„Тука има, тука няма“ по баирите край Ботевград

Текст: Любомир Ботушаров
Снимки: Любомир Ботушаров и Сергей Булах

Когато от Община Ботевград се свързаха с мен във връзка с проучване и описване на маршрути за планинско колоездене на тяхна територия, те имаха ясна идея в коя посока искат да се развие тази дейност – ридовете на Предбалкана, разположени на север и североизток от града. Хубавото е, че тези техни желания съвпадаха в голяма степен и с моите предварителни нагласи, защото точно сред тази ниска планинска верига очаквах да намеря достатъчно леки и приятни ХС веломаршрути, а при повече късмет си представях да е скрита и някоя пътека. Сядайки пред „чертожната дъска“, която в моя случай е голям монитор с няколко отворени прозореца, сред които BG Mountains и Google Earth, проектомаршрутите започнаха да запълват екрана със скоростта на новостроящ се софийски квартал, така че след няколко часа разполагах с една сериозна плетеница от отсечки, които евентуално да преминем и проверим. Още на този етап беше ясно, че по някои от тях вероятно ще има лутане и храсталясване, но можех само да гадая какво точно ни очакваше, защото целият този район, макар и само на час път от София, всъщност бе напълно непознат за мен. Оставаше да дойде пролетта, за да започна каранията и да се запозная със села като Боженица, Липница, Скравена, Трудовец…

Боженица и Липница

Пролетта всъщност премина с някои перипетии, така че чак в началото на юни успях да организирам първото каране край Ботевград. Паркирахме директно в центъра на с. Боженица, което е подстъп към една от най-популярните туристически забележителности в района – средновековната крепост Боженишки Урвич. Вместо към нея обаче, „опънахме“ се по асфалта наобратно, за да продължим след това нагоре към с. Липница. Планът за деня бе доста амбициозен – тъй като включваше доста междуселски шосета и предполагаемо леки черни пътища, предвиждах като програма-максимум да завъртим брояча докъм 70 км – в този дълъг и топъл ден мисията изглеждаше съвсем възможна…

Първите 13 км по асфалт преминаха безгрижно под гумите ни, а с. Липница ни посрещна обляно в слънце и с перфектно подреден и украсен площад, където веднага окупирахме една беседка за кратка почивка. Тук имаше какво да се види! Някой в това село явно има силно развито естетическо чувство, а „гвоздеят в програмата“ се оказа ето този своеобразен етнографски музей на открито, заради който като нищо можеше да изостанем с графика!

В този момент все още не знаех, че за мен Липница ще се окаже перлата в тази предбалканска огърлица от хълмове, но вече бях сигурен, че всеки, който обича да обикаля по разни тихи и интересни места, встрани от главните пътища, трябва да добави Липница в списъка с дестинации.

Ние продължихме бодро по едно тясно и стръмно асфалтово пътче към махала Ломето, изкачвайки се чак до билото на рида, разположен северно от Липница и съседното село Елов дол, разпръснато в няколко махали по гънките на южните склонове. Стъпвайки на основния черен път по билото, веднага разбрахме, че ще си имаме вземане-даване с калта и локвите, осигурени с любезното съдействие на пролетните дъждове, каквито имаше в почти всеки ден през май и юни тази година. Не бяхме изненадани от това – лошата новина по-скоро беше, че почвите в района се оказаха от по-лепкавите и трябваше по-внимателно да заобикаляме локвите и коловозите, което пък можеше да позабави темпото ни, а то и без това не бе впечатляващо, защото пейзажът наоколо предразполагаше към чести спирания за снимки. Краткото спускане покрай махала със странното име Косморането се оказа приятно и достатъчно леко, за да ми гарантира първи кратък маршрут като за начинаещи.

