Първото ми каране на територията на община Севлиево бе отдавна – през 2008 г. Макар че никъде не е описано като маршрут, си го спомням съвсем ясно, защото беше от онези преживявания, които не се забравят. Гостувахме в къщата на един приятел в Предбалкана и заедно с един редовен мой сподвижник в храсталясванията тръгнахме по начертания върху руските топографски карти маршрут от с. Бериево през едно възвишение до с. Млечево, а оттам захванахме един по-голям баир към местния Черни връх, издигащ се над гр. Априлци. Малко над Млечево стигнахме до бариера, указваща навлизането ни в някакво ловно или дивечовъдно стопанство и в следващите 1-2 часа изкачване по горския път аз изпитах един от най-големите страхове в живота си, тъй като бяхме само двама насред пуста гора, а повърхността на пътя бе набраздена от стотици следи на диви животни – по онова време аз изпитвах почти панически страх от евентуална среща с горските обитатели и имах чувството, че зад всяко дърво някой глиган ми готви засада. Когато в близост до нас нещо рязко прошумоля, сърцето ми буквално подскочи, преди очите ми да фиксират източника на шума и мозъкът да обработи постъпилата информация – един голям и красив елен, уплашен от нас, побягна нагоре по склона. Общо взето се разминахме само с тази среща, а от споменатия Черни връх се спуснахме към някакви махали на Априлци по един изоставен черен път с нападали дървета и трудно проходими, обрасли участъци. Щом стъпихме на асфалт след всички тези перипетии, едва успяхме да се приберем обратно до къщата, преди да е мръкнало.
Започвам с този разказ, защото онова спонтанно приключение, макар да няма нищо общо с тазгодишните ми проучвателни карания по възложение на Община Севлиево и с публикуваните в резултат от тях веломаршрути, всъщност разкрива някои от важните характеристики на този район. И още тук ще кажа, че ако не сте от хората, които обичат храсталясването и се справят без проблеми в диви райони, най-добре ще направите, ако следвате описаните от мен маршрути, към които ще намерите линкове по-долу. За всякакво отклонение от тях не нося отговорност! 😉
Шегата настрана, но наистина при каране в гористите хълмове и по склоновете на Стара планина южно от Севлиево е добре да имате предвид следните неща:
- Част от горите в този район попадат в различни защитени територии или такива с особен статут – резервати, Национален парк „Централен Балкан“, ловни стопанства и др. В някои от тези територии карането на велосипеди е позволено или препоръчително само по определени пътища и пътеки, така че зачитайте ограниченията – те не са случайни!
- В целия район изобилства от диви животни, включително мечки! Затова е най-добре да карате в група, да вдигате шум и като цяло да си отваряте очите. Не се чувствам достатъчно подготвен по темата какво да правите или да не правите, ако срещнете горски „зверове“, но като минимум се опитайте да запазите спокойствие, да не ги дразните и да се отдалечите от тях внимателно и без паника и резки движения.
- Освен на диви животни, може да се натъкнете и на отдалечени махали, китни села, хубави панорами и интересни забележителности.
- Ако се отклоните от основните горски пътища обаче, може да се натъкнете и на изоставени и трудно проходими такива. Калта също не е рядкост, като на места е от лепкавата.
С оглед на всичко това повтарям препоръката си: ако желаете да покарате край Севлиево, започнете с изброените в тази статия маршрути и чак когато опознаете района, търсете евентуално и нови, непроучени посоки и терени. Работата ми по тези веломаршрути е част от цялостната ангажираност на общината с развитието на планинското колоездене в региона. В тази връзка ще припомня, че през 2021 г. в града бе изграден Велопарк Севлиево с първия в България асфалтов пъмптрак и с още много интересни и полезни елементи и съоръжения. Общината също така подпомага и дейността на местния колоездачен клуб „Хоталич“, който бързо се превърна в един от най-дейните и успешни в страната. Може още доста да се говори по тази тема, но в следващите редове ще ви занимая най-вече с това как протече за мен опознаването на Севлиево и околностите му…
Макар от самото начало да беше ясно, че основните ми търсения ще са съсредоточени в района между с. Стоките и главното старопланинско било с хижа „Мазалат“, за който потърсих и получих от местни колоездачи и приятели немалко предварителна информация (благодарности за което!), първите две карания бяха около самия град в търсене на приятни и леки маршрути с гледки към яз. „Александър Стамболийски“ и посещение на някои други туристически забележителности наоколо. Най-голямата такава е средновековната крепост Хоталич, намираща се на няколко километра от града и лесно достъпна по автомобилен път, но след малко ще разберете защо стана така, че ние не успяхме да стигнем до нея. Във всички случаи обаче, ако търсите вариант за някаква съвсем лека и бърза разходка край Севлиево, препоръчвам ви да започнете именно с посещение на Хоталич – лесно ще намерите пътя, както с помощта на онлайн картите, така и чрез туристическите табели.
