Не е случайно, че оставих този маршрут като последен от проучените и описани през лятото на 2024 г. над Якоруда. Даже не знам доколко е удачно да го нарека маршрут – по-скоро ще е разказ за приключенията ни в един от дните, придружен обаче и от GPS следа. В първия момент, когато приключихме карането в късния следобед, бях убеден, че планираният дълъг маршрут е пропаднал и изобщо няма да го публикувам. В следващия момент обаче и тримата, които карахме, констатирахме, че въпреки някои „технически недостатъци“ приключението все пак ни е харесало и по пътя на логиката решихме, че може и някой друг да реши да го повтори, така че прочетете тази статия, помислете дали такова каране е за вас и ако решите да го пробвате, изберете дълъг летен ден и атакувайте!
Всичко започна, разбира се, с един амбициозен план за третия ден от нашето проучвателно пътуване, а именно – да се изкачим от Якоруда чак до пътя между яз. Белмекен и м. Нехтеница, т.е. до кота 2000 м и оттам през курортната местност Трещеник да се спуснем надолу чак до града – основно по черни пътища, защото нямаше индикации за наличие на пътеки в тази част на планината, а едва ли щеше да остане и време за храсталясване в търсене на такива. Предварителните данни бяха за около 50 км дължина и над 1200 м сумарно изкачване – след първите два дни, в които нещата не бяха по-скромни, тези очаквания изглеждаха направо плашещо, но поне разчитахме планинската прохлада да ни съпътства през повечето време, защото нямахме намерение да въртим нагоре по асфалтовия път от Якоруда към Трещеник, а по черен път покрай р. Бяла Места и след това покрай нейния приток Ропалица.
Августовските дни са достатъчно дълги, така че тръгнахме рано, но без да се лишаваме от закуската в хотела, т.е. някъде към 9:00 ч. С бодро темпо напуснахме Якоруда в посока Юндола и след 3-4 км по шосето се отбихме наляво по черния път покрай р. Бяла Места. Този път приятно ни изненада – наклонът (очаквано) бе лек и плавен, но и трошено-каменната настилка бе доста добра и утъпкана. Гумите се въртяха гладко оборот след оборот, нямаше много неравни и друсави участъци, а ромонът на реката и прохладата в долината ѝ бяха истински дар в тази гореща част от лятото. На всичкото отгоре покрай пътя имаше не едно и две интересни места, където човек да поспре и да направи кратка почивка – 1-2 приятни чешми, един мини ВЕЦ, един бент и няколко заслона за отдих и почивка, а след всичко това и отбивката до Нехтенския водопад, който е съвсем близо до основния път – трябваше само да преминем по дървения мост над реката, да оставим колелата от другата страна и да се изкачим пеша до водоскоците на р. Баненска.
В този лежерен и приятен дух отметнахме почти неусетно няколко километра и, навлезли вече доста навътре в планината, достигнахме края на добре поддържания горски път при сливането на реките Ропалица и Джендем дере, които образуват Бяла Места. Там е направено уширение, служещо за обръщало на камиони и други МПС-та, а над реката има пешеходен мост, който на пръв поглед води буквално в дивотията, защото от другата страна на реката пътят вече имаше съвсем друг вид – затревен, по-неравен, обграден на места от високи скали и стръмни склонове. При все това бе достатъчно ясен и си личеше, че някога е бил направен със здрава и солидна основа – големите камъни, вградени в нея, правеха карането ни малко по-трудно, но все пак наклонът оставаше поносим, красотите наоколо бяха дивни, а тишината и спокойствието бяха дори леко плашещи по онзи начин, който те кара да осъзнаеш недвусмислено, че се намираш в едно наистина диво място, където е много по-вероятно да срещнеш мечка, отколкото човек.