Завърнахме се в Липница и поехме по нов черен път към вр. Долна Рупина могила. За мен това бе една от най-важните отсечки за проучване, тъй като би осигурила връзка по пресечен терен с Боженица. До споменатия връх пътят беше хубав и безразличен към падналите дъждове, тъй като настилката бе чакълеста. Когато излязохме на изпъстрените с цветя поляни в подножието на върха и започнахме да подсичаме следващия хълм, теренът под гумите ни рязко се промени – калта стана неизбежна, коловозите се преплитаха като тези за влаковете на някоя товарна гара, а една-две локви изглеждаха така, сякаш са готови да ни погълнат, ако не ги заобиколим. Само красотите наоколо останаха без промяна.

Освен главния път, бях набелязал още две отклонения, които изглеждаха с потенциал. Първото се оказа преградено с електропастир, а второто, когато стигнахме до него, изглеждаше твърде стръмно и занемарено, поради което не ми вдъхна доверие. Точно тук, бутайки велосипедите между разораните от камионите трапове, на едно място стъпих в нещо, което изглеждаше като вече изсъхнал пясък, и кракът ми направи едно звучно „джвак“ и потъна в калта. Миг след това същото се случи и с другия, тъй като от изненада изобщо не успях да спра вече започнатата крачка…

Мисля, че тази снимка казва повече от хиляди думи, половината от които нецензурни. За почти новите ми обувки по-лошо вече не можеше да стане, така че се заех да ги измия както са си на краката ми в съседната локва, колкото да падне външният слой кал. След това продължихме и понеже пътят бе все в същото състояние, се наложи да бутаме още поне 200-300 м, преди да се появи достатъчно твърда почва за каране.

Когато най-сетне достигнахме асфалта, настроението ми бе по-скоро минорно – не заради външния вид на обувките, а заради вида на останалия зад гърба ни път, който от мястото с „плаващите пясъци“ нататък не беше такъв, който да искам да включа в маршрут за масова употреба. Въпреки тази моментна несполука и натрупаното забавяне, продължихме отново по асфалтов път, само че друг, към с. Липница, избутахме един стръмен път към една от махалите на Елов дол, спуснахме се покрай една друга, а накрая завършихме деня със стръмно изкачване по занемарен асфалтов път, малко лутане през едни ливади и стръмно спускане от махала Мурта… пак по асфалт. В края на деня GPS-ът показваше 55 км, но предвид обстоятелствата, те ни бяха напълно достатъчни…

Тъй като не обичам недовършени работи, в началото на август отново спряхме колите в Боженица. Бяха минали два месеца, единият от които напълно сух, така че исках да видя дали нещата ще изглеждат по-различно, а и да проверя някои отсечки, за които не остана време при първото каране, както и една-две нови, които бях набелязал. Още в рамките на първия час обаче разбрахме, че в деретата между хълмовете има места, където калта е постоянно явление и отново трябваше да целим с леки стъпки „островчетата“ и „бреговете“ край дълбоките коловози. Все пак тези места бяха малко, но за сметка на това успяхме да се „забием“ по стръмни дърварски пътища и дълбоко разорани ниви – една такава се оказа доста трудно за преминаване препятствие.

Денят сякаш отново бе тръгнал накриво, но точно тогава нещата изведнъж се оправиха. От шубраците излязохме на хубав черен път през махала Лисовци, по който тъкмо се извършваха ремонтни дейности. Правилно прочетохте – черен път е, но го разширяваха, подравняваха и валираха. Минахме го и в двете посоки, като след изкачването се озовахме отново в подножието на вр. Долна Рупина могила. Високо избуялата трева бе скрила почти напълно някои от черните пътища, но подсичащият билото път към „плаващите пясъци“ бе достатъчно ясен и този път по-лесно проходим, макар че и засъхналите коловози представляваха препятствия, към които трябваше да подхождаме с внимание. Достигайки знаковото за мен място, решихме да пробваме стръмния път надясно, защото калта вляво, макар и засъхнала под формата на големи буци и дупки, не беше нещо приятно за каране. Така с кратко избутване покрай нивите се озовахме на едно възвишение над с. Боженица и оттам започна дълго спускане, което бе значително по-добро от това по главния черен път. То ми осигури така необходимата връзка между Боженица и Липница и тъкмо когато жегата започна да става непоносима, ние приключихме карането в центъра на Боженица и отбелязахме деня като успешен.