Та да се върна към конкретиката на нашите карания… Може би си спомняте, че през целия месец май на 2023 г. валя, валя и общо взето не спря, така че първото ми каране в района бе замислено като двудневно в началото на юни, след като седмица по-рано бях видял някакви слънца в прогнозите. Уви, тези слънца първо се заоблачиха, а след това бяха заменени от картинки, наподобяващи изливащо се ведро с вода – аз обаче бях задвижил вече организацията и нямаше как да се откажа в последния момент, така че решихме да рискуваме и да се надяваме на чудо.
В първия ден, събота, бях намислил да се качим покрай единия край на язовира към с. Дебелцово, оттам да се придвижим по платото към с. Градище и от него да се спуснем обратно до водоема. Това беше план за половината от деня, а за втората половина ми се искаше да направя една обиколка по платото над крепостта Хоталич с посещение на самата историческа забележителност, но още при първите разговори с колоездачи от града, които се включиха в карането, стана ясно, че точно по това плато калта вероятно е най-неприятна и едва ли ще става за каране. Така или иначе първо трябваше да се надяваме надвисналите сиви облаци да не се излеят още преди обяд, пък после да мислим за каквото и да е друго.
Поехме по пътя към с. Дебелцово, който от асфалтов преминава в черен (тип макадам) и макар че трошено-каменната настилка позволяваше да караме нормално, започналият лек ръмеж не предвещаваше съвсем благоприятно развитие. Преди да си отговорим обаче на въпроса дали и колко точно ще ни намокри, пред нас се изправи едно от най-странните и непреодолими препятствия, което съм срещал през цялата си колоездачна кариера. Движехме се покрай р. Росица – или поне според картата трябваше да е река, но всъщност нивото ѝ бе толкова високо, че си изглеждаше като язовир. На едно място отляво идва р. Крапец и се влива в Росица – точно тук по принцип е единият край на яз. „Александър Стамболийски“. Над дерето на р. Крапец има мост и по него минава пътят за Дебелцово. Мостът обаче… беше под вода! Стърчаха само мантинелите, а за преминаване и дума не можеше да става…
Така маршрутът през Дебелцово и Градище отпадна за неопределено време, а за да не сме капо, започнахме с „местните сътрудници“ да мислим за някакви други варианти. Спряхме се на идеята да се върнем малко назад, да се отбием през с. Кормянско и от него да търсим път през полето към с. Ряховците, над което със сигурност имаше едно кратко кръгче, което да завъртим. Минаването през полето обаче, след седмици с непрестанни дъждове, не звучеше много обещаващо. От друга страна, асфалтовият път и безславното прибиране винаги бяха на масата като опция. До Кормянско вкусихме малко от лепкавата кал, в която се превръщат хубавите земеделски почви, но само колкото да се залъжем, че може и да стане работата. След това пресякохме шосето и намерихме един черен път в желаната посока, който бе покрит с чакъл. Засилихме се по него и почти виждахме как чудото се случва и влизаме триумфално в Ряховците. Само дето пътят слезе малко по в ниското и чакълът постепенно бе заменен от черна, лепкава, кална почва, а скоростта ни плавно и сигурно достигна 0 км/ч.
