Това се случи през лятото на 2000г. Бяхме в курорта Трещеник над Якоруда в Рила планина – място, където често ходим на почивка. Там условията за крос-кънтри са много добри. След като обаче бяхме ходили вече три пъти и бяхме карали по повечето пътеки и пътища, на нас ни беше необходимо нещо ново, вълнуващо и интересно – нещо като епическо каране!
Тръгнахме рано сутринта. Прогнозата беше за много хубаво време и безоблачното небе я потвърждаваше. Започна се с изкачване по пътя за х.Грънчар – път, който изкачвахме не за първи път. След около 4км стигнахме до отбивката за Белмекен – този път слизаше доста надолу в дерето, от където води началото си р.Бяла Места, а оттам се изкачваше отново до височина 1900 – 2000 метра. Слизането беше доста друсаво – настилката беше от „правените“, т.е. трошени камъни, които обаче бяха не много малки и достатъчно остри, за да подложат на изпитание качеството на пломбите ми. След като стигнахме дерето, пътят тръгна нагоре и стана много хубав. При това наклонът му не беше никак страшен. Засега всичко вървеше по план! Минахме покрай нещо като високопланинска скотовъдна ферма (поизоставена) и оттам пътят стана малко по-стръмен и отново се появи чакълестатата настилка. Това затрудняваше и забавяше катеренето, защото карахме на ниски предавки, за да избегнем буксуването върху пързалящите камъни. Оттук насетне реалността и очакванията започнаха да се разминават. Напразно очаквахме пътят да се изравни след поредния завой. Когато това най-сетне стана, вместо да запази равно ниво, той тръгна надолу, после пак нагоре, и пак надолу, и на нас ни стана ясно, че до Белмекен ще е така. Проблем имахме и при изкачванията, поради пързалящата настилка, и при спусканията, пак по същата причина. Но все пак за връщане не можеше и дума да става!
По едно време, когато бяхме доста далеч от цивилизацията, излизайки на едно място с хубави поляни, видяхме група коне. Нищо ново, но когато вместо кучета, подир нас ревнаха дечурлига, бяхме меко казано изненадани! На такова място най-малко очаквахме да срещнем хора. След близкия завой се появиха и две схлупени колиби с две все още малки и много рунтави кучета. Очаквахме от тях враждебност, но те се окаха сред приятелите на човека. От къщата излезе и една жена, помакиня, която ни поздрави и ни разпита откъде идваме и накъде отиваме. До колибата имаше нацепени дънери, затова седнахме да починем и да хапнем. Тъкмо бяхме наизвадили сандвичите, когато жената отново се показа и ни поднесе купа с гъст айран – пример за гостоприемността на тези хора. След малко се появи и един млад мъж, с който поприказвахме и разбрахме, че семейството е от Якоруда и през лятото идва тук да гледа животни.
След приятната почивка продължихме нататък. Пътят си остана все същия – едър чакъл, дълги изкачвания и спускания. По-интересните неща за отбелязване са една прекрасна панорама с отвесни скали, по която обаче не се заглеждахме много, защото в този участък пътят беше надолу, а от дясната му страна склонът бе не по-малко прекрасен и също толкова отвесен. По нататък за кратко ни подгони и едно овчарско куче, а още по-нататък стигнахме до яз.Белмекен. До него бяха 35км. Край язовира направихме почивка, погледахме тренировките на биатлонистите и продължихме по асфалтовия път към Юндола. Целта ни беше хижа „Христо Смирненски“. Очаквахме спускане, но отново се натъкнахме и на изкачвания. При хижата хапнахме повторно и разпитахме за пътя, който ни трябваше. След това тръгнахме.
Оттук нататък беше само спускане. Първо вървяхме през обширни поляни, на които имаше доста косачи. Един човек ни каза, че път имало, но нямало да можем да минем с колелата по него. Слава богу, не вярваме на преценките на пешеходците. Оказа се, че пътят не е никак лош – предимно почвен, с лек наклон, вървеше ту през гора, ту през поляни. Често ни се налагаше да пресичаме поточета. Така беше в продължение на няколко километра, до местността Софан. Оттам пътят продължаваше покрай р.Черна Места – стана по-стръмен и много по-лош, а на места направо труден. Така още няколко километра се друсахме по технични участъци. После пътят стана чакълест и такъв си остана чак до края, където излизаше на шосето за Якоруда. Общо спускането от х.Христо Смирненски до шосето беше около 23км. Повъртяхме още няколко километра до Якоруда и стигнахме там към 17:30ч. Оттам се качихме с колата до Трещеник и се отдадохме на заслужен отдих и разкази за приключението ни.
Оказа се, че приятелят ни, който беше казал, че пътят е хубав и равен, се е возил по него с мотор и джип. С двигател нещата наистина изглеждат доста различни. Дали бяхме доволни? Много! Дали ще го направим отново? Зависи. Може би след време с по-голяма компания. Засега в този район има други неопитани предизвикателства, за които се готвим. Ако ги реализираме, ще ви разкажа! А ако междувременно тръгнете по описания маршрут, на добър път!
