Винаги съм знаел, че в Еленския Балкан е хубаво, макар до лятото на 2022 г. да го бях виждал само на снимки. Това, което може би ме изненада най-много, е колко много други хора са го разбрали преди мен! Съдя за това по огромния брой възстановени или новопостроени къщи в традиционен български стил, на които се натъкнахме в абсолютно всяко село и махала, през които минахме, а те бяха десетки. Личеше си, че не един и двама, а по-скоро стотици хора с добри финансови възможности са избрали уюта и спокойствието на тези малки населени места, сгушени в гънките на Предбалкана и в подножието на Стара планина, сред които се намира и самият град Елена. Пиша това не за да деля хората на богати и бедни, а защото някак ти става ясно, че ако виждаш толкова примери за добър стандарт на живот в места, които мнозина биха нарекли „дълбока провинция“, значи има нещо в тези места, което кара хората да инвестират във ваканционни или жилищни имоти именно там. Дали е чистият въздух, дали е близостта на Балкана, дали са хората… три дни не са ми достатъчни да направя категоричен извод за причините, но в някои моменти и на мен ми идеше да заживея в някоя от тези махали!
Началото може би ви се струва странно за статия, посветена на планинското колоездене, но истината е, че тези белосани стени, лакирани чардаци и добре наредени покриви наистина ме изненадаха с това, че ги виждах дори на места, до които се стига само по черен път! Явно дотолкова съм свикнал в повечето български села да ме посреща визия като след война, че тази нормалност (да не кажа луксозност) на имотите край Елена ми направи най-силно впечатление. Красотата и доброто състояние на къщите пасваха идеално на природата, която ги заобикаляше, и всичко това ме караше да си мисля какво би било, ако България навсякъде изглеждаше по този начин…
Дори само заради това си струва човек да посети Еленския Балкан, да се разходи из него, а понякога (да не кажа винаги!) тези разходки са по-лесни и приятни с велосипед. Затова и нашата „мисия“ в това проучвателно каране бе да разберем къде и какво интересно за каране има в околностите на Елена. В основния състав бяхме аз, Пасков и бат Алекс, но разчитахме и на допълнителни подкрепления, които се меняха за всяко каране. Ето как се развиха нещата в трите дълги юлски дни, които отделихме за това приключение…
Ден първи – на север от Елена и яз. Йовковци
Както от предварителни разговори с хора, познаващи района, така и от обстойния поглед върху картите и сателитните изображения, стигнах до извода, че най-ползотворно ще е да завъртим педалите на велосипедите първо към възвишенията, издигащи се на север от град Елена. Тези ридове са част от Предбалкана, а в гънките им са сгушени многобройни села и махали, до които се достига по тесни асфалтови пътчета или дори по черни пътища. Именно в този район за първи път се срещнахме с хубавите къщи и пасторалното спокойствие на Еленския Балкан, както и с един 11-годишен младеж, Лео, с когото по една случайност се бях запознал през пролетта.
От основния рид към яз. Йовковци се спускат няколко черни пътя и именно в тях се бях прицелил с идеята да намерим хубаво изкачване към билото и оттам да правим различни спускания в посока към водоема. Затова в прохладната лятна утрин, след известни трудности с намирането на достатъчно топли и мазни баници, поехме по един обновен, но тесен асфалтов път към с. Блъсковци. След това, присъединявайки Лео от с. Търкашени, продължихме към село Дърлевци, където преживях и първия си културен шок в рамките на тези три дни. Той се дължеше на факта, че до него се стига по черен път, макар и хубав, затова очаквах да заварим по-скоро някаква изоставена махала с полусрутени колиби. Вместо това ни посрещнаха големи къщи с образцов вид, които дори не бяха единствените атракции в това отдалечено и уединено местенце.
И ако дотам бяхме изпитали само възхита, след Дърлевци дойде време да усетим и „дебелия край“ под формата на бая стръмно изкачване, което в един момент стана и доста диво.
Излизайки на билото, нещата видимо се подобриха и скоро вече летяхме по една прашна „горска магистрала“ – широк черен път, утъпкан от камионите за дърводобив. В един момент „магистралата“ свърна към гората, а ние продължихме напред по билото и скоро достигнахме първото място с чудесна панорама към язовира и с отклоняващ се към него черен път, даже два. Първият се оказа „подвеждащ“, но вторият беше тъкмо един от предварително нарочените и започна обещаващо – със спускане по една ливада на фона на ширналата се водна площ и възвишенията около нея. Скоро обаче нещата се промениха и пътят стана изровен и набразден от коловози и дупки – дотолкова, че ми се прииска да си бях взел наколенките. Ама нали уж бяхме тръгнали на ХС каране… До долу теренът още 2-3 пъти смени характера си, но като цяло ми стана ясно, че надеждите ми за лежерни и леки спускания от билото към яз. Йовковци няма да се сбъднат – наклонът си беше солиден, а почвите в района явно бяха от по-мекия и глинест вид, който при дъжд лесно се изравя и ерозира, влошавайки състоянието на пътищата. За нас спускането си беше интересно де, не мога да се оплача, но този вариант определено не беше подходящ за по-неуверени колоездачи – значи трябваше да проверим и следващите!
