Преди повече от 15 години като студенти пътувахме на автостоп, за да опознаем Македония. Още тогава величествените масиви на Шар и Кораб планина оставиха ярък спомен в мен и влязоха в дългия списък от желани велосипедни дестинации. През миналата късна есен едно видео със спускане от връх Голям Кораб (2764 м) даде неочакван и рязък импулс към организиране на една малка експедиция до двете най-високи планини на Македония, Албания и Косово.
Планирането на пътуването беше удоволствие. С Ванката Пенчев постоянно откривахме нови и нови интересни неща по карти, сателитни снимки, документални филми, форуми, книги, научни статии и т.н. Направихме връзка и разговаряхме с Арбен Куки (Бени) – планински байк-водач от Косово, който е и автор на въпросното видео. Целите, които си поставихме, бяха няколко: среща с Бени и посещение на неговите домашни пътеки, спускане от най-високите върхове на Кораб и Шар планина и карането на всички други интересни, дълги и епични пътеки. Не на последно място, проявявахме и жив интерес към среща с гораните от Кукъска Гора – малката и самобитна българска общност, запазила векове наред език и род в полите на Шар и Кораб планина.
Групата беше сформирана бързо – все корави момчета, с които сме пътували доста в и извън България. Шофьор на буса беше опитният Ясен Желязков от Изтрещтийм, който трябваше да кара с нас, когато логистиката предразполагаше.
Добро утро Косово, добър ден Шар, добра вечер Призрен!
Отпътуваме от София малко след полунощ. Всички се опитват да спят, дремем, кокорят се. Ние с Ваньо обаче правим компания на Яската. Така минаваме граници, табели, самотни светлини на села и паланки. На развиделяване подминаваме Скопие и кръстът на планината Водно остава да свети назад. Силуети на планини започват да изникват като декор. Опитвам се да се сетя откога не съм бил по тези земи. Бързо влизаме в Косово. В офиса, откъдето се купуват винетки, продавачът подава огънче на един шофьор. Той спокойно дърпа от цигарата и чака да си вземе винетката. Всичко е точно. На Балканите сме.
За пръв път съм в Косово. Правят ми впечатление хубавите къщи и пътища – тук-таме откривам следи от „балкански барок“ – колонади, тип римския император Октавиан. Всичко това внася колорит в градския и селски пейзаж. Идва време и за балканска закуска – бюреци, силно кафе, тортички. От крайпътното ханче наблюдаваме как местните хора се прибират от дискотеки или се готвят за тежки сватби – тъпани, зурни, клавири пълнят предимно немските возила. Събота е. Както знаем и очакваме, повечето хора са млади. Ние отпиваме шумно от кафето и гледаме импозантния връх Люботен (2498 м) и гласно чертаем линии за спускане. Още малко път и сме на мястото на среща с Бени. Будни сме… почти. Планът за деня е да направим 3-4 спускания с извозване с джипове.
Намираме се на паркинг пред малък хотел, недалеч от Призрен, в нещо като Шарския предбалкан. Бени ни посреща с две усмихнати момчета – бошняци, с които се разбираме чудесно на босненско-български. А той, в сравнение с албанския, направо ни звучи като роден. Все пак с Бени „раздуваме“ добре на английски. Ние се опитваме да се престорим на събудени и наливаме кафе почти венозно, докато Бени и компания успяват бързо да натоварят 10 велосипеда почти само върху един джип. Схемата изглежда проиграна и добра. Пейзажът е родопски и бавно и прашно пъплим нагоре по стръмен път. Бени ни разказва интересни неща за Косово и планините, бизнеса и народопсихологията на микса от хора по този край на Европа. Горе се открива гледка и към главното било на Шар планина, над ски курорта Брезовица. Първата домашна пътека на Бени я караме малко насън. Кефим се на разнообразния терен и на това, че Бени специално е окосил тревата на откритите поляни. Все пак там често идват и чуждестранни групи. Не след дълго сме отново на паркинга. Още кафе, товарене и отново нагоре. Втората пътека се оказва доста по-игрива, разнообразна и засукана. Отърсени от недоспиването се наслаждаваме на спускането. Предвкусваме приближаващият обяд и дъжд. Даваме всичко от себе си бързо да стигнем на първата ни среща с храната и бирата на Косово. Оказваме се по-очаровани от очакваното. Вместо пърленка – содена питка, чудно, типично за района овче сирене, мезета, баклави. Бирата Peja също „влиза“ много пивко и неусетно.