Оттук бяхме ни напред, ни назад – велосипедите натежаха двойно, гумите блокираха, калта се беше налепила дори върху спиците. Оги беше с е-байк и понеже с него имаше сила да върти най-упорито, успя и да се нахвърля с най-много кал – аз лично не бях виждал такова количество върху велосипед, а когато се опитах да го вдигна (от любопитство), в първия момент изобщо не успях да го отлепя от земята. Сигурно тежеше към 40-50 кг!
Започна едно чистене с клечки и каквото друго намерихме, топене в локвите по пътя, търкане в тревата – сигурно около 10-20 минути ни отне само да освободим гумите до степен да могат да се въртят. Затътрихме се наобратно, обувките ни също бяха станали дебели и лепкави, ходехме сякаш гравитацията ни привлича с удвоена сила. За каране, поне при мен и още 1-2 човека, не можеше и дума да става, защото веригата също бе обилно намазана с кал и предният венец направо я изхвърляше след 1-2 оборота. Чак когато стигнахме до асфалта и свалихме още някой и друг килограм кал от байковете, придвижването с тях стана възможно, макар и с продължаващи технически проблеми за някои от нас. Между всичко това чат-пат прекапваше и дъжд, макар че никой не му обръщаше внимание. Добрахме се някак до града и времето взе да се оправя, но с карането за деня бяхме приключили, а и байковете ни имаха спешна нужда от козметични процедури.
Бяхме отседнали при приятел в едно село на двайсетина километра от града. По пътя към него отново започна да вали, после спря за малко, но през нощта се изля наистина напоително. Неделният ден ни посрещна с обилна влага в двора на къщата и изгледи за още от същото. Чудехме се дали изобщо да товарим байковете и да ходим към Севлиево, но нали заради това изобщо бяхме дошли… Натоварихме ги. Отидохме в града. А там беше сухо. Буквално капка не беше капнала от вчера следобед. Оги дойде с лъснат до неузнаваемост байк, сякаш вчера не е бил покрит с поне 15 килограма кал, и потвърди, че дъждовете, които се бяха изсипали при нас, бяха подминали Севлиево. Небето бе сиво и свъсено, но засега времето изглеждаше стабилно.
Без да губим време, поехме по баира към с. Крушево. Биваше си го този баир и като цяло можеше да си го спестим, ама нали гонехме програма макс… Качихме го де, преминавайки през приятна вилна зона с панорама към града зад нас. В началото на с. Крушево, при паметника „Очакване“, се доокомплектовахме и поехме по същинския маршрут, планиран за деня. Първо се спуснахме по асфалт към с. Младен; преди него се отбихме да разгледаме един малък водопад, наречен Мари скок; а пък в Младен, по идея на Оги, направихме една непланирана (защото нямаше как да знам предварително за нея) отбивка до един навес със знаме, изграден над яз. „Александър Стамболийски“, където гледката просто ни задължаваше да хапнем по нещо, за да заситим и телата наред със сетивата си.
Върнахме се в Младен по същия път и продължихме по един разбит асфалт, конкуриращ успешно черните пътища в района, към с. Добромирка. От него не видяхме много, защото още в началото му минахме по периферията и започнахме последното за деня по-голямо изкачване към горната част на платото. Дотам ни изведе широк и невъзмутим към дъждовете чакълест път, но въпросът беше какво ни очаква по самото плато, където трябваше да минем през разни обработваеми площи и ливади. За наша приятна изненада кал нямаше, въпреки обилното природно напояване в предишните дни и седмици. Път имаше и то достатъчно ясен, а почвите явно бяха от песъчлив тип и съхнеха бързо. Единствената ни грижа остана един голям тъмносив облак, който сякаш бе насочил вниманието си към нас, но в крайна сметка той си хареса някакво друго място в равнината и само изгледахме как се изля там. Преди да достигнем Крушево, посетихме и един социалистически паметник, снимахме се при него като японски туристи и се „вейнахме“ по същия стръмен асфалтов път към Севлиево, надпреварвайки се с пръските дъжд, които за щастие така и не се превърнаха в по-сериозен порой. За посещение на крепостта Хоталич не остана време, а и мисля, че ако бяхме пробвали късмета си чак дотам, ентусиазмът ни щеше да бъде охладен с един хубав дъжд.
