В последните няколко години Благоевград се утвърди като една от най-популярните дестинации за планинско колоездене, поне що се отнася до каране на АМ/ендуро велосипеди. Това се дължи на комбинация от няколко фактора, сред които най-важният е дейността на местния клуб LFF Enduro, който превърна няколко пътеки над парк „Бачиново“ в превъзходни МТБ трасета. Те са достатъчно технични и разнообразни, за да са забавни за хора с повечко смелост и добри умения, но в същото време не са прекалено трудни и дори хора с по-малко опит и увереност могат да преминат значителни части от тях, без да срещнат сериозни проблеми. Като се добави и фактът, че мекият климат и липсата на сняг позволяват почти целогодишно каране, а от София до Благоевград се стига за час и нещо с кола, не е учудващо, че по ендуро трасетата всеки уикенд има немалко планински колоездачи, които използват интензивно тази образцова МТБ инфраструктура. За всеки случай припомням, че GPS следи и други данни за велотрасетата над парк „Бачиново“ можете да намерите в МТБ Справочника.
И макар че за момента ендуро трасетата осигуряват основния МТБ трафик около Благоевград, околностите на града могат да предложат още безброй възможности за планинско колоездене, включително за дълги крос-кънтри карания, леки маршрути за начинаещи, деца и семейни карания, диви пътеки за любителите на естествени терени и приключения и високопланински карания през лятото. Няма и как да е другояче, като се има предвид, че Благоевград е разположен в подножието на величествената Рила, а само на няколко километра от него, отвъд магистралата, започват ридовете на Влахина планина, която в тази си част е сравнително ниска и полегата, което прави карането в нея много лежерно и приятно, а към това се добавят и страхотните панорами към двухилядниците отсреща. Цялата тази добавена стойност на Благоевград не е тайна за хората, които са поглеждали към планините наоколо с любопитни очи, но и не е била популяризирана до момента. Аз лично отдавна заглеждах хълмистите райони на запад от града; знаех със сигурност и за карания в подножието на Рила, а особено интересни ми бяха махалите на с. Бистрица, накацали по целия южен склон над долината на едноименната река, и някои пътеки, които вероятно се криеха там. През есента на 2021 г., благодарение и на Община Благоевград, която подкрепи идеята за няколко проучвателни карания на нейна територия, най-сетне успях да вкуся от тези отдавна набелязани изкушения. И да ви кажа, усладиха ми се доста!
При първото проучвателно каране паркирахме колите на познатото за редовните МТБ посетители на града място до пъмптрака в парк „Бачиново“, но вместо към някоя от ендуро пътеките, кривнахме от „правия път“ в посока с. Горно Хърсово. До него се изкачихме по асфалтов път в красивата гориста долина на р. Хърсовска, а нагоре продължихме по-стръмно, но отново по асфалтов път, който ни доведе до някои от най-високите махали на селото. Тази малка изненада (защото очаквахме пътят през махалите да е черен) не беше неприятна, тъй като ни позволи по-лесно да отметнем основната част от височината. Само последните няколкостотин метра изкачване бяха по черен път, след което се вмъкнахме в един заслон и доволни от хода на събитията, възстановихме енергийния баланс с едно бързо хапване.
Спускането бе изцяло по черни пътища на фона на красиви панорами, заради които трябваше да проявя усилие на волята и да се огранича в снимането, за да не накъсваме прекалено много карането. И макар че в техническо отношение нямаше никакви трудности, на повечето места теренът бе достатъчно разнообразен, за да не ни доскучае. Финиширайки на шосето покрай р. Бистрица, малко над парк „Бачиново“, първият от планираните за деня маршрути бе готов, но по-важното е, че бе и много хубав. Може да го видите тук:
Благоевград – Горно Хърсово
Отново поехме по шосето нагоре, нетърпеливи да завъртим още едно подобно кръгче, само че според картата BG Mountains в края му ни очакваше пътека. Моят верен съратник в короядството Щуров, който беше изпратил данните за тази пътека, ми каза да не ѝ възлагам големи надежди, защото била започнала да изчезва, но все пак трябваше да проверим как стоят нещата. Този път обаче качването ни изненада по втория начин – черният път, който бях набелязал нагоре, имаше солиден наклон и лежерното усещане от сутринта остана в спомените ни. Излизайки от гората и достигайки Рабаджийска махала, пред нас отново се ширнаха гледки във всички посоки, но този път добре се потрудихме за тях. Пътят ни запрати от един рид към следващия, а долът между тях бе строго охраняван от стадо говеда, на които засвидетелствахме нужното уважение, за да ни пропуснат безпрепятствено.