Подкарахме отново по уединени асфалтови пътчета, покрай чудесни места за отдих и през още китни махали. Изпратихме Лео вкъщи, защото оттук нататък очаквах още по-диви места и потенциални „храсталясвания“, и се изкачихме за втори път към билото на рида – само че по друг път, през село Велювци, в което видът на къщите отново не съответстваше никак на състоянието на пътя, водещ до тях.
Този път бяхме решени да стигнем на запад чак до края на рида, където той е прорязан от долината на р. Веселина. Колкото повече напредвахме в тази посока, толкова по-див и занемарен ставаше пътят. Когато най-сетне свърнахме вляво и започнахме спускането към язовира, отново ни посрещнаха улеи и трудни участъци – явно и тук нямаше да се получи маршрут за начинаещи!
След като се спуснахме с повишено внимание почти до брега на водоема, си спретнахме едно бързо „храсталясване“, търсейки черен път, който да ни изведе към стената му. Намерихме само паднали дървета и този път се отказах навреме, докато връщането назад още бе възможно.
Продължихме покрай бреговете на язовира в източна посока и между другото се изкачихме още веднъж до билото по трети черен път, който след това спуснахме обратно. В интерес на истината той се оказа най-добър като терен и състояние, макар че и при него не липсваше един доста изровен и труден участък.
Последните километри бяха отново по асфалт. През с. Яковци излязохме на едно от главните шосета между В.Търново и Елена. Бях намислил вариант да заобиколим този по-натоварен път през разни малки села и махали, но след като свърнахме по едно симпатично пътче с поредната доза хубави къщи тук-там покрай него, опряхме в оградата на една ферма и се оказа, че бягството от основното шосе е невъзможно.
То пък се оказа с наклон предимно надолу, така че скоро навлязохме в гр. Елена и се заехме с възстановяване на енергията, изразходена през деня. С оглед на показанията върху дисплея на GPS-а може да сте сигурни, че в яденето също се постарахме доста!
В резултат на този първи ден обособих и публикувах общо четири веломаршрута:
- От Елена до Дърлевци и Яковци
- Елена | На север от яз. Йовковци, вариант 1
- Елена | На север от яз. Йовковци, вариант 2
- Обиколка на север от Елена и яз. Йовковци
Ден втори – от с. Мийковци до хижа „Чумерна“ и обратно
Това беше единственият ден, в който имах някаква бегла представа какво ни предстои. Главната ни цел бе една пътека от хижа „Чумерна“ към с. Мийковци. Преди години между тези две точки се провеждаше популярно МТБ състезание, така че пътеката съвсем не е нова за хората, които живеят и карат по тези места. Затова и аз я бях включил в задължителната програма, макар че не знаех какво точно да очаквам. Състезанието, за което споменах, бе в дисциплината крос-кънтри, а в предишни описания на пътеката намирах всякакви определения за нея – бърза, дива, тежка, лека… Не бих се учудил, ако тя е била всичко това. През 2022 г. бе технична, стръмна и като цяло доста трудна, което я прави интересна за всеки с повече опит и афинитет към подобни спускания.
Но нека започнем деня откъм сутринта… Кратко пътуване с колата ни отведе в с. Мийковци, където ни чакаше Андрей, дошъл специално за целта откъм Южна България. Младият ни съратник Лео също щеше да се включи, но чак горе при хижа „Буковец“. За нас оставаше да се изкачим дотам.
Макар че имах вариант за изкачване и по черни пътища, не бях сигурен в проходимостта и състоянието им, затова избрахме да заложим на сигурно и да следваме главния път през прохода Твърдица-Елена. Това шосе е ремонтирано и в добро състояние, но трафикът по него е малък и карането е спокойно. От Мийковци до главния път се изкачихме по едно тясно асфалтово пътче до с. Горни Танчевци – поредното уединено населено място в 3-4 къщи на кръст, но удивително спретнато и приветливо! Малко преди него бат Алекс установи, че си е забравил каската в колата и се върна да възстанови липсата. Това ни даде възможност за дълга почивка в центъра на селото, което пък доведе до преяждане с едни от най-вкусните джанки, които съм опитвал! Кратко, но стръмно изкачване по черен път ни изведе на главното шосе, а карането по него се оказа леко и приятно. Тъкмо преди да започне да ни доскучава, се появиха първите гледки отвисоко, а малко след това вече бяхме на прохода.