Обилният дъжд, напредналото време, фестивалът на документалното кино в Призрен и умората от пътя ни карат да се запътим директно към културната столица на Косово. Така имаме повече време да усетим как кипи животът там. Призрен ни посрещна мокър и не толкова оживен. Хотелът е много класно обзаведен, разположен насред старата чаршия и с гледка над града и джамиите. Отсреща, пред залязващото слънце стърчат още планини. Вечерта е космополитна – разходка до крепостта, бърза среща с Тобиас от Ride Albania, принщинска IPA, дюнерче, баклава, още бира и по леглата. Градът е озвучен повсеместно от някаква местна модерна чалгийка, но това не пречи да заспим като „трупове“. Утре продължаваме към високата планина.
При Гораните в Шар планина
След вкусната закуска товарим колелата на ремаркето и отпътуваме с вълнение към областта Кукъска Гора – район, населен от памтивека с български горани, още наречени нашенци или торбеши. Те все още говорят български диалект. В Гора албанският език се говори много рядко, тъй като гораните живеят много изолирано от другите етнически групи в Косово и Албания. Пътят се вие нагоре и скоро стигаме село Рестелице на около 1400 м над морето. Оставаме изумени колко е голямо селото, разположено амфитеатрално на няколко стръмни тревисти склона. Оживено на максимум, лятото всички гастербайтери се прибират, за да строят къщи и да се женят. Тесни, стръмни улици, скъпи коли, доста от тях украсени за сватба, дюкяни и магазини, деца, строителна техника, която не спира да вози материали нагоре-надолу. Ясен се провира майсторски с буса и ремаркето и скоро сме на няколкостотин метра над селото, в безкрайните заравнени, заоблени и тревисти части на Шар планина.
Караме по double track и се опитваме да съзерцаваме в безкрая от върхове. Вече сме над 2000 метра, но облачността е ниска и караме в мъгла. Гледката към върховете на Кораб и най-високият масив на Шар днес няма да ни „огрее“. Разтеглената в мъглата група оставя неочаквано Ванката сам в интересна схватка с 8 шарпланински кучета. Става напечено и около 2 минути сам успява да се защити с помощта на колелото от злите нападатели. Успяваме да помогнем и всичко се разминава без инциденти. Достигаме с леко бутане и най-високата точка за деня – 2250 м. Сред ниските облаци от време на време се отварят гледки към съседните скални върхове и стени, езера и безкрайни жълто-зелени била.
Пусто е. Диво е. Не срещаме никой в планината освен стадата и техните пастири. Усещането е като да си в Урдиния циркус на Рила. Спускаме по тънка и чиста пътека, летим и се радваме на всеки хубав елемент на пътеката. Насочваме се към овчарска колиба, за да седнем до печката и да хапнем обяд. С чобаните-горани говорим на „нашенски“. Споделят, че са имали едно време приятелки откъде ли не из България. Смеем се и опитваме от мандренското им сирене. Колко хубава среща! Все едно сме си в нашите планини.