Малко след това сложихме екипировката и се оставихме на гравитацията, която ни носеше по черния път надолу, а той ставаше все по-занемарен и обрасъл, докато в един момент свърши съвсем при едни поляни. На пръв поглед нямаше нищо, по което да продължим. Или по-скоро имаше нещо вдясно, но не беше нашето. Аз и още двама от групата тръгнахме по следата, която ни даваше GPS-ът, и между избуялите треви и храсталаци зърнахме някакво подобие на пътека, по което явно трябваше да се спуснем. Извикахме към другите двама зад нас, че могат да дойдат в нашата посока, но след малко се появи само Ицо и ни повика с думите „Елате, Митко май си счупи крака!“.
В този миг всичко хубаво за този ден приключи. След като анализирахме набързо ситуацията, преценихме, че връщането назад (по черни пътища с немалко изкачване), е поне четири пъти по-дълго като разстояние, отколкото спускането надолу по пътеката. Можехме да се обадим на 112 и да викнем ПСС, но като се има предвид, че бяхме точно в средата на пущинака, трудно можехме да си представим да дойдат за по-малко от 2 часа и то при условие, че намерят пътеката и се качат пеша по нея с носилка. Последва една 3-часова одисея с елементи на храсталясване, в която успяхме да свалим ранения другар по пътеката надолу, а тя не беше в особено добро състояние, като в края стана и бая стръмна, така че изцеди силите на всички и най-вече на пострадалия. Мога да опиша „спасителната акция“ драматично, мога да наблегна на героичното, а от дистанцията на времето може дори и нещо комично да се намери в цялата ситуация. Мисля обаче да ви споделя по-скоро едно съвсем практично нещо – доколкото теренът позволяваше, най-ефективният начин да свалим пострадалия се оказа да го качим върху велосипеда му, със свалена максимално седалка, и докато той натискаше спирачките и се подпираше със здравия крак, двама души го крепяхме отстрани, за да не се катурне. Другите двама бутаха велосипедите надолу и проправяха път, където е нужно. Имаше и места, на които трябваше да свалим Митака от байка и да слизаме по трудния начин (той, стъпвайки на здравия си крак, увиснал с ръцете си на вратовете на двама от нас), но като цяло „возенето“, макар и по доста труден за целта терен, ни спести доста време и сили.
Най-нелепото е, че инцидентът стана на място, където никой не би очаквал – казано простичко, Митко просто беше залитнал леко от някаква дупка и бе стъпил под неподходящ ъгъл. Ама така е, за голяма беля не винаги е нужен голям героизъм… имало да става.
Две седмици по-късно, в доста по-различен състав, спряхме колата в центъра на с. Падеш, където с мъка се провряхме между многобройна строителна техника, заета с подновяване на целия път от с. Покровник до с. Габрово. Тези населени места, както и с. Лешко, са разположени в подножието или сред ридовете на Влахина – една твърде непозната и недооценена планина, която може да предложи страхотни възможности на любителите на ХС карането и на панорамните веломаршрути, включително и през месеците, в които на други места студът вече е сковал телата и душите. Аз лично до момента се бях срещал с Влахина в частта ѝ около с. Крупник и град Симитли и добре знаех колко красива е там. Оказа се, че и откъм Благоевград не изостава по този показател, а също така е и много лесно достъпна – до основните села водят асфалтови шосета, а от тях във всички посоки към махалите и билата тръгват приятни черни пътища, повечето от които са с лек до умерен наклон.
Денят ни започна с малко технически проблеми, но макар и с един час забавяне, напуснахме селото по чисто новия път в посока Габрово – не града, а селото с такова име, разположено малко по-нагоре в планината. Макар че и по асфалта бе красиво, същинската пейзажна галерия отвори вратите си за нас, когато кривнахме към една долчинка и издрапахме по малко по-стръмен път от другата ѝ страна, озовавайки се на билото на рида. Рила се извиси пред нас в цялото си великолепие, Пирин в далечината не ѝ отстъпваше, но и гънките на Влахина, заобикалящи ни отвсякъде, бяха приятни и красиви. Такова беше и спускането ни към Лешко – черният път през повечето време бе полегат и гладък, много панорамен, и чак към края изведнъж стана стръмен, но без да е изровен и разбит, така че и там нямаше някакви особени трудности.
Някои хубави села се познават още от името и Лешко се оказа едно от тях. Първото, което видяхме, когато „изпаднахме“ откъм баира на асфалта към него, бе приветливата входна табела, уведомяваща ни за това, че селото е древно и славно. Площадът му също изглеждаше добре поддържан, а кръчмо-магазинчето бе затворено, но съдържателят му бързо се появи отнякъде и съдейства активно за реализирането на първата за деня почивка, включваща сандвичи (от нас) и газирани напитки и сладолед (от него). Бяхме се сгъчкали на една масичка в тясната ивица сянка, хвърляна от навеса, а навън слънцето показваше силата си и сякаш ни предизвикваше на дуел. В тази доста открита планина нямахме големи шансове да се скрием от него, но все пак есента вече се усещаше и жегата бе някак притъпена.