Преди да поемем по асфалтовия път към хижа „Чумерна“, се отбихме до хижа „Буковец“, разположена сред красива гора в непосредствена близост до прохода – чудесно място за почивка след основното изкачване. Както казах, там ни чакаше и Лео, така че през този ден групата ни достигна максимален размер.
Пътят към хижа „Чумерна“ започна приказно – тясна асфалтова ивица през красива и сенчеста букова гора. Наклонът бе малък и променлив – ту нагоре, ту надолу. След няколко километра достигнахме отбивката наляво към хижа „Чумерна“ и там нещата рязко загрубяха – пътят стана доста стръмен, а след малко и асфалтът кажи-речи изчезна. Целта обаче беше близо, така че приехме предизвикателството бодро и скоро вече се припичахме под жаркото слънце на терасата на хижата.
Все още бе ранен следобед, така че до края на деня оставаха няколко часа – време напълно достатъчно, за да се вкара човек в беля, но ние не очаквахме неприятни изненади при спускането. Затова можехме да си позволим допълнителна волна програма. Оставихме бат Алекс и Лео при хижата с опцията да се разходят и до едноименния връх, а аз, Пасков и Андрей яхнахме велосипедите и поехме към… хижа „Буковец“!
Причината да го направим бе пътеката с червена маркировка по билото на Балкана, част и от маршрута „Ком-Емине“. Тя не само изглеждаше привлекателно върху картата, но имах и предварителна информация, че е добра за каране. Оказа се великолепна! Наклонът на повечето места е лек, а широчината голяма, метър или повече. За някои хора това описание не звучи интересно, но е достатъчно да отпуснете спирачките и да започнете да влизате агресивно в завоите, за да усетите мощния прилив на адреналин, свистенето на вятъра в ушите и хрущенето на камъчетата под гумите. Към скоростта и тръпката от нея се добавя и магическата красота на величествената букова гора, през която преминава пътеката. Цялостното усещане е за простор и свобода, които завладяват изцяло сетивата.
Пътеката толкова ни хареса, че решихме и на връщане към хижата да караме по нея. Изкачването по нея също се оказа много приятно – макар на места наклонът да ни принуждаваше да бутаме, тези секции бяха малко, а в сравнение с обиколния път, този вариант за достигане до хижата се оказа много по-интересен и мотивиращ.
Денят напредваше, дойде време и за голямото спускане към с. Мийковци. Започнахме по пътеката от хижа „Чумерна“ към хижа „Буковец“, но само за кратко – отбивката към Мийковци е близо до хижата и в началото пътеката започва много лежерно, но не за дълго. Внезапно тя се втурна стръмно надолу, превръщайки се за момент в улей, след което започна една епопея, включваща камъни, корени, улеи, шума и тук-там някое паднало дърво. С малко почистване би станала още по-хубава, но дори и в този леко занемарен вид на мен ми хареса много – типична разнообразна и технична горска пътека, изискваща добра техника и бързи реакции. Към края широчината ѝ достигна тази на черен път, но ерозията тук бе действала най-силно и теренът представляваше буквално камък върху камък.
Изсипахме се на един широк черен път с трошено-каменна настилка и се юрнахме по него надолу. По принцип следващите няколко километра до Мийковци се кара по него. На картата обаче имаше нанесена и една пътека, наречена „Дядо Стояновата гъбарска пътека“. Началото ѝ намерихме лесно. Нямаше какво да губим, ако я пробваме, но пък и нищо не спечелихме, освен леко храсталясване. Явно малцина са туристите, които ползват тази „екопътека“ и тя напълно оправда прилагателното „гъбарска“ – за такива занимания вероятно е много подходяща, но за каране на велосипед не беше.
Във всеки случай денят бе повече от хубав и дори само той да беше, пак щях да си тръгна доволен от Еленския Балкан! Ето ги двата маршрута, които описах и публикувах в резултат на това запомнящо се каране:
Ден трети – транс-асфалт на юг от яз. Йовковци
След дългото каране на север от язовира през първия ден, логично беше да погледнем и на юг от него. Това бе само един от възможните варианти за третото ни каране, но някак си той ни привлече най-много – може би защото Пасков имаше добри спомени от този район, а и на мен ми беше интересно какво ще намерим там.
Имаше обаче една съществена пречка – някъде там една голяма част от планината попадаше в рамките на частно ловно стопанство и никак не бяхме сигурни докъде точно се простира то. Можех да съдя за границите му единствено по косвени белези (например по липсващи пътища и пътеки на картите). Затова проектът за маршрут, който начертахме, отиваше дълбоко на юг покрай р. Веселина, за да заобиколим достатъчно отдалеч ловните полета и дерета (не за друго, а защото някои от най-епичните ми храсталясвания са били свързани именно с подобни стопанства).
