Снимки: Любомир Ботушаров, Светослав Пейчев, Сергей Булах
Град Стрелча е от онези дестинации, за които винаги съм знаел, че има хубаво каране, но все не съм успявал да намеря време и да проверя по-обстойно това предположение. В последните години дори се случи да преспя в града и да пробвам минералните му басейни при едно каране по маршрут от Копривщица през хижа „Бунтовна“ до с. Кръстевич, който е много приятен, но от него добих само частична представа за това какво може да предложи този район. Междувременно успях (макар и през зимата) да се разходя над съседния средногорски град Копривщица и това само засили интереса ми към тази изключително приятна планина. А напоследък се появи и един нов „дразнител“ на тема Стрелча – това е Светльо Пейчев от Nomad Team, който през 2020-2021 г. съгради там от кота нула един модерен и уюутен къмпинг, наречен „Базов лагер Стрелча“ и настоятелно ме канеше да пробвам не само мястото за настаняване, но и множеството маршрути около града. „За капак“ и Община Стрелча прояви интерес към проучването и описването на веломаршрути на нейна територия, така че през есента на 2021 г. звездите най-сетне се подредиха така, че да ме изпратят в една малка вселена, състояща се от безкрайни панорами, плетеници от черни пътища, уютни гори във всички цветове, които есента може да предложи, и приятна компания в лицето на Дани, Серж, Деси (за някои от по-леките маршрути), бат Вал (последния ден) и, разбира се, Светльо, който охотно влезе в ролята на наш домакин и водач.
Да ви кажа правата, хубаво е в нов район човек да може да разчита на опитен водач, който познава и близките, и далечните маршрути. Отличната информираност на Светльо за целия регион бе добре дошла, за да подберем оптимални карания за сравнително късите дни, с които разполагахме, но в същото време това бе нож с две остриета – нашият домакин можеше във всяка посока да ми даде толкова варианти, че да караме не три, ами трийсет дни! И все пак, обсъждайки набързо кои пътища са по-подходящи, успяхме да сведем нещата до сравнително строен план-график, макар че и по него се наложи да правим известни промени…
Тъй като тридневната ни ваканция бе планирана с оглед на някои отпуски, ангажименти и други ограничаващи фактори, когато фиксирахме датите, вече нямаше мърдане от тях. Затова, провирайки се през мъглите в облачния 2 ноември, силно се надявахме прогнозата за дъжд по обяд да се размине. Уви, той даже леко подрани, и тъкмо когато се разтоварихме, настанихме и приготвихме за каране, първите пръски ни накараха да си останем на топло и сухо до камината, което се оказа правилното решение за следващите 2-3 часа, в които отвън валеше тихо и напоително. Към 15 часа небето най-сетне спря да полива земята и ние като едни есенни цветя се показахме на двора в пъстра премяна и решихме да направим един лежерен природно-културно-опознавателен тур преди стъмване. Сложното съставно прилагателно е употребено не случайно, защото само за 2-3 часа успяхме да се спуснем към яз. Калаващица, да го обиколим и заснемем от всички страни, после да отскочим до тракийската гробница Жаба могила и дори да я разгледаме отвътре, а накрая да се надпреварваме с падащия мрак по пътя нагоре към базовия лагер.
Маршрутът сам по себе си бе чудесен и интересен, но най-важното, което научихме през този първи ден е, че край Стрелча може да се кара дори веднага след дъжд, защото почвите са като гъба, през която водата сякаш преминава някъде надолу. Светльо ни увери, че това явление се наблюдава целогодишно, включително и през зимата, която тук е мека и почти безснежна, така че в ниските части на планината (до около 1000 м н.в.) не е никакъв проблем да се кара дори в периода декември-февруари – нещо като Кресна и другите югозападни дестинации, само че с доста по-лек терен.
Нещата започваха да изглеждат все по-добре, особено след обилната вечеря…
На следващия ден започнахме карането не толкова рано, колкото ни се искаше, но за сметка на това в кабината на едно камионче, което ни понесе по шосето в посока Копривщица, за да ни спести 16 км по асфалт и няколкостотин метра височина. Зная, че не е честно спрямо тези, които ще решат да пробват целия маршрут, както е описан в сайта, но имахме легитимно оправдание – работа трябваше да се върши, работа в планината!
Дай Боже всекиму такава работа като нашата в следващите няколко часа, в които се изкачихме към вр. Стръмонос и се спуснахме обратно към Стрелча… То бяха гледки във всички посоки – от вр. Вълк през вр. Богдан и оттатък към издигащия се към небето Централен Балкан, към вр. Буная, окупиран от военните и надвиснал с антени и съоръжения точно над нас, и вр. Стръмонос, та чак до Родопите и Рила отвъд Горнотракийската низина; то бяха цветове и краски, каквито само есента може да предложи; имаше и интересни скални формации насред гората, стада свободно пасящи коне, които ни гледаха с любопитство и леко подозрение, приказно езерце насред гората, край което липсваха единствено самодиви, спретната къщичка с гордо развят флаг насред билото и дълго, дълго спускане, прекъсвано и от кратки, стръмни изкачвания. Средна гора за мен е една от най-красивите планински вериги, защото освен собствената хубост, отразява и тази на съседните по-високи планини, а тук по този рид панорамите бяха в такива количества, че дори и Чък Норис не би могъл да ги снима всичките!