Продължаваме по пътеката, надолу по долината и достигаме ски зоната на курорта Брод. Планът на Бени за сложен следобеден шатъл се отхвърля и поемаме с бутане към горна станция на лифта. Искаме да видим какво е начертал Ванката за слизане оттатък билото. Бени усеща, че не сме аджамии trail hunter-и, когато вече караме шеметно по тънка мулетарска пътека с много приятно изваяни в склона завои. Истинско удоволствие. Времето се прояснява. Караме увлечено и концентрирано в следата. Забравяне дори и да снимаме. Пътеката ни сваля директно в хотелчето, притиснато от стръмни и високи скално-тревисти склонове. Всички сме супер доволни, особено от неочаквано добрия финал! 🙂
Строгата религиозност на гораните и липсата на всякакъв алкохол в хотелчето ни карат да бръкнем в запасите и да се почерпим весело за хубавия ден. Заспиваме с шума на реката.
Добре дошли в Албания!
Време е да напуснем Косово и да заповядаме на две гуми в Албания. Утрото е свежо за началото на август. След закуска се спускаме отново към село Рестелице, за да помогнем на буса да се провре по тесните и оживени улици. Местните ни се радват, че сме българи и ни заговарят усмихнати. Бени, се чувства повече чужденец от нас. Пазаруваме си още кафе и бюреци за из път. Напускаме Гора и с един кратък трансфер сме вече отново на високо сред обширните, заоблени била на Шар планина.
Започваме карането си с дълго, сякаш безкрайно спускане, следвайки красива и дива долина. Пътеката е с малък наклон и се вие много елегантно по тревистите брегове над рекичката. В долината няма никой, дори и овчарските колиби са празни. Стадата са някъде по-високо. Концентрирани в спускането сме влезли вече в Албания, без дори да разберем. Пътеката ни свършва в махала на село Caje. Правим пикник при една чешма. Слънцето вече е напекло добре. Прогнозата за идните дни е оптимистична. След хапването, без да се мотаем, нарамваме колелата на гръб и крачим към билото, за да заслужим и финалното дълго спускане. 600-те вертикални метра ги взимаме като за десерт.
На юг вече се открива гледка към величествения скално-назъбен масив на Голям Кораб. Мечтаем. На билото срещаме стадо диви коне, слаломиращи между многото военни бетонени бункери. Говорим си за интересната социалистическа историята на Албания. Двама млади ездачи от света на Marlboro искат да ги черпим по цигара. До селото ни отвежда въздушна и изрисувана в склона на планината пътека. Гледките към долините са кристални заради бурята предишните дни. Пътеката е по-интересна с всеки метър. Наближавайки селото, става камениста по старопланински.
През селото също караме по тесни пътечки и сокаци. Къщата за гости е на селския даскал по музика. Диня, бири, раздумка под асмата. Съзерцаваме скалните стени от другата страна на каньона, докато простираме джърсита и чорапи и подритваме краката на заколената за вечеря кокошка. Вечерното меню е само с домашни специалитети, гарнирани с косовска бира и домашна ракия. Даскала вади чифтели и свири народни песни. Знае и български мелодии. Българите в тези части на Албания ги има и се уважават от и с местните. Още малко ракия и музикалният инструмент минава в наши ръце. Слава Богу, че солистите са изморени и скоро гостоприемният дом утихва…
Докосване до масива на Кораб
Домакините не свалят нивото със закуската. Наслаждаваме ѝ се, без да бързаме. Тук се разделяме с Бени с пожелание за нови срещи и той си тръгва на самоход към Косово. Оттук нататък всичко е в наши ръце.
Този ден караме от къща до къща, без трансфери. Караме по хубав път обратно нагоре към познатото ни село Caje. Убеждаваме се колко много са мерцедесите в Албания. Срещаме почти само тях. От тези големи и широки лимузини с квадратните и влажни „очи“. Сещате се кой е моделът. 🙂
Скоро попадаме на едно примамливо кафене и няма как да не спрем – кафе, бира, сладоледи, безплатен интернет. Мохабетът с местните върви предимно на немски. Идва друг мерцедес с жадни за кафенце и лафче пасажери, разбира се, от мъжки пол. Сбогуваме се и продължаваме нагоре. Изоставяме скоро пътя и мятаме механично колелата на гръб. Носим по пътека към главното корабско било и границата с Македония. Нагоре все повече се открива гледка към отсрещните била. А там пътеки много, които „караме“ с поглед. Вече сме в добра форма и 600-те вертикални метра не ги усещаме. Горе на граничната линия пълним бузи с бюрек и се любуваме на гледките към Голям Кораб. Вече сме все по-близо до най-високата точка за деня. Караме предимно нагоре по хубава пътека и скоро излизаме на панорамна седловина.
