един връх. Името му е Сухата вапа и се намира точно над езерото и хижата „Грънчар“. Както сами се досещате, целта ни бе да се изкачим до върха и да се спуснем обратно. Погледнат откъм хижата, върхът представлява един куп канари, издигащи се над езерото. На никой не би му хрумнало, че там горе може да се кара колело. В действителност обаче не е точно така и ние знаехме това.

Още предишната година бяхме изкачили върха пеша. Знаехме, че от Грънчар до Сухата вапа има пътека, но ни бяха казали, че е много страшна, затова го изкачихме от другата страна, откъдето върхът изглежда съвсем объл. Оттам няма пътека и се наложи да го щурмуваме през пояс от гъсти клекове, като мислехме, че през клека има пролуки, през които ще можем да минем, но като се изкачихме по-нагоре, стигнахме до места, където трябваше да лазим и да си пробиваме път със сила и с цената на няколко драскотини. Затова пък щом преминахме пояса от клек се оказахме на чудесни голи склонове, покрити с мека планинска тревичка и осеяни тук-там с камъни и островчета от клек. Още тогава решихме, че тези склонове са чудесни за фрийрайд. Проблемът си оставаше гъстия клек, през който с байковете нямаше да можем да минем.
Като изкачихме върха видяхме в подножието му и стадо коне. Казахме си, че те все някак са се изкачили дотам, защо да не можем ние да се спуснем? Решихме следващата година да опитаме и слязохме по пътеката към Грънчар, която не ни се видя никак страшна.

И така през лятото на 2001г. бяхме твърдо решени да избутаме колелата до върха и да направим фрийрайд каране. Мислехме, че сме открили пътека през клековете до върха, но като тръгнахме по нея твърде скоро разбрахме, че пътеката изобщо не върви към върха и няма да ни свърши никаква работа. След това откритие оставаше само резервният вариант – да изкачим върха по пътеката откъм х.Грънчар и да се спуснем обратно пак по нея.

На следващия ден предприехме така планирания поход. Първият етап беше изкачване до х.Грънчар по каменист черен път. От Трещеник до хижата са около 8 км с 400 м денивелация, като наклонът нагоре не е голям и единствената трудност са многото камъни на някои участъци. При хижата починахме, привличайки учудените погледи на туристите. (Забелязвам, че всяка следваща година туристите ни гледат все по-малко учудено, явно започват да виждат все повече колоездачи по чукарите и да свикват с нас.) Някои туристи даже ни попитаха накъде ще караме и ние с гордост им показахме планирания маршрут, който вече наистина ги учуди.

Не се бавихме много и потеглихме нагоре. Изкачихме се по един черен път до седловината Джанка. Оттам пътят продължава надолу към яз. „Бели Искър“, надясно е пътеката към вр. Мусала, а наляво е пътеката към Рибните езера, по която трябваше да тръгнем ние. Именно от нея се отклонява пътеката за връх Сухата вапа, която обаче на доста места се губи. Пътеката за към Рибните езера на някои места беше равна и хубава, но в по-голямата си част беше стръмна и камениста, така че се наложи доста да бутаме. На една малка полянка в клековете две-три крави (или по-скоро телета) бяха излезли да похапнат планинска тревица и ни изгледаха любопитно.

По-нагоре пътеката пак се изравни и излезе на едно широко голо плато преди вр. Ковач. Точно оттук трябваше да се отклоним нагоре към връх Сухата вапа. Пътека нямаше, но вече бяхме слизали оттук пеша, така че знаехме накъде да вървим. Както бяхме спряли да щракнем една снимка, видяхме в далечината, че някакви фигури слизат по пътеката от Рибните езера. Движеха се в посока към нас. Не че е странно по пътеката да има туристи, но тези фигури изглеждаха по-големи и се движеха учудващо бързо. В началото решихме, че са коне, но като се приближиха още малко, изоставихме тази версия и заключихме, че това са хора, и то хора на колела! Не можехме да намерим друго обяснение за бързото им слизане и за странната им форма. Почуствахме се невероятни късметлии, че ще срещнем себеподобни на такова затънтено място и спряхме да ги изчакаме, като фотоапаратът беше в пълна готовност. Постепенно започнахме да дочуваме и някакво дранчене…? Като се приближиха още повече разбрахме, че всичко е било мираж. Всъщност това си бяха туристи с огромни раници на гръб, които почти тичаха по склона надолу. Дори и сега не мога даразбера как успяваха да се движат толкова бързо.