Карането си беше по всички канони, като липсваше единствено храсталясване, макар че не бяхме много далеч и от такова преживяване, при това още в началото, защото точно по тези пътища дори и Светльо не бе карал, а един от тях за момент бе решил да започне да изчезва. Изкачването като цяло бе плавно и приятно, но на 1-2 места се наложи леко да побутаме. Връх Стръмонос почти оправдава името си – чак до носене не се стигна, но ако човек иска да се качи върху заравнената му горна част, трябва да атакува едни стръмни 100-200 метра – Серж и Светльо го направиха, а пък ние с Дани избрахме далеч по-приятния подсичащ път. Спускането бе продължително и разнообразно – пътищата почти никъде не бяха трудни и изровени, но на доста места бяха стръмни, което позволяваше да влезем в свръхзвуков режим – този, при който вятърът в ушите ти пречи да чуваш добре.
По някое време следобеда се завърнахме в базовия лагер и започнахме да пресмятаме какво още можем да пробваме в оставащите 2-3 часа от деня. Спряхме се на една обиколка в източна посока, по един подсичащ път високо над яз. Калаващица, който ни отведе до вр. Чобанка и оттам се спуснахме към язовира и се прибрахме тъкмо с последните слънчеви лъчи. Апетитът ни за вечерята се бе изострил точно толкова, колкото и този за каране!
Ден трети – време беше да изкачим връх Вълк (може да го срещнете и като Влък). Много бях слушал за него и за спусканията от него! Той се издига гол и ветровит право нагоре над Стрелча, разкривайки 360-градусова панорама във всички посоки и служейки като пресечна точка на много маршрути. Ние на практика се изкачихме по най-прекия и „логичен“ черен път по рида над „Базов лагер Стрелча“, а се спуснахме по съседния рид, който ни свали към познатия вече язовир Калаващица. Нашето качване обаче може да се ползва и като спускане, ако дойдете откъм Копривщица през един стар пионерски лагер с образувала се около него вилна зона, или пък ако се изкачите през с. Кръстевич към хижа „Бунтовна“. При първия вариант, ако някой ви закара с МПС до Копривщица, може да се получи доста леко като натоварване и разнообразно като спускане каране. В горната част покрай избрания от нас път за изкачване имаше и пряка туристическа пътека, за която не съм сигурен дали не е стар дърварски път, но във всички случаи изглеждаше достатъчно стръмна, за да е интересна за по-напредналите карачи. Вариантът през с. Кръстевич и хижа „Бунтовна“ пък е по-дълъг и е подходящ за целодневно каране с почивка при хижата (добре е да се обадите предварително, за да сте сигурни, че ще има сготвена храна). А кръгчето, което направихме ние, се явява нещо средно между другите две – около 30 км с 1000 м изкачване, които с по-бързо темпо и по-малко размотаване могат да се направят и за половин ден, но за други това ще е целодневно каране (още повече, че има много места където си струва човек да спре, а ако решите, може преди върха да се отбиете и към хижа „Бунтовна“ – ние не го направихме само заради това, че бързахме да усвоим изцяло краткия ден с още няколко допълнителни километра). Спускането бе по един безкраен и разнообразен черен път, като особено във високата част, където гумите ни бяха потънали в шумата на „горящата“ в ярки цветове букова гора, имашe доста интересни моменти – естествени виражи, коловози и други подобни източници на адреналин.
За финал направихме още едно малко кръгче на североизток от Стрелча със спускане по приятен черен път към града, колкото да се убедим, че могат да се измислят още десетки такива по-кратки маршрути във всички посоки около града.
Като бъдещи планове останаха карания в западна посока (към Панагюрище) и на юг (към с. Дюлево и с. Попинци), но три дни се оказаха крайно недостатъчни за място като Стрелча. Това, разбира се, означава само едно – ще се върнем за още!
А дотогава предлагам на вашето внимание следните няколко маршрута, описани и публикувани след този чудесен есенен воаяж:
- Стрелча – яз. Калаващица – Жаба могила
- Стрелча | По билото през вр. Стръмонос
- Стрелча – м. Белотруп – яз. Калаващица
- Стрелча – обиколка на изток покрай вр. Чобанка
- Стрелча – вр. Вълк – яз. Калаващица
- Стрелча – обиколка на североизток
- Стрелча – м. Огледалото
Още много снимки от каранията ни можете да разгледате в този фотоалбум: https://mtb-bg.com/gallery/strelcha-2021-photos.
Харесва ли ви съдържанието на MTB-BG.com?
Искате ли и занапред да има достатъчно от него? Вече можете да подкрепите дейността ни чрез Абонамент за физически лица.