На хартия нещата изглеждаха внушително като за трети пореден ден – над 60 км дължина, макар и с по-малко сумарно изкачване от предишните две карания. На практика песента на колелета зазвуча плавно и в бърз ритъм, благодарение на това, че първата половина от карането премина изцяло по асфалт. Превалихме едно възвишение на югозапад от града и там, където се очакваше да има черни пътища, по които да избегнем асфалтовото спускане, намерихме само едва видими коловози в гората. Не, благодарим!
Достигайки с. Багалевци, се понесохме с леки изкачвания и спускания покрай р. Веселина и така в продължение на 15 км, преминавайки през с. Тодювци и покрай още дузина махали и махалички – повечето от тях дори не видяхме, но имаше отбивки с табели и звучни имена. Тодювци е страхотно село – поне половината от къщите му са старинни, но поддържани, имаше и новостроящи се. Шосето покрай реката ни отведе чак до с. Дрента – също изпълнено със стари постройки, но тук забравата вече бе започнала да превзема много от тях, макар че имаше и приятни изключения. Площадът на селото е изключително просторен и свидетелства за значимостта му в миналото, а за наша изненада, макар да не уцелихме работното време на магазина, намерихме автомат за напитки и пакетирани храни…
Оттук започна по-сериозната и стръмна част от изкачването – по черен път, като се наложи да изберем най-прекия и стръмен такъв, защото обиколният бе изровен и видимо занемарен. Добре усетихме лятното слънце по открития баир, но бутането не бе дълго – около 10 минути. После наклонът намаля, яхнахме байковете и се насладихме на приятни гледки към околните планини. Усещахме, че сме на много диво място, и въпреки това не съвсем изоставено от Бога. Даже накъде пред нас имаше високопланинска махала, наречена Баждари – заобиколихме я, защото пътят до нея не изглеждаше добре, но все пак от хората в Дрента разбрахме, че не е съвсем изоставена, въпреки трудния достъп.
Превалихме и това било, а началото на спускането бе през красива букова гора и по гладък и увличащ в скоростта път. После, преди с. Бадевци, за кратко стана стръмно, но панорамно; след това лепихме спукана гума в най-големия пек; и не след дълго вече бяхме в горния край на с. Бадевци. Чакаше ни още доста каране, а също и прибиране към София, така че веднага поехме надолу по асфалтов път, като се надявахме евентуално да се отклоним след това по един черен. Той обаче се оказа доста занемарен и съдейки по началото му, което бе и стръмно нагоре, вероятно само щяхме да си загубим времето по него. Явно днес ни беше тръгнало на асфалт и туй то!
Когато достигнахме кръстовището с един по-главен път, идващ откъм Велико Търново, имахме достатъчно време, за да направим и една допълнителна кратка обиколка над селата Раювци и Средни Колиби. Асфалт и поредния черен път с коловози и изровени участъци тук-там, т.е. откъм терен не видяхме нещо ново и забележително, но двете села, и особено Раювци, за мен се наредиха сред задължителните за посещение места в района на Елена. Хубавите къщи и туристическите атракции в Раювци (например мемориалния комплекс „Вълчан войвода“, но не само!) са го превърнали в една от перлите на Еленския Балкан, точно на границата между гората и яз. Йовковци.
Прибирането ни към Елена бе изцяло по главното шосе, което в този делничен ден изобщо не бе натоварено. За съжаление нито на картите, нито на терен успяхме да намерим някакъв хубав алтернативен вариант. Преминаването по мост над един от ръкавите на язовира бе друг панорамен акцент в това финално каране, преди за последен път да се спуснем към града и да му кажем довиждане.
Двата маршрута, които публикувах от този ден, са тук:
За финал…
Със сигурност вече сте разбрали какво ми хареса най-много в Еленския Балкан – това са селата и махалите, свързани с тесни асфалтови пътчета, но все още живи и носещи духа на българската традиция. Казано най-просто, околностите на града са едно страхотно място за почивка, за разходки, за уют и уединение.
Карането също беше добро, но може би сте доловили една особеност – тя е, че терените са доста „контрастни“. По пътищата между селата и махалите е съвсем лесно и лежерно, но стъпите ли на пресечен терен, трябва да сте готови за малко по-трудни условия. Разбира се, впечатленията ми може да са прибързани, защото три дни не са достатъчни за подобен район. Със сигурност доста територии и направелния останаха неизследвани, а и там, където достигнахме, има някои допълнителни възможности и интересни неща за следващи карания.
Във всички случаи обаче има какво да се види и да се усети в Еленския Балкан и се надявам маршрутите и разказът в тази статия да ви насърчат да го посетите и да се убедите сами колко е хубаво по тези места!
Харесва ли ви съдържанието на MTB-BG.com?
Искате ли и занапред да има достатъчно от него? Вече можете да подкрепите дейността ни чрез Абонамент за физически лица.