Резултатът от тези два дни е само един маршрут, но пък е изключително приятен за дълга разходка и лек като терен, подходящ дори за начинаещи:
Севлиево | Крушево – Младен – Добромирка
Заредиха се едни дъждовни дни – чак до средата на юни, че и след това! Надеждите ми за някой хубав уикенд, в който да събера малко повече хора за „статисти“, пропаднаха и стана ясно, че стига да се появи малко слънце, ще трябва работата отново да се върши в работни дни – сигурно не случайно така се наричат. Слънцето се появи чак след 20 юни, макар и с някои колебания. Време беше да навлезем дълбоко в Балкана. Отново разчитах на вярната компания на Миро, както и на всеки друг, който можеше да се включи – било с нас от София, било на място от Севлиево или района.
Второто каране бе само за един ден, последвано и от едно двудневно с преспиване. Целта ни беше да преминем по целия маршрут за предстоящото тогава (а сега вече успешно проведено) състезание „Пътят на мечките“, само че разделен на три части, за да може да проучим и някои допълнителни пътища и пътеки, което да ми позволи да сглобя един приличен брой разнообразни като характеристики маршрути – и дълги, и къси, и леки, и по-трудни като терен. Както вече споменах, става дума основно за района между с. Стоките и старопланинското било, а още по-конкретно в околностите на Държавно ловно стопанство „Росица“ в м. Лъгът и селата Тумбалово, Валевци, Селище, Троенци, Купен и Кладев рът, та чак до хижа „Мазалат“.
Първият ден бе най-лежерен като терен и натоварване. Бяхме тримца от София и Краси от Севлиево, който ни бе своеобразен домакин, защото познава добре голяма част от пътищата в района и всъщност е главният „проектант“ на маршрута за „Пътя на мечките“.
Поехме от комплекс „Бедуин“ край с. Тумбалово по асфалта към с. Валевци (малко, но много приятно и китно) и оттам по един третостепенен път към махала Дрянът, за която разбрахме, че отдавна е изселена заради планове за строеж на язовир, които в крайна сметка не са се осъществили. От нея са останали само няколко много стари къщи, пазещи спомена за отминал живот. Още тук, в началото на карането, разбрахме и защо състезанието се казва така. Първата следа от меча лапа видяхме именно край Дрянът, когато се отклонихме по един леко занемарен черен път в посока с. Селище. В рамките на следващите 2-3 часа видяхме следи на още 2-3 места, а над самото село Селище Миро, карайки най-отпред, видя и притежателя на лапите – малка мечка, вероятно наскоро отделила се от опеката на майка си, кръстосваща вече свое собствено местообитание, в което ние се явявахме неканени, но все пак достатъчно възпитани гости.
Преди тази среща обаче (в която и Миро, и мечката бяха тръгнали охотно в противоположни посоки), си спретнахме и едно бързо храсталясване… Бях наумил да се спуснем към Селище по един черен път и да се качим по друг. Фактът, че първият бе дотолкова скрит, че едва го намерихме, би бил достатъчен за повечето хора да се откажат от него. Само дето, след като прегазихме първите коприви и храсти, бяхме подмамени и изкушени от това, че пътят се бе превърнал в пътека и сякаш ни подканваше да не ѝ обръщаме толкова лесно гръб. Не го и направихме, а когато се спуснахме достатъчно, за да не си струва вече да се връщаме назад, започнаха да се появяват падналите клони и дървета, избуялите тръни и храсти, за да завърши всичко с едно преджапване през р. Негойчевица, гарнирано и с тинеста кал по бреговете ѝ. С чиста съвест зачеркнах това спускане от списъка, макар че не мога да кажа, че не ми хареса – все някой трябва да се кефи и на такива преживявания.
Лъвовият мост в Селище ни свари неподготвени – не знаех, че има подобна забележителност в района. Починахме, поснимахме се и се изкачихме обратно до Дрянът по друг черен път, значително по-ясен и очевидно ползван не само от хората, а и от младата мечка.
