Някои от вас може би са чели и си спомнят статията „Почти до върха и обратно“, докато други може би не са я виждали изобщо, тъй като тя е още от началото на 2002 година. Така или иначе, статията разказва за опита ни да покорим с колела вр. Суха вапа (2638 м) в Рила и да си устроим една фрийрайд-забава от него надолу. Е, първият ни опит не бе докрай успешен – нито стигнахме до самия връх (заради лошото време), нито успяхме да го спуснем по предварителния план (т.е. спускането да е по самия склон, без пътеки, маркировка и т.н.). Но и през 2001г. карането беше трудно и забавно, което само изостри апетита ни за приключения. С други думи, заканата ни към вр.Суха вапа оставаше в сила!
Тази година (2003) отново наминахме към Трещеник (едно от любимите ми места за каране), макар и само за 5 дни, като една от основните цели бе изкачване до вр.Суха вапа и спускане по него, но този път по югоизточния склон, който е съвсем девствен, защото не се използва от туристите. (Самият връх така или иначе е много рядко посещаван, така че и от север няма някаква ясна пътека, камо ли пък маркирана, но все пак там основната част от маршрута беше по голямата и маркирана пътека х.“Грънчар“ – х.“Рибни езера“).
Карането по такива необитаеми места, където дори гъбарите и берачите на плодове не ходят, крие определени рискове, които трябваше да вземем предвид. Най-голямата опасност в случая беше от изгубване, особено като се има предвид, че намисленият маршрут минаваше през пояс от клекове (ако изобщо намерехме път през тях), които създаваха чувство сякаш си в лабиринт. Затова предварителното проучване бе неизбежна част от плана ни.
Временната маркировка. Разбира се, на връщане събрахме торбичките обратно. Решихме, че едва ли скоро ще има други желаещи да вървят по тях. 🙂
На следващия ден тръгнахме сутринта, както си му е редът, но без да гоним изгрева на слънцето, т.е. наспахме се, закусихме солидно, приготвихме багажа и колелата и поехме. Времето обещаваше да е хубаво и духът ни бе приповдигнат. За нула време изкачихме няколкото километра по черния път до отклонението през клековете, където слязохме от байковете и, бутайки ги, поехме по конската пътека нагоре. Първите няколкостотин метра бяха поносими, макар че темпото ни бе значително по-бавно заради повечето багаж в сравнение с проучвателния излет (сега носехме храна, инструменти, дрехи, защитна екипировка и то по много от всичко!). Колкото по-нагоре отивахме, толкова по-осезаем ставаше наклонът и, макар все още да бутахме байковете си по гладките поляни, трудността сякаш се увеличаваше на всеки 100м. Кратките почивки зачестиха, а в подножието на същинския връх (докъдето бяхме стигнали предишния ден) спряхме за по-дълго, наблюдавайки надвисналия склон със смесени чувства. До тази точка стигнахме за час и половина, т.е. три пъти повече от преди, но най-трудното предстоеше.
Има много начини да се катериш нагоре с колелото, но когато се наложи да ги опиташ, разбираш, че никой от тях не може да направи трудното изкачване по-лесно. Ако склонът на тези снимки ви изглежда стръмен, не се заблуждавайте! Тук сме още в долната част на върха.
Всъщност ако знаехме какви мъки ни очакват в последната една трета от изкачването, може би щяхме да се откажем. Но при подобни начинания човек е зареден с енергия и хъс да постигне целта, така че не винаги разсъждава съвсем трезво. Поемайки по стръмния склон нагоре, веднага стана ясно, че сме на път да открием нов начин за отслабване. Теренът стана много буцест и стъпаловиден, но най-големият проблем си оставаха колелата. Пробвахме различни начини на бутане, изтласкване и носене, но никой от тях не бе достатъчно лесен за този наклон. Каквото и да правехме, потта се лееше, сърцата тупкаха, сякаш ще изскокнат, а дробовете ни работеха с пълен обем и пак не успяваха да ни зареждат с достатъчно кислород. В зависимост от конкретния наклон и препятствия върху него (камъни, храсти и др. подобни), правехме малки спирания за поемане на въздух на всеки 3 до 10 метра. Не че нямахме желание да стигнем върха по-бързо, но телата ни искаха своето.