Ако не друго, поне си починахме. Нарамихме отново раниците и поехме нагоре, бутайки колелата. Тук вече и дума не можеше да става за каране. Скоро се появи и пътеката за върха. Тази част от похода ни отне най-много време. Минахме по скалите над езерото и не пропуснахме да викнем два-три пъти към хижата, за да привлечем вниманието на публиката. Оттук оставаха още петдесетина метра (денивелация) до върха, които обаче бяха най-друдните. Пътеката взе да се губи или по-точно да се катери по огромни камънаци. Вече не бутахме колелата, а ги носехме. На едно място се наложи брат ми да се качи по стръмния каменист склон, а аз да му подам колелата и да го последвам. Тук вече се замислихме за връщане. Пътеката ставаше все по-лоша, а камъните, по които стъпвахме, бяха влажни – две чудесни предпоставки човек да си натроши краката, мъкнейки колело на гърба си. Освен това и времето започна да се разваля в типичен планински стил, което ще рече бързо! Над върха се скупчиха сиви облаци и започнаха да прехвърчат ситни капки. Затова, изправяйки се пред поредната двуметрова стена, коята трябваше да преодолеем, ние взехме мъдрото решение това да е крайната точка на нашето изкачване. От хижата дотук бяхме изкачили височина 350 м или общо денивелацията на цялото каране се равняваше на 750 м.


Изкачването! На дясната снимка е показано мястото, до което успяхме да се доберем, както и самия връх.

Започнахме слизането, което изискваше повече внимание и усилия дори от изкачването. На практика още един час мина във водене на колелата надолу, тъй като пътеката просто не позволяваше да се кара по нея. Чак като стигнахме откритите склонове, през които минава пътеката за Рибните езера, се качихме на байковете и хукнахме надолу. Казвам „хукнахме“, защото времето съвсем се беше влошило, в далечината се чуваха и тътени, а определено не искахме да станем на препечени филийки от някоя светкавица. Излязохме на пътеката за Рибните езера и поехме по нея обратно към х. „Грънчар“. Искахме да направим много снимки, но времето бе на друго мнение. Успяхме да щракнем само снимката на фона на яз. „Бели Искър“, която щеше да е още по-хубава, ако не беше толкова мъгливо.

Малко по-надолу отново срещнахме кравите. Този път броят им бе нераснал и те спокойно бяха заели цялата полянка, като две-три се бяха излегнали и върху пътеката. Брат ми беше първи и реши да не се съобразява с дрямката на животинчетата – той щурмува пътеката, при което прекъсна преживните занимания на няколко от тях и внесе смут в цялото стадо. Някои по-едри екземпляри се вгледаха сърдито в натрапника, но най-бурно реагира едно младо биче – то хукна надолу край пътеката успоредно на брат ми. Аз, наблюдавайки сцената отвисоко, се чудех дали бичето се е подплашило от екипирания с каска и кори матадор, или пък напротив, решило е да му покаже кой е господарят на планинските полянки. Отговорът зависеше от това дали бичето ще завие надясно и ще избяга, или ще свърне вляво да мушне брат ми в ребрата. Слава богу, то избра първия вариант. Аз, разбира се, при толкова кравешки погледи, впити в мен, не бях много смел и минах по един обходен маршрут, заобикаляйки полянката с опасните тревопасни животинки. Това беше най-веселата и екстремна част от карането ни.

До х.Грънчар се върнахме без проблеми, но и без снимки. Лошото време продължаваше да ни гони по петите. Оказа се, че при хижата сме имали стабилна публика, която на няколко пъти ни е видяла по различни отсечки от маршрута ни. След като отвърнахме на доброжелателните поздравления и отговорихме на куп въпроси, които повечето от вас са чували („Колко струват тези колела?“, „Не е ли опасно?“ и т.н.), решихме бързо да потегляме надолу, защото дъждът наближаваше. За съжаление не успяхме да му избягаме и още на около 200 м от хижата започна голямото пране. Нямаше смисъл да се връщаме до хижата, така че продължихме надолу и се прибрахме в Трещеник мокри, но доволни от приключението.

Малко ни дожаля, че карането не стана точно както го планирахме, но и това си има своите плюсове. Нещата обикновено са по-забавни, когато нещо се обърка, стига всичко да завърши добре. Сега ни стоплят приятните спомени и плановете за други подобни начинания. Нова година, нови карания!

И накрая нещо много важно: Ако правилно тълкувам разпоредбите в Плана за управление на Национален парк „Рила“, за съжаление излиза, че във всички райони на височина над 2000 м е забранено карането на велосипеди, освен ако няма обозначени за целта пътеки/трасета. Това означава, че карането по този маршрут, както и по останалите високопланински пътеки в Рила, може да ви навлече глоба. Колкото и абсурдна да ми изглежда тази забрана лично на мен, длъжен съм да ви предупредя за нея и изцяло Ваша отговорност е да прецените дали искате да нарушите забраната с риск да си понесете последиците от това.