Следващата приятна изненада бе махала Троенци – слънчева, с няколко стегнати образцови къщи, контрастиращи с други, над 100-годишни, които, ако имат късмет, може да последват съдбата на съседките си и да бъдат купени и обновени. Кой знае, Ковид пандемията и масовата работа от вкъщи, до която тя доведе, преобразиха не едно и две български села и махали, които се завърнаха към живот, па макар и основно ваканционен.
Обиколката ни в подножието на Балкана продължи през панорамни поляни със страхотен изглед към основното старопланинско било, за да се спуснем след това по един черен път покрай Суха Бяла река чак до водослива ѝ с Мокра Бяла река, където отново бе време за изкачване. Първото, което видяхме по пътя нагоре, бе един елен, който ни огледа, сякаш бе страж на този периметър, след което церемониално се оттегли по баира, освобождавайки пътя ни. По-нагоре Краси ни показа къде са изкуствените укрития за мечки, изградени преди доста години, когато популацията на този едър животински вид е била почти изчезнала и сега се намирахме в едно от местата, където е започнало възстановяването ѝ. Колкото по-нагоре се изкачвахме, толкова по-диво изглеждаше всичко, макар че и хората бяха оставили своите следи – най-вече под формата на съоръжения за развъждане на дивеч. И точно когато природата реши да ни изпрати един летен душ (сякаш до вчера не бе валяло достатъчно), до пътя видяхме вишка за наблюдение и по най-бърз начин се озовахме в нея, намирайки подслон докато отмине дъждът.
Малко след това започна и спускането, като в началото му видяхме и Къщата на мечките – малка горска вила, кацнала на слънчева полянка, направо като в приказките. Не разбрах какво е практическото ѝ предназначение, явно е свързана с дейността по развъждане на мечките, но дори и само като обект за снимане върши достатъчно добра работа. Иначе още след първите 2-3 завоя ни се изпречи река Багарещица, през която по това време на годината единственият начин на преминаване включваше мокрене на краката до коляното. Така или иначе скорошният дъжд също ни подсигури намокряне, само че от пръските на гумите, така че когато пристигнахме на слънчевата поляна при чешмата в м. Лъгът, имахме всички основания да починем, да се насладим на стоплящите лъчи и да поизсъхнем, преди финалните километри асфалт до колата.
Два дни по-късно отново бяхме в Лъгът, този път като начална точка на карането ни. Този път компания ни правеше Марто, един младеж от Габрово, обещаващ ХС състезател, който определено можеше да ни скрие шапката и при изкачванията, и при спусканията. Много е полезно да има такъв човек в групата – креташ си кротко и бавно и като си харесаш някое място за снимане, се усмихваш любезно и питаш „Марто, можеш ли тук да се върнеш малко, за да ти направя една снимка“. А пък той не само, че може и няма против, ами дори почва да „чупи разни стойки“ – ха на задна гума, ха и с една ръка. Такива ми ти работи.
В този ден подходихме към дивата природа съвсем директно, което ще рече – през „парадния“ вход на ДЛС „Росица“. Това ловно стопанство е с традиции още от времето на соц-а. В м. Лъгът е имало цели две резиденции на Тодор Живков – стара и нова (сега и двете са в чудесно състояние и са някакъв тип почивни домове/хотели). Самото стопанство е заградено отвсякъде с ограда, но през портата преминаването за колоездачи и пешеходци е позволено – само трябва да затворите зад себе си. Навлизайки зад оградата, се озовахме в мястото, в каквото не бях попадал до момента – тучни пасища с гористи „шапки“ покриват стръмните склонове от двете страни на долината, в която кротко ромоли река Зелениковец. Ние се движехме по асфалтов път, който изглеждаше направо нереален на фона на тази толкова дива и натурална картина. Чувствах се малко като в Джурасик парк, но без страха, че някой динозавър може да изскочи зад завоя – всъщност даже се надявахме да зърнем сърни и елени, които обикновено никак не се свенят да се показват тук, но точно в този ден явно бяха заети с други неща.