Пред нас са северните склонове и скални отвеси на масивът на Голям Кораб. Всичко пред нас е като на глобус. Голям Кораб е издул платната и води небесната флотилия. Зеленият пейзаж отстъпва на все повече и повече скали и камъни. Захласнати, не можем да тръгнем надолу, а ни чака около 1000 метра спускане по пътеки. Все пак… теренът е разнообразен, пътеката е чиста, става технична и каменлива с наближаване на село Радомире. Накрая се провираме между нивите, заградени с каменни огради. Кефим се много.
Излизаме на селския вир, където се къпят тумба деца. Цопваме се и ние. Къщата за гости в Радомире е на главната улица на селото, срещу местната мандра, чиито котел не спира да гори и да произвежда важна топлина. Пием бира отвън и наблюдаваме. Всеки местен ползва коня си – за да носи гюмове с мляко, дърва за котела, билки отнякъде горе, бали сено, или просто да се придвижва. А не е като да липсват коли и бусове… мерцедес.
Радваме се на залеза, който прави скалните върхове на Кораб оранжево-червени. Домакините са любезни и гостоприемни и едвам оправяме заедно с тях бройката на бирите и ракийките. Храната е вкусна и традиционна, въпреки че мястото е по-туристическо. Това е основният изходен пункт за първенеца на Албания, Голям Кораб. Заспиваме с мисълта за върха.
Големият ден – спускане от Голям Кораб (2764)
Сутринта подсказва, че това е перфектният ден да износим колелата си 1500 метра до върха. Времето е тихо и топло. Кафе, чай, закуска, пълним вода и приготвяме по някое друго енергийно барче в повече. Момчетата от хотела се снимат с нас и споделят, че до сега не е имало други, дето тръгват оттук за върха с колела. Учудваме се на това и същевременно се радваме и възгордяваме.
По пътеката нагоре, разбира се, срещаме местните хора с коне. Туристите към върха са много малко и са предимно поляци и германци. Чувстваме се супер и набираме височина бързо. Релефът на масива е такъв, че има тераси на около 250-300 м. Това са перфектни порции за носене и после почивка. Планината е тиха и красива. В далечината се виждат и чуват няколко големи стада с овце. Бутаме и носим в подножието на върха, отвесните склонове са се надвесилили над нас. Двама местни коняри казват: „You are crazy!“.
А само ние усещаме колко величествено ще е спускането. Пътеката, против нашите очаквания за такава висока планина, е чиста и предвещава епичен КЕФ. За около 4 часа достигаме главното било, където спираме да се насладим на гледката към Македония и другите назъбени и красиви върхове от Кораб планина. Хапваме, дорде чакаме слизащите трекери да освободят пътеката.
Скоро сме и на пирамидата на върха. Голям Кораб, 2764 метра. Браво на всички ни! Времето е хубаво и не бързаме. Снимаме се и съзерцаваме. Карането надолу започва от горе с перфектно изрисувана пътека. Караме като луди и забравяме да снимаме. Изключително интересна, разнообразна и красива пътека, която може да задоволи всеки каращ. Вече долу, мислим занапред, как да дойдем отново и да повторим това спускане.