Скравена

Юли и август не са най-подходящите месеци за каране в тази част на Предбалкана, защото надморската височина е малка, има и доста открити места, а слънцето пече ли, пече… Виж, есента е друга песен и с приближаването ѝ успях да прилъжа Серж, един от редовните участници в такива проучвателни мисии, за едно делнично каране в околностите на с. Скравена. Големият ми план беше да проучим няколко отсечки между Скравена и Боженица, като наред с ясните черни пътища, видими на сателитните снимки, имаше и някои „тъмни петна“, където можеше да ни очаква всичко. Всъщност пътищата, които споменах, изглеждаха много странно – някои от тях, видимо широки, просто отиваха донякъде и свършваха. Не знаех дали обяснението за това бе дърводобив, или някаква друга стопанска дейност, но в този септемврийски ден бе писано да разберем.

Напуснахме Скравена по асфалтов път към изоставената хижа „Никола Мукански“, движейки се в подножието на планината, и малко след отбивката към нея поехме по хубав черен път право нагоре. Не след дълго пред нас се изпречи ограда с голяма порта (заключена) и от един случайно притичал чичо с ловджийска униформа бързо разбрахме, че това е ловното стопанство над Скравена – бях чувал за съществуването му, но без никакви допълнителни подробности. През него нямаше как да преминем, а наляво и надясно тръгваха черни пътища, които бяха достатъчно ясни, за да ни изкушат, но и достатъчно занемарени, за да ни вкарат в беля. Всъщност най-голяма заслуга за последвалото двучасово храсталясване имаше чичото, който на въпроса ми колко е голямо ловното стопанство, т.е. може ли да се заобиколи лесно, отговори нещо крайно неопределено от рода „Па знам ли, не е малко“. Абе направо нищо не ни каза, ама твърде много надежди възлагах на този район, за да го зачеркна току така. Затова поехме по черния път наляво покрай оградата и когато той се стесни и се превърна в пътека, все още имаше шанс да се върнем към по-цивилизованите варианти, но аз силно се надявах, че скоро ще стигнем до един друг черен път, който бях начертал, и че там някъде ще свърши и оградата…

Единственото, което свърши, беше пътеката! Но и това се случи чак след като вече се бяхме спуснали стръмно към дерето на една рекичка и избутването наобратно изглеждаше също толкова трудно, колкото и продължаването напред сред храсталаци и трънаци. Интересно нещо е надеждата, защото именно тя движи човек в подобни ситуации. Когато си стигнал средата (в най-добрия случай!) на някой пущинак и знаеш какво те чака, ако обърнеш посоката, винаги усещането, че напред може да не е толкова зле, предопределя решението да продължиш, макар че на практика в много случаи природата напълно опровергава оптимизма ти. Лесно е обаче да се философства постфактум, трудното за нас бе да излезем от тази джунгла. А парадоксалното беше, че оградата на ловното стопанство бе съвсем близо до нас и при едно от излазванията от дерето дори опряхме съвсем в нея, колкото да разбера, че черните пътища, които бях видял от „птичия гугълски поглед“, са едни същински горски магистрали – широки, гладки, утъпкани, пригодени дори и за лимузини, ако се наложи. Та ето, казах си, колко различно могат да изглеждат две хобита, практикувани в гората и разделени твърде символично от една ограда…

В крайна сметка стигнахме до пътя, който бях набелязал, но и той почти беше изчезнал. Успяхме все пак да издрапаме по него до някакъв друг, който изглеждаше по-често използван. И тъй като го бях пропуснал при предварителното планиране, след кратка справка на място със „сателита“ решихме да го видим накъде отива. Като изключим коловозите, свидетелстващи за превъзходна кал в по-влажните сезони, пътят беше направо приятен – сенчест, подсичащ склона с леки изкачвания и спускания, но в крайна сметка и той опря в оградата на ловното стопанство, а поредната среща с нея ни дойде прекалено! Беше пладне и бяхме изгубили твърде много време в храсталясване, дори и по моите стандарти. Върнахме се обратно по пътя, убедихме се, че на едно място е толкова стръмен, че не става за „нормално“ каране и това ми помогна напълно да го отпиша.