Не срещнахме никого, но по пътя имаше отчетливи следи от говеда, които ние старателно избягвахме, за да не полепнат по гумите ни. И когато пред нас се изпречиха първите паднали през пътя дървета, все още дишахме спокойно от чистия планински въздух, защото някой (очевидно стопанинът на говедата) се бе потрудил здравата с моторен трион и бе направил пътя проходим за своите питомци, а както се досещате, ние бяхме с по-скромни габарити и се възползвахме без проблем от тези просеки. Колкото по-нагоре отивахме, толкова повече ставаха падналите дървета, а пътеката, прорязана през тях, все по-тясна, но все пак я имаше. Така достигнахме една приказна поляна, където пътят правеше широк завой, а напряко имаше пътека през ливадата. Ние първо се пробвахме по пътя, но видяхме, че след завоя ни чака нова бариера от борове, които обаче не бяха сечени – значи пътят за говедата бе по пътеката и ние покорно се върнахме и си влязохме в него, но само за да достигнем следващия завой на черния път, където опряхме в една истинска стена от паднали дървета. Каквато стихия бе вилняла тук, бе превърнала пътя напред в една огромна камара от повалени стволове, преплетени клони и съхнещи корони – картина едновременно величествена и тъжна, а за нас направо плачевна, защото в първия момент изобщо не виждахме друг изход от този горолом, освен да се върнем назад и да броим деня за провален. А големият черен път между Белмекен и Нехтеница беше буквално на 200-300 м по права линия над нас, виждахме го вече на екрана на GPS-а. Отстъплението бе немислимо, както би казал някой пълководец, но и склонът над нас не изглеждаше лесно превземаем!
И все пак говедата явно минаваха отнякъде – време беше да разберем откъде! Търсейки обход покрай първите дървета, забелязахме, че право нагоре по склона тръгва нещо като пътека – толкова стръмна и неугледна, че в първия момент човек можеше да се зачуди дали не е резултат просто от някакви отчаяни опити на говедата да издрапат по баира. Може и да са били отчаяни, но също така са били и успешни, защото краткото пешеходно проучване показа, че „пътеката“ и следите от животните продължават нагоре. Задъхахме се и ние в тази посока, изпънали вратове и гърбове до велосипедите, провирайки се покрай нападали дървета и представяйки си, че все още виждаме някакви остатъци от пътеката, защото следите от говедата постепенно сякаш се изпариха и пред нас имаше само една дива и красива гора. Следвайки просто интуицията си и линията, която ни позволяваше да минаваме и да се провираме с най-малко усилия през този пущинак, държейки все пак курс към заветната цел, пътя над нас, в един момент просто излязохме на него и най-странното е, че успяхме да го направим точно на мястото, което ползват и животните, макар в последните стотина метра изобщо да не виждахме следи от тях.
Денят бе спасен, но маршрутът, какъвто го бях замислил, вече бе провален. Очевидно беше, че няма смисъл да описвам и споделям такова изкачване, макар че точно това правя в момента! Тогава обаче продължихме по широкия и добре утъпкан макадам в посока м. Нехтеница, като дотам ни очакваше предимно изкачване – плавно, но за мен вече безмилостно, защото хем се бях уморил от дългия баир дотук, хем бях провесил нос заради проваления маршрут, който иначе така приятно и обещаващо бе започнал. Така че до вр. Нехтеница (който е едно трудно различимо хълмче, но с прекрасни гледки към долината на Места и към далеч по-внушителните върхове над хижа „Грънчар“) се тътрузех вяло и уморено, но щом дойде време да сложим защитната екипировка и да започнем дългото спускане към Якоруда, сетивата ми се събудиха в очакване на удоволствието от него.
Може би няма какво толкова да разкажа за спускането, защото карахме изцяло по черни пътища. Ще го разделя все пак на три части. Първата бе до курорта Трещеник, където се отбихме, за да проверим дали може да хапнем нещо в хижата – нямаше какво. Дотам обаче всякакви хормони на щастие и на стрес се бяха изпомпали в телата ни, защото започнахме с „въздушно“ и панорамно спускане по тучни и пъстри ливади, последвано от приказна гора, в която пътят постепенно ставаше все по-каменист и интересен, за да се превърне в един момент за кратко в широк и стръмен улей с подвижни камъни във всякакви размери и форми.