След малко повече от час вече пием бира в къщата и се радваме, че сме най-вероятно първите българи с колела на върха. След вечеря домакините ни канят в традиционна стая. Не сме сигурни, че тя се предлага на всички гости. Обзаведена с черги и миндери, софра, традиционни музикални инструменти, носии, други артефакти и книги за планината и региона. Размазваме се, пием си ракийката и се веселим. Заспиваме доволни. Този ден ще помним дълго!
От планината та до Черни Дрин. Пешкопи
Време е да се завърнем в цивилизацията и да посетим някой град. Насочваме се към Пешкопи. В планината над него са направени по трансграничен проект няколко пътеки за развитие на байк-туризма. Любопитни сме да пробваме поне една от тях.
Пътуваме бавно с буса по виещия се като змия път в подножието на Кораб. В града ни чака Пайтим с неговия шатъл – супер изкъртен джип кабрио и още един хубав Нисан Патрол. Оживеният малък град се оглася допълнително от една сватба и интересна музика с безкрайно много тъпани. Явно така се прави. Товарим бързо, но внимателно, за да не пострада някое колелце. Джиповете се носят из града. Четирима от нас са прави в кабриото и изживяваме нашия Google street view. Яската се вози на седалката, ама се държи здраво, защото джипът няма врата. Лудница! Черния път е адски лош, пазим се от клони, сърфираме отгоре, и усещаме как всяко едно платено евро си струва.
За по-малко от час сме „телепортирани“ на 2000 метра над морето. Радваме се на гледки, снимки с джипове и без джипове и вече караме надолу. В началото пътеката е една идея по-стръмна и спирачките усещат това. После става чудна. Много бързо и увлечени в карането, слизаме до асфалта. Продължаваме обаче надолу по пътчета и пътечки, през села и махали до река Черни Дрин. Финалната пътека ни доставя огромно удоволствие – къси и изписани завои сред дъбова горичка ни водят до надвиснала над реката скала. Живописният къмпинг на брега на реката обаче се оказва празен, въпреки уговорката ни с тях. Все пак пием по бира на брега на реката, докато гледаме как Ники скача от въжения мост. Очите му светят като на малко дете.
Целта ни оттук насетне е да се приберем на ход до Пешкопи. Продължаваме по 3,5 км страхотна XC пътека покрай реката – тънка и технична, нагоре и надолу, истинско велоудоволствие. Минаваме край едно крайречно капанче, все едно е копирано от нашето Черноморие. То ни дърпа като магнит и веднага се озоваваме на масата с бира в ръка. Гладни поръчваме смело от всичко. Изпиваме по няколко бири. Има дори и вносна – Скопско. Слънцето си пече. Август е. Ядем, пием и не бързаме. Отлепяме от капана и след около 50 минути сме в Пешкопи.
Къщата за гости е вероятно най-хубавата, която съм ползвал. Всичко е направено супер стилно и качествено, от двора до последния детайл в сградата. Местна и домашна храна, обзавеждане, любезни и интелигентни домакини. Вечеряме в ресторант с култов келнер, изчезващ вид – лице, закрито от дима на цигара, която не слиза от устата, риза, панталон, лачен смачкан чепик и маниери на Жан Габен. Въпреки езиковата бариера, той ни води като малки деца из менюто и ни насочва към най-доброто! Ти да накараш двуседмичен вегетарианец да прояде Paçe koke! Що е то?!
Титов връх (2747) за десерт
Днес с нежелание си тръгваме от къщата за гости и Албания, но пък се връщаме в Шар планина. Пътуваме към Попова Шапка, за да свършим още нещо интересно – качване на най-високия връх на Шар планина – Титов връх (2747 м).
Влизаме в Македония, Дебър, Маврово, пътуваме. Гледаме Кораб от другата му страна, планината Бистра, обсъждаме следващи планове за карания. Провираме се из улиците на Тетово, който по нищо не се отличава от албанските градове. Това не ни учудва, защото сме запознати със ситуацията в Македония.