Казано най-просто, всички читави пътища между Скравена и Боженица явно минаваха през ловното стопанство, т.е. нямаше как през тази територия да преминават веломаршрути. „Кризисният мениджмънт“, проведен на пейка с маса под едно дръвче и изразяващ се във внимателно разучаване на Google Maps през телефона, докато похапвах вкусен сандвич за успокоение на душата, доведе до реализацията на един изцяло нов план. Първо се отправихме към Скравенския манастир „Св. Николай Чудотворец“, който е един от стоте национални туристчески обекта и съвсем заслужено се радва на внимание през уикендите. Вековният дъб цер, който е разперил могъща корона в двора му, е едно от най-впечатляващите дървета, които съм виждал, и дори само заради това денят не бе съвсем изгубен. От манастира се качихме по стръмен път нагоре покрай една стара кариера и оттам се опитахме да направим обиколка през един ловджийски заслон, но и тук ударихме само на изоставени дърварски пътища, доста обрасли и доста стръмни, които по никакъв начин не стават за „масова употреба“. В крайна сметка, след цял ден нагоре и надолу през шубраците, единственият маршрут, който ставаше за каране, бе едно кръгче долу в ниското, с отклонение до манастира, което е подходящо само за начинаещи, тъй като е по асфалт и почти равни черни пътища.

Трудовец и Новачене

Последните две села в тази предбалканска редица, над които бях набелязал някакви отсечки за проучване, бяха Трудовец и Новачене. При четвъртото проучвателно каране започнахме от Трудовец и сравнително бързо се изкачихме по рида над него, следвайки един черен път, който бе леко обрасъл, но все пак напълно проходим. Достигайки билото на рида, пътят стана малко по-запуснат, а имаше и някои „остри“ изкачвания, които ни принуждаваха да бутаме, но нищо твърде драматично. Така достигнахме едно доста приятно местенце със стар заслон и чудесна гледка към цялата Ботевградска котловина.

Дотук добре, но щяхме ли да случим на спускане? Така или иначе, нямахме безброй варианти. Надолу продължаваше само един черен път и още след първите метри той стана доста стръмен. Това ни накара да държим спирачките изкъсо и добре направихме, защото резултатът от този безподобен наклон не закъсня да се изпречи пред гумите ни – водата бе прокопала улеи, образувала наноси от камъни и изобщо, беше се погрижила да предизвика сериозно всеки, който дръзне да тръгне по това недоразумение на горското пътно строителство. С едно падане, опънати нерви и позагрели спирачки успяхме да се свлечем обратно до селото, но резултатът бе 1:0 за планината – теренът не бе такъв, че да се хареса на много хора и да има смисъл да бъде описван…

След кратко съвземане се пренесохме над с. Новачене. Тук успяхме да покараме значително повече и по-добре, макар че не ни се размина и храсталясването – един от черните пътища, както си вървеше доста приятно, изведнъж реши да свърши в нищото. Някъде под нас ръмжеше дърварски камион и натам продължаваше прясна просека; вляво и вдясно имаше едва забележими остатъци от черни пътища, но никое от тези продължения не ни допадаше.

Във всеки случай след прилична доза бутане и още малко каране, излязохме в близост до с. Липница и там по-скоро на шега проверихме един черен път, който се оказа основа за перфектен маршрут за начинаещи и деца. На фона на всичките шубраци, през които бях бродил над другите села, тази неочаквана „находка“ ми оправи деня, а за финал направихме и съвсем прилично спускане по черни пътища обратно към Новачене – нищо твърде живописно или впечатляващо, но все пак бяхме напълно доволни от факта, че можем да поотпуснем спирачките, вместо да се провираме през треви до кръста и нападали клонки.