След като не успяхме да задоволим лакомията си в хижата, трябваше да се върнем обратно малко нагоре и да продължим по приятни и разнообразни черни пътища, не много изровени, но и в никакъв случай скучни, покрай махалите Кьорови колиби и Юрчени колиби, след това през вр. Грашкина могила и надолу към долината на р. Грамадна, покрай която излязохме при асфалтовия път между Якоруда и Трещеник. Дотук спускането като цяло бе страхотно, макар и без пътеки, а само по черни пътища. Имаше и чудесни панорами панорами, имаше и разнообразие в терена, но без да е прекалено труден и опасен.
Оставаше последната част – през вр. Райна могила и надолу по билото на рида, отделящ реките Честна и Грамадна по пътя им към вливането в р. Места. Първоначално пътят бе достатъчно ясен, защото водеше до някаква махала. При вр. Райна могила обаче навлязохме отново в дивотията – пътят стана тесен и занемарен, даже заприлича на пътека, което в този момент почти ни зарадва. В следващия обаче се оказа, че става дума просто за стар дърварски път с обичайните за този тип пътища коловози и изровени участъци, редуващи се по-равни и доста стръмни наклони и, изобщо, теренът бе опасен и непредвидим, а колкото по-надолу отивахме, толкова повече пътят се разширяваше, но и влошаваше – подвижните камъни, наслоени в улеите и коловозите, бяха все по-трудни за избягване, чисти линии общо взето липсваха.
За завършека на карането ни вече споменах – между юнашките хапки, които поглъщахме с огромен апетит в центъра на Якоруда, стигнахме до заключението, че сме оставили зад гърба си един тежък, разнообразен и интересен ден, който може и да не се беше развил съвсем по план, може и да нямаше някакви брутални пътеки, но пък беше от тези преживявания, които ще помним. Ако ви се прииска да си устроите един подобен преход, просто заради приключението и усещането да се наврете в някои от най-дивите места край Якоруда, ще намерите GPS следа в края на статията.
Картата е базирана върху BG Mountains / kade.si . Кликнете върху нея, за да я отворите в по-голям размер.
Начална точка: гр. Якоруда, централен площад
Дължина: 44.5 км
Изкачване: 1210 м
Ниво на техническа трудност: високо (R1, R2, R3, X)
Физическо натоварване: средно (КФН=7)
Продължителност: 5-10 часа (в зависимост от темпото, почивките и т.н.)
Вода: 2 л; в началото на изкачването има 1-2 чешми, после на пътя от Белмекен към Нехтеница също има чешма при един ляв завой. При спускането няма чешми.
Храна: за цял ден; не разчитайте на храна в хижа „Трещеник“, освен ако не сте се уговорили предварително.
Терен:
– асфалт – 6.5 км
– черни пътища – 37.0 км
– пътеки (вкл. и бутане без пътека) – 1.0 км
GPS следа и PDF файл с описание (за разпечатване) можете да изтеглите в края на статията.
Система за техническа и физическа трудност на пътеки, пътища и маршрути в МТБ-БГ
Описание
Моля, имайте предвид, че описанието включва само най-важните разклони и места. Ако решите да карате по маршрута, задължително си подсигурете GPS навигация!
От площада на Якоруда (т.01) поемаме по главната улица („Цар Борис III“) в североизточна посока, т.е. към горния край на града. Следваме улицата само направо и в края на града се включваме в пътя към Юндола и продължаваме по него нагоре. В т.02 (4.1 км) вляво се отделя тесен път със старо асфалтово покритие, има и табели за рибарник – отклонете се по него. След малко достигаме дървен мост над р. Бяла Места (т.03) – преминете по моста и продължете наляво покрай реката по широк и добре утъпкан път с трошено-каменна и пясъчна настилка. Нагоре караме само по него, като в т.04 вляво има дървен мост над реката и табели за Нехтенския водопад, до който може да се отбиете пеша.