На Попова шапка сме малко след пладне. Върховете са забулени в ниска облачност, която е с тенденция да се разкъса и намалее. Това ни кара да не бързаме, въпреки че до върха ни делят около 1000 вертикални метра и 13-ина км. Схванатите ни от дългия път тела бързо разбират какво трябва да правят и веднага сме вече в оптимален байк режим. Караме, бутаме и носим нагоре по пътеката, и предусещаме насладата в обратната посока на движение. От време на време срещаме туристи и обменяме по някоя дума. В планината иначе са само големите стада с овце и шарпланинските кучета.
Времето се избистря и започваме да виждаме повече върхове и да се ориентираме в местността. Пред нас е Титов връх с голяма кула-заслон на върха. Носим директно нагоре като роботи и в 15:30 сме на върха. Радваме се, че сме и на този красив връх. Разглеждаме заслона, снимаме, слагаме всички слоеве, защото облаците минават през нас. Пътеката ни предизвиква в началото, но после става чиста и направо летим надолу. Осъзнаваме как всеки метър бутане и носене се отплаща многократно.
Неусетно сме вече с бира в ръка в хотела и изпращаме слънцето зад връх Антени. Поздравяваме се. Вечеряме, доволни от деня и поредното красиво предизвикателство. Обслужването в хотела е на много високо ниво, макар да сме единствените гости. Кротко и скромно отминава нашата гала вечер.
От храстaлясване до flow
Добро утро, Попова шапка! Прекрасен слънчев ден, жалко че си тръгваме от планината. Днес е и последният шанс да храсталясаме и не бива да го изпускаме. Дългото предварително проучване не ни доведе до никакво интересно решение за слизане на 1300-те метра до долината на Вардар. Затова „спонтанно“ решаваме да се „хвърлим“ напред и надолу. Е, получи се истински интересен trailhunting – ливаден и горски фрийрайд, подсичащи пътеки, явно свързващи по-високо разположените села и много следи от мечки. Все пак стигаме до цивилизацията, целуваме асфалта и се измъкваме от Шар с леко нашарени от храстите предмишници.
Пътуваме весело към Скопие с бира в ръка. В ниското си е жега. В македонската столица гледаме с интерес какво се случва. Отиваме да направим едно закриващо спускане от Водно. Лифтът е евтин и много леснодостъпен за колела. В съботния ден скопската Витоша планина е пълна с народ. Наистина местните знаят как да се възползват от природния ресурс. Пътеките са супер за каране, летим – виражи, скокове, дропове, хубави завои. И ето ни, стигаме до финалната 2,5 километрова пътека – Flow. Помпим и подскачаме, виражи без кофражи, адски добре проектирана и построена пътека. Оставаме супер очаровани, без дъх!
Спускаме се на триумфален гастрол през улиците на столичния град. Центърът на Скопие е неузнаваем за повечето от нас, които не са идвали тук скоро. Все пак в чаршията решенията се взимат лесно – крафт бира, сладолед, дюнер. Отъркани в лукса и хайлайфа на столицата, вече сме готови да отпътуваме към дома.
Пътуваме, нормално е да мълчим повече отколкото на отиване. Все пак обаче си говорим. Бистрим с Ванката идеите за нови карания и експедиции. Македония, Косово и Албания имат още много да предложат. Доспива ни се. Като затворим очи „корабчета“ плуват, спускаме се концентрирано от някой връх, а на заден план безкрайни планини. Като отворим очи, гледаме навън и премисляме какво ни чака утре. Пак затваряме очи…
Радваме се, че пътуването мина без проблеми и успяхме да изпълним целите си. Открихме нови планини, хоризонти и култури, запознахме се с нови приятели. Едно дългоочаквано и мечтано каране в тези планини е осъществено. Ред е да помислим кое е следващото мечтано велопътешествие за сбъдване…
Текст: Христо Николов – Ичо
Редакция и художествена декорация: Иван Пенчев
Снимки: Ичо, Иван Пенчев, Владимир Русев, Веселин Мандажиев
