|
Този връх с височина 2769м в Рила се намира над х.Грънчар, леко встрани от маршрута за вр.Мусала, който минава през съседния вр.Овчарец. Голите му склонове, без нито едно дръвче и без много клек, привлякоха интереса ни още от пръв поглед (преди почти 10 години). Тогава тъкмо си бяхме купили планински велосипеди и предизвикателствата, достойни за покоряване на две колела, бяха навсякъде. На това обаче му бе писано да почака известно време… Преди него дойде редът на вр.Суха вапа, надвиснал над х.Грънчар от другата страна. Вероятно много от вас са чели статията „До върха и обратно”, посветена на това приключение. Тогава изпитанието беше много тежко и, макар че заканите към отсрещните върхове(Овчарец и Песокливата вапа) останаха, покоряването им се забави още повече. С всеки следващ сезон велосипедите, екипировката, а надявам се и уменията ни (особено в бутането и носенето), ставаха все по-добри, но пък свободното време като че ли взе да привършва. Докато най-сетне успяхме да се организираме с брат ми и през лятото на 2006г. да отдем за 2-3 дни в Трещеник – уютния малък курорт, използван от нас като отправна точка. Престоят ни там имаше две ясно дефинирани цели – едната от тях бе Песокливата вапа!
|
|
| Както и да е, да оставим на мира автомобилите (т.е. да почиват в мир), ние си имахме велосипеди. Почивката пред х.Грънчар е едно от задължителните неща в тази част на планината. Дори не направихме кой знае какво впечатление, тъй като не сме нито първите, нито последните двуколесни „пришълци”, минали оттам. Продължихме по пътя до седловината Джанка – кръстовище на някои от най-популярните маршрути в Рила, където вече слязохме от байковете и започнахме да ги тикаме по пътеката за Мусала, вървяща право нагоре по склона на вр.Овчарец. Разбира се, изкачването беше съпроводено и от обстоен оглед на терена, тъй като и там ще се кара някой ден. То и да не искаш, склонът е така изправен пред теб, а темпото толкова бавно, че няма как да не разгледаш пътеката в подробности. След средата (докъдето наклонът бе по-умерен), дойде и най-стръмната част, където започнахме да си припомняме мъките от Сухата вапа. Почивките взеха да зачестяват, а глътките вода, които отпивахме, ставаха все по-големи. Тъкмо когато вече се питах защо туристите вървят все по най-правата линия, забелязахме спасителна обходна пътека, виеща се на серпентини и поехме по нея. Освен всичко друго, тя ни отведе и до място, откъдето виждахме поне част от тъмносините води на яз.Бели Искър.
|
 |
 |
|
| След което поехме надолу! Очакванията ни бяха за по-леко и скоростно спускане в сравнение със Сухата вапа преди няколко години и началото бе завладяващо – леко подрусващ терен, техничен, но в никакъв случай бавен. След първите стотина метра обаче нещата започнаха да придобиват различен обрат, поне за мен. Склонът стана по-стръмен, тревата по-висока, а буците по-големи. Брат ми продължи да си перка на скорост, осигурявайки работа за големия ход на окачването си, а аз започнах да се тътря бавничко и да спирам за почивки през 100-200м. Уморявах се бързо, защото бях почти непрекъснато зад седалката, стиснал спирачките, а в същото време буците, камъните и дупките, напълно невидими в тревата, дебнеха коварно. За съжаление не смеех да пусна спирачките, тъй като веднага се засилвах повече от комфортното, а препятствия, които да спрат от раз устрема ми, имаше в изобилие! Дори се наложи два пъти да сляза за кратко, след едно изправяне на предна гума, което ми подсказа, че комбинацията от наклон и скрити „стъпала” е добра предпоставка за „човки”, или казано по-(физ)културно „кълба напред” – упражнение, което не желаех да изпълнявам на такъв самотен връх.
С отминаването на средната част, процентите на наклона постепенно намаляха и се поотпуснах, карайки в следите на брат ми, оставени в тревата. Установихме, че е много „хитро” да се минава през ниските иглолистни храстчета. Освен, че усещането за „мекота” бе достойно за реклама на прах за пране, имаше и чисто практически измерения – убиваха част от скоростта, така че върху тях се намаляваше по-лесно. Разбира се, никога не знаехме дали отдолу не ни чака камък или дупка, но това важеше и за тревата наоколо. Колкото по-надолу отивахме, толкова по-тучно и зелено ставаше под гумите ни. И така, докато не излязохме на Кайзеровия път (пътеката между х.Грънчар и х.Заврачица). Е, знам, че разказът за спускането ви изглежда кратък, но така си беше и „на живо”. Кратко. Няма и как да бъде другояче, тъй като разликата във височините от върха до пътеката не надвишаваше 500м, а разстоянието едва ли бе много повече от километър. На практика, ако не бяха многото почивки от моя страна, цялото каране по голия склон щеше да се вмести в няколко минути. Въпреки незначителността на тези показатели, умората в крайниците ми бе осезаема, така че се отправихме към х.Грънчар за поредната почивка. От „троицата” върхове, заобикалящи х.Грънчар, остана само Овчарец. Надявам се догодина да ви разкажа и за него… И накрая нещо много важно: Ако правилно тълкувам разпоредбите в Плана за управление на Национален парк „Рила“, за съжаление излиза, че във всички райони на височина над 2000 м е забранено карането на велосипеди, освен ако няма обозначени за целта пътеки/трасета. Това означава, че карането по този маршрут, както и по останалите високопланински пътеки в Рила, може да ви навлече глоба. Колкото и абсурдна да ми изглежда тази забрана лично на мен, длъжен съм да ви предупредя за нея и изцяло Ваша отговорност е да прецените дали искате да нарушите забраната с риск да си понесете последиците от това. |
|
Leave a Reply