Продължихме по асфалтов път към с. Горно Лешко, което също ни посрещна с поддържана черква, зелено езерце пред нея и голяма чешма с послание от кмета. Имаше наблизо и една къща, за която изразът „сгушена в зеленина“ пасваше идеално, защото тя буквално бе превзета от увивни и всякакви други растения – природата сякаш бавно и неумолимо я поглъщаше и след някоя и друга година може би никой вече не би предположил, че на това място има двуетажна масивна постройка със стени и покрив.
Очаквах след Горно Лешко наклонът да се увеличи значително, но изкачването си остана много приятно и само на отделни места черният път ставаше по-стръмен. Минахме покрай живописни махали и отделни къщи, накацали по склона; след една махала дори се наложи да се върнем обратно, защото при нея пътят свърши; а когато се изкачихме над всичко това и дойде време да започнем спускане, панорамата отново стана изключителна и поредната порция „картички“ бе запечатана в паметта на фотоапарата ми.
Спускането бе дълго и всъщност не бе само спускане. Първо карахме в гора, като там наклонът надолу бе постоянен. По едно време достигнахме храмът „Успение Богородично“ – малка спретната черква, останала от по-миналия век, която добави още колорит към и без това интересния за нас ден. След нея продължихме в долината на р. Лещинска (според други източници Лешнишка), където черният път следваше някакъв стар водопровод и редуваше както сянка и слънце, така и изкачвания и спускания.
В този все така лежерен дух се прибрахме към с. Лешко, а от него по асфалта и към с. Падеш. Макар че бяхме изпълнили целия план за деня, имаше още време до стъмване, не бяхме и уморени – затова направихме още едно кратко изкачване по асфалта към махала Ушите, за да потърсим спускане по черен път между нея и долината на реката – тази отсечка щеше да ми трябва за съставяне на някой по-дълъг маршрут. Първият ни опит по най-широкия и добре изглеждащ черен път завърши при оградата на един имот, зад която моментално наскачаха няколко кучета, показвайки ни със зъбати усмивки, че табелите на портата не са голословни. Жалко, че не слагат табели за задънени черни пътища, както има такива за улиците в градовете – можехме да си спестим това отиване и връщане… Вторият ни опит бе по един съседен черен път, който бе по-стръмен и доста бързо ни свали в долината на реката, където по равно и по залез се прибрахме към Падеш и се отправихме към заслужената обилна вечеря.
Разделих карането от този ден в два по-кратки маршрута, които при желание лесно можете да обедините в един, като дори няма значение дали ще го започнете от с. Падеш или от с. Лешко:
Падеш – с. Габрово
МТБ разходка на северозапад от Лешко
На следващия ден продължихме проучванията си в същия район, само че с начална точка с. Покровник, което е съвсем близо до Благоевград, буквално от другата страна на магистралата и на р. Струма. То също ни посрещна с добре поддържан площад, на който имаше чешма с хубава вода и дори обществена тоалетна в едно кьоше.
Тези екстри обаче ги ползвахме чак следобеда, а сутринта се отправихме директно към планината. Първо направихме едно бързо и леко кръгче на юг от селото – само 5-6 км, колкото да проверим обстановката. Уверихме се, че и тук можем да разчитаме на хубави пътища, плавни изкачвания и не много трудни спускания, макар че на едно място избрахме един по-пряк път, който бе стръмен, с шавливи камъни под гумите и в тези няколкостотин метра успяхме добре да си покачим адреналина с няколко хубави дрифта.
След тази забава поехме по основното изкачване за деня към махала Ушите на с. Падеш – същата, към която в края на предишния ден се изкачихме от другата страна. По-лесният вариант за достигане от Покровник до нея е по шосето, но мен ако ме питате, такова качване би доскучало, макар че за съвсем начинаещи и с по-слаба физическа подготовка любители вероятно ще е по-доброто. Ние избрахме един черен път, който се виеше малко по-високо над асфалта, подсичайки склона, докато накрая се включи в шосето малко преди махалата. Този път, който е широк и солиден, благодарение на трошено-каменната си настилка, вероятно е бил основната връзка между Покровник и вътрешните села, преди да бъде построен асфалтовият път в долината на р. Поповка. За нас той бе по-спокойния, по-приятен и доста по-живописен начин да достигнем махала Ушите. Трябва обаче да призная, че качването по този път, макар да не бе стръмно, леко ни озори – причината ще да е в каменистата настилка, която създаваше доста повече съпротивление под гумите ни, отколкото очаквахме. Но на планина като на планина – за шосетата си има други велосипеди!