Не стига умората, ами започнаха да ме обземат все по-големи съмнения дали това, по което се катерим, изобщо става за спускане в тази част. Който се е качвал по планински връх без пътека, знае, че в повечето случаи това, което отдалеч изглежда като гладък склон, всъщност е доста грапав и буцест терен, покрит с трева. В случая освен тревата имаше и доста издадени камъни и най-вече много ниски хвойнови храстчета, които всъщност бяха най-коварни, защото често под тях се криеше някоя дупка, готова да ни помогне в упражнението кълбо напред. Все по-често се питах, сърдит на себе си, с кой акъл съм дошъл дотук, че и продължавам нагоре!? Ама хората са казали: луд умора няма, само се поти…
Малко преди върха направихме последната голяма почивка, до едни канари, в които бяхме вперили погледи още от подножието на склона, защото знаехме, че краят е малко по-нагоре от тях. Колкото и „жадно“ да ги гледахме, те все си стояха твърде далеч от нас, сякаш бяха отдалечаващ се мираж. От тези скали се разкрива прелестна гледка надолу към Якорудските езера, която значително помогна от мотивационна гледна точка – знаехме, че от Сухата вапа ни очакват още много красиви изгледи. Като тези:
Изглед към върховете Овчарец и Песоклива вапа (преден план) и вр. Мусала (вляво на заден план)
Върховете, издигащи се отляво на р. Бели Искър
Някои от върховете в посока на х. „Рибни езера“
ез. Грънчар и едноименната хижа
Якорудските езера
10 минути по-късно вече им се наслаждавахме! Бяхме захвърлили колелата на върха и, седнали на камъните, се оглеждахме със задоволство във всички посоки. Последната една трета от Сухата вапа ни бе отнела над 2 часа, т.е. два пъти повече от първите две трети. Без съмнение тези два часа бяха едни от най-тежките в живота ми (от гледна точка на физическото натоварване). И сега се чудя как не взех решение да се върна още по средата на пътя. Известно време просто си стояхме безметежно на височина 2638м, огряни от слънцето, вдишвайки дълбоко от свежия планински въздух. След подобни натоварвания човек трябва хубаво до си почине, преди да поеме надолу, затова отделихме цял час, използвайки го за снимки, слагане на екипировката за спускане и т.н.
Спускането беше наградата ни! Първата част от него беше супер-технична, за което се бяхме подготвили още по пътя нагоре. Но за голямо мое учудване, по-голямата част от склона бе караема и не изглеждаше толкова страшна. В началото карахме предимно на големи зиг-заги, не заради стръмния наклон, а защото обикновено възможната линия на минаване(без непреодолими камъни или коварни храсти и дупки) беше само една. Разбира се, имаше и няколко участъка, където трябваше да слезем от колелата, но почти не ги усетихме. С всеки следващ метър теренът ставаше все по-благодатен и не след дълго вече слаломирахме по-спокойно и значително по-бързо между канарите, осеяли голия склон. Усещането при спускане надолу по склона и след това между клековете е трудно описуемо! Странно, но грапавостта на почвата под тревата почти не се усеща – човек има чувството, че се носи отгоре, а най-хубавото е, че сякаш отиваш насред пустошта, защото няма никакви признаци някой да е минавал преди теб. Именно последното е, което дава специфичното усещане за свобода – няма нито верен, нито грешен път, а само този, който ти си избрал. Чувстваш се щастлив и уверен, съчетавайки откривателския дух на детето с трезвата и бърза преценка за терена пред теб. Оставяш линии полегнала трева след себе си, които, макар да знаеш, че ще изчезнат още след няколко часа, помниш много по-дълго, сякаш искаш да стръковете да останат така завинаги, за да показват пътя ти.
Между другото, въпреки „маркировката“ по трасето, успяхме на едно място леко да се заблудим. Но тъй като на практика минавахме през тези поляни за четвърти път в рамките на два дни (2 пъти нагоре и 2 надолу), сравнително лесно открихме пролука до следващата торбичка. Пардон! Маркировъчен знак исках да кажа 🙂
Както винаги, спускането бе няколко пъти по-кратко от изкачването, особено тази част от него, която беше по непокътнатите склонове на върха, без пътека или друг намек за цивилизация. Добре поне, че споменът за него е значително по-дълъг… 🙂
И, макар че в най-трудните моменти нагоре люто се заканвах, че никога повече няма да се подложа доброволно на подобно нещо, още в края на карането вече бяхме готови с плановете си за следващия връх! Всичко лошо се забравя след първите 100м спускане – остава само желанието за още подобни преживявания!
Ето няколко съвета, които може да са ви полезни, ако ви хрумне да правите подобни „разходки“:
– Намерете си компания, уверете се, че колелото ви е в пълна изправност, вие също трябва да сте отлично подготвени физически. Разкажете подробно плана си на някой, който няма да идва с вас, за да може той да сигнализира за помощ, ако, не дай Боже, стане нужда.
– Както вече сте прочели, ориентацията е много важна. Вземете всички мерки, за да не се изгубите. Желателно е да познавате отлично района – ние например бяхме ходили по онези места шест пъти (поредни години), като самия връх го бяхме изкачвали 2 пъти. Ако можете да осигурите GPS апарат, вземете го.
– Направете си планинска застраховка. Ако стане някаква злополука, дори да е леко счупване, може да се наложи намеса от страна на ПСС, а в такива необитаеми места тя няма да е никак евтина.
– Бъдете подготвени за всякакви изненади! Багажът ви трябва да е малко повече от обичайния – повече храна, повече вода, подходящи друхи за всякакви условия според сезона. Заредете мобилните си телефони – може и да не откриете покритие, но ако има такова, би било нелепо да не можете да се обадите за помощ поради изхабена батерия.
– По-добре изчакайте хубаво време. Лошото винаги може да ви принуди да се върнете и то в най-неподходящия момент. Ако има опасност от гръмотевици, прибирайте се възможно най-бързо, защото колелото е отличен проводник!