Ние пък се заехме с баира. Асфалтът премина в широк черен път, по който течеше ремонт – подравняване и утъпкване като подготовка за насипване с чакъл, за да стане същинска горска магистрала, каквито видяхме и на други места впоследствие. Наклонът бе приятен, жегата още не ни беше натиснала и с равномерен натиск на левия и десния крак достигнахме бързо и леко до билото на рида в м. Кръстопътищата, малко над Осеникова поляна. До тази историческа местност (поне от партизанска гледна точка, тъй като тя е свързана с Митко Палаузов и лобното му място) някога е водел асфалтов път откъм Габрово, но сега от асфалта е останало твърде малко. Бетонният монумент, издигащ се на поляната обаче, е твърде внушителен, за да бъде погълнат току-така от природата. Трябва да призная, че бях изненадан от модернистичния му вид!
До село Купен ни очакваше предимно билно каране и спускане, прекъснато тук-таме от някое кратко изкачване. Пътят бе разнообразен и забавен, включително заради локвите и коловозите, които са характерни за пролетта и началото на лятото. Дори и с тях обаче теренът бе напълно проходим – никъде не затънахме и не бедствахме. През повечето време карахме в гора, макар че на някои места се разкриваха и гледки към долините и по-ниските ридове. Откъм навигация районът също се оказа доста лесен, защото основните пътища (които бяха и наша цел) са малко, а повечето други са занемарени и не провокират излишен интерес. Тази първа част от карането като цяло бе лежерна и потвърди впечатленията ми, че Севлиевският Балкан всъщност може да предложи доста добри карания за хора, които търсят по-леки терени, основно черни пътища. По такива можете да изминете от 10 до 60 км, че и повече – колкото ви крака искат!
Влизайки в с. Купен се спуснахме малко до центъра му, за да презаредим с вода, след което бяхме готови за втора „врътка“ – по-кратка, но и по-стръмна. Този път се бяхме прицелили в махала Кладев рът, до която се стига по приятен, предимно сенчест асфалтов път. След нея обаче се сблъскахме челно с прежурящото, вече лятно слънце. Пред нас се изправи един широк чакълест черен път, изглежда съвсем наскоро ремонтиран, който принципно е съвсем добър за изкачване, макар и стръмничък на места, само че без помен от сянка. За разлика от сутринта, когато карането ни спореше, сега пуфтяхме, спирахме и почивахме, докато се доберем отново до билото – този път под Осеникова поляна.
Цялата идея на това изкачване беше да се спуснем отново към Купен, но през махала Имилиево. На картата пътят изглеждаше по-стръмен, а на място малко по-занемарен и рядко ползван, макар и достатъчно ясен. В комбинация това ще рече, че спускането по него бе интересно, малко по-непредсказуемо заради изникващи тук-там коловози и по-изровени участъци, а когато достигнахме въпросната махала, бях твърде изненадан от белосания и обновен вид на единствената къща, която видяхме. В нея даже се живееше, може би постоянно, което за мен бе шокиращо, при положение че пътят, по който продължихме и надолу, със сигурност бе проходим само за автомобил 4х4, и то от по-способните за офроуд. Но явно за всяка махала могат да се намерят жители – ако някога са се придвижвали с коне и мулета, защо сега да не могат с джипове?
След Купен отново ни очакваха няколко километра асфалт до Лъгът, а тъкмо когато се натоварихме на колата и потеглихме, отнякъде долетя един напомпан с влага облак и изля над целия район такъв порой, че страничните черни пътища се превърнаха в кални потоци, изливащи се на шосето, а у нас се прокраднаха съмнения дали на следващия ден изобщо ще става за каране.
Ставаше и още как! За втори път паркирахме в м. Лъгът, заредихме се с хубава планинска вода и се приготвихме за дълго изкачване. Този път бяхме извън границите на ловното стопанство, но това не означава, че районът бе по-малко див. Черния път към хижа „Мазалат“ е стабилно направен, но и със стабилен наклон – едни 7-8%, които не ни позволяваха много волности в избора на предавки. Заковахме се на „първа“ и така около два часа. Хубавото е, че отново бяхме на сянка, а и сутринта мускулите на краката ни все още бяха свежи.