Хубавият път свършва в т.05 (14.7 км), където има уширение, за да могат да обръщат МПС-тата. Минаваме по мост над реката и продължаваме по стар и слабо забележим черен път, който след малко извива в западна посока и започва да се изкачва покрай р. Ропалица. В началото е напълно проходим, като падналите дървета са орязани. По-нагоре е стеснен до широчината на пътека, защото падналите дървета стават все повече. В т.06 (18.3 км) излизаме на красиви поляни, където трябва да намерите пряка пътека вдясно през ливадите. По нея излизате при следващия завой на пътя в т.07. Там пътят е напълно непроходим заради паднали дървета. Трябва да намерите стръмна и не много ясна пътека нагоре по склона, проправена от изкарването на добитък. Тук е важно да следите внимателно GPS следата, но и да си избирате сами най-добрия път през гората. Целта е да излезете в т.08 на широкия и добре утъпкан черен път от яз. Белмекен към м. Нехтеница.
Поемете по този път наляво и след малко той започва плавно да се изкачва, излиза от горския пояс и около вас ще се разкрият страхотни гледки към върховете на Рила. След 6 км ще достигнете пътя за хижа „Грънчар“ в т.09, но по него сте наляво в посока Нехтеница. Само след стотина метра (т.10) вляво тръгва друг черен път през поляните – карайте по него и покрай две овчарски колиби надясно ще минете през облия хълм, който е вр. Нехтеница, и ще започнете спускане по гладък и панорамен черен път по открития източен склон. С влизането в гората теренът става по-труден, с корени и камъни, които стават все повече.
В т.11 (28.5 км) наляво и надолу тръгва черен път. По принцип маршрутът продължава по него, но засега може да го подминете и да отскочите до хижа „Трещеник“ (т.12), където да направите почивка. След това се връщаме обратно до т.11 и продължаваме спускането по черния път, който тръгва покрай началото на р. Грамадна, но след това излиза към вр. Кауша и продължава през него по билото на рида покрай махала Кьорови колиби до махала Юрчени колиби. Там в в т.13 (32.1 км) завиваме рязко вляво и поемаме по друг черен път, спускайки се отново към долината на р. Грамадна, за да излезем от другата ѝ страна. В т.14 (33.8 км) основният черен път завива наляво, но трябва да го изоставите и да продължите направо по друг черен път, който следва билото на хребета и покрай 2-3 изоставени колиби се изкачва към гористия вр. Грашкина могила, откъдето следва кратко, но доста стръмно спускане. Включваме се отново в по-голям черен път, идващ отляво, и в т.15 (36.4 км) завиваме надясно в обратна посока, за да се спуснем за пореден път към р. Грамадна. След пресичането ѝ с кратко изкачване излизаме при асфалтовия път от Якоруда към Трещеник в т.16.
Продължаваме по черен път успоредно на асфалта в южна посока, следвайки рида. В т.17 (39.4 км) пътят се раздвоява – следваме десния покрай оградата на един имот с бунгало, който е по-занемарен. След малко започваме спускане, пътят влиза в гора, става стръмен и изровен. На места е толкова тесен, че по-скоро прилича на пътека. Опасен е, трябва да се кара с повишено внимание. В т.18 се включваме в по-широк дърварски път, но и той е изровен и стръмен, а колкото по-надолу слизаме, толкова по-лош и опасен става пътят. В крайна сметка спускането приключва в покрайнините на Якоруда, в началото на пътя за Трещеник (т.19). Там има мост над р. Места, по който излизаме на главното шосе и оттам по „Цар Борис III“ се връщаме до центъра на града.
Харесва ли ви съдържанието на MTB-BG.com?
Искате ли и занапред да има достатъчно от него? Вече можете да подкрепите дейността ни чрез Абонамент за физически лица.