При Ушите дадохме рапорт към един патрул на гранична полиция и продължихме с още малко изкачване, а Серж дори реши да почива на Бали, но тая работа не се оказа толкоз лесна, колкото изглеждаше в едно знаменито видео на Дани Макаскил…
И тъкмо вече си мислех доста смело, че това ни е трети ден край Благоевград, в който не само, че не сме се губили и храсталясвали, но дори не сме променяли първоначалния план, когато съдбата явно ме чу и реши да разнообрази карането ни. Първо достигнахме до една махала, кацнала на слънчев хълм, от която обаче нарисуваните на картата пътища просто не съществуваха. Върнахме се малко и подсякохме хълма по хубав черен път със скоростно спускане, но само за да стигнем до една самотна къща, след която някогашното продължение на пътя бе така обрасло с къпини, коприва, шипки и треви, че вероятно само змия би могла да се промуши през тях. По всичко изглеждаше, че нямаме друг избор, освен да се върнем на билото и да си стоим на него.
Това, разбира се, ни осигури поредната „бустерна доза“ красиви панорами – Рила се виждаше сякаш аха и ще скокнем в нея, което впрочем и направихме в следобедните часове. Преди това обаче се насладихме на дълго и разнообразно спускане обратно към Покровник – карахме по ясни, широки и редовно ползвани черни пътища, които на отделни места бяха по-стръмни или с коловози, но в общи линии дори и за не много уверени спускачи са напълно подходящи.
Обедната почивка в центъра на Покровник ми позволи да подредя в главата си още няколко веломаршрута, които по-късно през есента се появиха на страниците на МТБ-БГ:
Обиколка на юг от Покровник
Покровник – махала Ушите 1
Покровник – махала Ушите 2
Покровник, Падеш и Лешко
Последният от тях, който е с дължина над 50 км, на практика обединява в един дълъг маршрут всичко, което пробвахме в тази част на Влахина планина, и го препоръчвам горещо на всички, които обичат да правят по-дълги и живописни карания.
А пък ние, решени да изпреварим трупащите се над Рила облаци, които по прогноза трябваше да донесат дъжд към края на деня, натоварихме за пореден път байковете на колата и ги свалихме при отбивката към главната махала на с. Бистрица от шосето Благоевград-Картала. Този път търсехме нещо по-така като терен – по-диво, по-технично, макар че това винаги върви ръка за ръка с риска да е и по-обрасло (в по-добрия случай, защото понякога може да се окаже дори и непроходимо).
Бях набелязал две кратки пътеки в BG Mountains, като за едната знаех, че LFF Enduro са я добавили и в Trailforks – значи сигурно ставаше за каране. Тя започва от махала Калаукци и първо към нея се отправихме. Изкачването бе по хубав черен път, на места малко по-стръмен, но ако не ни беше втори ден каране, едва ли щяхме да го усетим като нещо сериозно. Пътеката започва от черквата „Св. Йоан Предтеча“ и всъщност се оказа доста добра, макар че на няколко места беше обрасла и трудно се виждаше продължението ѝ. Най-хубавото е, че не е много трудна има потенциал да се хареса на доста хора, стига да не се плашат от малко провиране през клони и храсти тук-там.
След нея направихме още едно кратко качване и се спуснахме към колата по другата пътека – доста по-кратка, но и много по-технична , а на всичкото отгоре и по-обрасла. Не че не ни хареса, но по нея бих „завел“ само хора, за които зная, че обичат такъв тип терени и пътеки – определено не е за всеки вкус!
Заради сериозните различия между тези две бистришки пътеки, описанията им са в два отделни кратки маршрута:
Благоевград | Бистрица 1 (махала Калаукци)
Благоевград | Бистрица 2
Вместо заключение мога да кажа само, че тези три карания едва открехнаха вратата към някои нови за мен места край Благоевград, които ми се сториха неизчерпаем източник за нови маршрути, особено такива с крос-кънтри насоченост. Така че заповядайте, влезте, разгледайте и ако решите, може сами да потършувате за още!
Още много снимки от трите дни каране може да разгледате в този албум в галерията: https://mtb-bg.com/gallery/blagoevgrad-exploration-rides-2021
Харесва ли ви съдържанието на MTB-BG.com?
Искате ли и занапред да има достатъчно от него? Вече можете да подкрепите дейността ни чрез Абонамент за физически лица.