Малко преди да излезем на билото, изоставихме пътя към хижата и поехме по друг, който подсича рида, минавайки през/над ловното стопанство. Бяхме видели този път още вчера, но не очаквахме да е такава „горска магистрала“, каквато се оказа. Не че беше лошо – даже беше идеален за Марто да демонстрира уменията си за каране на задна гума. А на всичкото наклонът бе предимно надолу. Няколко километра от план-графика за деня се изнизаха неусетно под гумите ни с доста вятър в ушите и с леки дрифтове тук-там в завоите.
В крайна сметка отново се озовахме в м. Кръстопътищата над Осеникова поляна, но този път трябваше да проверим асфалта в другата посока – към хижа „Партизанска песен“. Установихме, че натам се е запазила по-голяма част от него, даже учудващо много. Това, както и наличието на достатъчно сенчести участъци, направи качването приятно и плавно, а кухнята в хижата е твърде добра, за да не направи човек дълга почивка, трудейки се усърдно за погълне някоя вратна пържола или каквото друго си хареса от менюто.
За жалост тук трябваше да си кажем чао с Марто, който имаше работа в Габрово и се спусна натам, а пък ние с Миро продължихме към заслужения десерт – не в менюто на хижата, а в това на каранията ни край Севлиево. Първо ни очакваше един последен напън до местността Корита – усилията обаче определено си струваха с оглед на предстоящите две пътеки.
Първата ми бе добре позната – по билото към хижа „Мазалат“. Красива пътека, виеща се в красива букова гора – карането по нея е така завладяващо, че дори и за изкачванията човек се раздава, а те са си половината от разстоянието. В хижата имаше какво да се види – и красиви върхове, и красиви туристки. Единствено на гозбите не обърнахме внимание, защото да се преяжда два пъти в един ден не е полезно за здравето. Пък и нямахме търпение да започнем дългоочакваното спускане по една от малкото, но качествени пътеки в този район с интересното име „Джаксъна“.
Най-различни неща бях чул за нея – явно всеки от местните колоездачи я пречупва през собствена призма. Мен ако ме питате, чудесна е, стига да имате добри умения и контрол върху байка при спускането. Пътеката е стръмна, на места доста. Завоите са много, на места остри. Камъните са малко, но на места ги има. Спирането е трудно, особено на някои места. Пътеката си е съвсем на място, ако човек търси по-трудно и вълнуващо спускане. Единственото нещо, което няма място в нея, са стъпалата, изградени в последните 100-200 м – не виждам с какво толкова ще помогнат на пешеходците, при положение че това дори не е най-стръмната част от склона, но за колоездачите определено са пречка. От друга страна, ако ги приемете като предизвикателство и ако не са мокри, по-голямата част от тях могат да се минат, макар и без да донесат същото върховно усещане, както частта преди тях.
Остатъкът от спускането бе по черния път към Лъгът – скоростно, агресивно, раздрусващо и, благодарение на солидния наклон, не твърде скучно.
Ето, че стигаме и до списъка с маршрутите, сглобени от трите дни в Лъгът и околните села. Както вече споменах, в тях има по нещо за всеки и ако прочетете внимателно описанията им, лесно ще се ориентирате кои са най-подходящи за вас:
- Пътят на мечките ХСМ 2023
- Валевци – Троенци – Бяла река – Лъгът
- Лъгът – хижа „Партизанска песен“ – хижа „Мазалат“ – Джаксъна
- Лъгът – Росица – Зелениковец
- Валевци – Троенци – Бяла река
- Лъгът – Осеникова поляна – Купен – Валевци
- Купен – Кладев рът – билото
- Селище – Троенци – Бяла река – Дрянът
- Купен – Кладев рът – Имилиево
- Купен – билото – Имилиево
- Лъгът – хижа „Мазалат“ – Джаксъна
Пожелавам ви приятно каране край Севлиево, а както се досещате, заглавието на статията не е случайно – има какво още да се проучва и описва по тези склонове, особено в Предбалкана. Очаквайте продължение…
Харесва ли ви съдържанието на MTB-BG.com?
Искате ли и занапред да има достатъчно от него? Вече можете да подкрепите дейността ни чрез Абонамент за физически лица.