Вилна зона Зелин

В края на септември отделихме един ден и за друга дестинация край Ботевград, която е добре позната на спускачите – вилна зона Зелин и изграденото над нея трасе за спускане, поддържано от местния клуб Bike Monopoly. Отдавна имах мерак да го пробвам, защото ако човек заобикаля големите скокове (каквито има доста и изглеждат добре направени), трасето е напълно преодолимо с ендуро велосипед и даже е доста забавно. Макар че е предимно скоростно и „въздушно“, не липсват и няколко по-технични секции, като за мен най-предизвикателен беше един участък с голям страничен наклон и доста „тънка“ линия за преминаване.

Освен тази специално изградена DH пътека, в картата BG Mountains видях още две кратки горски пътеки в непосредствена близост, достижими по същия асфалтов път, който се изкачва към хотел „Стубела“. Трябваше да пробваме и тях, разбира се, а тази проба ни донесе широки усмивки и добра доза адреналин. Пътеките са твърде кратки, за да пътува човек дотам само за тях, но ако се комбинират с DH пистата, могат да осигурят прилично полудневно каране. Ние се спуснахме два пъти по трасето и веднъж по пътеките, изкачвайки се и в трите случая на самоход, при което натрупахме и 900 м височина – напълно достатъчно, за да си тръгнем удовлетворени и съвсем леко уморени.

Между другото, над Зелин и изобщо по склоновета на Стара планина на юг от Ботевград със сигурност има още интересни възможности. Както казах и в началото, моите търсения умишлено не бяха насочени в тази посока, тъй като там картите са по-богати откъм данни и човек би могъл да приключенства по-лесно. Една идея за по-дълъг маршрут, за която не остана време, е с изкачване до хижа „Рудината“ и спускане от нея по някаква комбинация от пътеки и дърварски пътища, по която е нанесена и туристическа маркировка в жълт цвят. Живот и здраве, напролет може да проверя и това…

И все пак, тука има…

Трябва да призная, че в някои от дните шубраците и изровените пътища ми дойдоха в повече. Но в крайна сметка, както през зимата все някой трябва да бие пъртината, така и през топлите месеци, ако говорим за непознат район, все някой трябва да се навре в храстите, за да провери къде става за каране и къде не съвсем.

В Предбалкана на север от Ботевград се оказа, че караемите маршрути са по ридовете между Боженица и Липница – спокойни разходки с малка или средна дължина и с ниска до средна степен на техническа трудност. Не е учудващо, че някои хора ползват тези места дори и за каране с gravel велосипеди. Ако търсите подобни комбинации от асфалт, черни пътища и хълмисти пейзажи, Боженица и Липница са готови да ви посрещнат, особено през пролетта и есента. За тези, които имат нужда от максимално лек маршрут, малкото кръгче над Скравена също е приятен начин да разгледате Скравенския манастир. А любителите на адреналина и по-стръмните спускания могат да се отбият към в.з. Зелин.

За да ви е хубаво и предвидимо карането, съветвам ви да се придържате към подробно описаните в резултат на нашите проучвания маршрути. Ако решите да импровизирате встрани от тях, шансът да храсталясате, да приключите в някое дере без изход или да попаднете на твърде труден и изровен терен е поне 3:1. Някои вероятно биха приели такъв облог – все пак играта „тука има, тука няма“ не се е появила случайно! Останалите могат да заложат на сигурно:

Голям фотоалбум с избрани снимки от каранията ни край Ботевград може да разгледате тук: https://mtb-bg.com/gallery/botevgrad-mtb-2021.

Харесва ли ви съдържанието на MTB-BG.com?

Искате ли и занапред да има достатъчно от него? Вече можете да подкрепите дейността ни чрез Абонамент за физически лица.

Повече можете да научите тук