Брацигово – една неочаквано добра МТБ дестинация

Първите три неща, които ми направиха впечатление в Брацигово, бяха: удобният паркинг в центъра, предназначен за гости на града, към който дори има насочващи табели; внушителната сграда на читалището, която доминира приятно оформения и добре поддържан градски площад; едно дръвче с едри, сочни джанки в края на града по пътя към с. Равногор. Никое от тези неща няма пряка връзка с планинското колоездене, но нали казват, че първото впечатление е най-важно, та рекох да го споделя…

А вие какво знаете за Брацигово? Ако не сте родени там или поне наблизо, вероятно не много. Ако поназнайвате история, веднага ще свържете града с Априлското въстание и делото на Васил Петлешков. Историята е едно от важните туристически направления  за общината, така че има какво да се види в историческия музей и на други места в града и околностите му. Ако пък сте внимавали в часовете по география или отворите някоя карта просто от любопитсво, веднага ще ситуирате Брацигово в полите на Западните Родопи, което означава, че там няма как да няма нещо интересно за планинските колоездачи, но какво по-точно и къде? Конкретиката на този отговор, т.е. проучването и описването на МТБ маршрути там по възложение на общината, ме срещна в продължение на три дни с пътеки, пътища и интересни места, за които ще ви разкажа накратко тук, а по-подробно в съответните описания на маршрутите, към които има връзки и в края на статията.

Ден 1

През първия ден имахме най-голям късмет, макар че когато спряхме на паркинга и започнахме да разтоварваме колелата, нещата изглеждаха другояче – Мери си беше забравила каската и това никак не се връзваше с плана за деня, който включваше поне една технична пътека, за която бях получил сведения от приятели, а и кой знае какво още.

Започнахме с изкачване по асфалт, за да достигнем хубав черен път, по родопски „равен“, който първо ни отведе нагоре в планината, а после ни спусна в с. Жребичко, което е архитектурен резерват и е една от важните туристически локации за общината. По блясък засега не може да се мери с Ковачевица, Мелник или Боженци, но като типично планинско село е едно приятно местенце с щръкнали от гората над него скали, които правят пейзажа наоколо доста запомнящ се. За нас Жребичко беше важно заради пътеките от него към Кричим – поне за една от тях имах предварителни данни и то доста оптимистични.

Очакванията не само се оправдаха, но дори бяха надминати! Може би защото успяхме да открием и една връзка, която липсваше на картата, но направи спускането по-дълго и вероятно по-леко. По пътеката има и чешма, за която двама местни туристи ни казаха, че била с най-хубавата вода в района и по моите критерии наистина бе вкусна и освежаваща. Когато ни удари пладнешката жега в Кричим, опънахме се в спретната колона по един равен асфалтов път към с. Козарско, като преди това не пропуснахме да си откъснем няколко вкусни череши, колкото да заслужим строго мъмрене от собственика на дървото, надвесило щедро клоните си над тротоара.

Преди да щурмуваме 6-километровия асфалтов път към с. Жребичко, добавихме към охлаждащите агенти и по един сладолед, след което завоите започнаха да се нижат един след друг, а планината отсреща се мръщеше, но без да прекалява с лошото настроение. Може и да е валяло в този ден, но не беше при нас. Втората ни почивка в Жребичко бе също толкова сладка, колкото и първата, но не можехме да се застояваме много, защото предстоеше неизвестна последна част към Брацигово.

Става дума за черен път, но рядко ползван, а напоследък и непроходим за четириколесни, тъй като на едно място свлачище е оставило широчина само колкото за пътека. Започва от една ферма в края на селото – първо ни посрещна един респектиращ четрикрак пазач, който се оказа учудващо добър, а след него се появи и стопанинът му, който ни увери, че с колела ще стигнем, и ни предупреди да внимаваме за преграждащи пътя електропастири. Карайки почти по залез, околността бе обляна в мека светлина и изглеждаше още по-красива, а и пътчето се оказа много приятно – хем лесно и лежерно, хем забавно за каране. С електропастирите нямахме проблем, но Мери добре се наелектризира, когато видя един огромен смок, подплашен от Миро, който караше пред нея.

Точно когато слънцето се канеше да се скрие зад хоризонта, достигнахме двата микроязовира над Брацигово, наричани от местните Блатата, и по-специално Гачево блато и Бурово блато. По план бях начертал от Google Earth разни потенциални пътеки, спускащи се към града, но първите една-две, които пробвахме, ни посрещнаха „на тръни“, а оставащото светло време не бе достатъчно за храсталясване, така че играхме на сигурно и се спуснахме по черни пътища и асфалт, за да приключим 9 часа и 45 км след тръгването си леко каталясали, леко кални и премного доволни.

Ден 2

През втория ден ударихме на… шубраци. Трябва да уточня, че трите дни каране не бяха поредни. Знаете какъв беше юни, така че насрочването на всяко каране беше сложна работа, включваща следене на поне три метеорологични сайта и пресмятане на процентите вероятност за дъжд, посочени във всеки от тях.

За второто каране каската на Мери бе твърдо на главата ѝ, а групата бе в съвсем различен състав, но със същия ентусиазъм. Преди обяд бях решил да пробваме един кръгов маршрут от с. Розово през летовището над него, което носи странното име Розовски вриз, и по разни черни пътища през една гъста гора, която се оказа част от резерват „Купена“. Всичко вървеше доста добре до момента, в който стана ясно, че средната част на пътя явно не е ползвана в последните години и е започнала да изчезва. Надеждите ми това да бъде маршрут за начинаещи се изпариха скоропостижно, добавяйки плътност към купестите облаци, които в този момент не виждахме заради короните на дърветата. Храсталясахме леко, скъсах задната гума на един камък и като цяло се завърнахме в Розово без голямо удовлетворение, но пък тъкмо навреме за обедна почивка, сгъчкани в една беседка, която да ни предпази от дъжда, който дойде сякаш от нищото.

Преръсването бе кратко, а работният план дълъг, така че се натоварихме отново на колите и спряхме 20 км по-нагоре в центъра на летовище Атолука, близо до с. Равногор. Бях разчертал по картата няколко кратки маршрута за проверка, но никой от тях не се оказа възможен, защото важни връзки с времето се бяха изгубили, превръщайки се в обрасли пътища или липсващи пътеки. Може би трябваше да спомена, че и тук се намирахме в резерват „Купена“ – явно нещо не ни вървеше с него.

Все пак едно от местата, които си заслужават разходката, е Гарвановата скала, намираща се точно над Розовския вриз и осигуряваща перфектна гледка към Розово, Брацигово и Горнотракийската низина. Спускането дотам (по типичен родопски черен път) е забавно, в края дори стръмно, а изкачването обратно е по същия път. Докато бяхме при скалата и построения до нея параклис „Св. Стефан“, за втори път получихме предупреждение свише, че може да бъдем обилно намокрени. Това не ни отказа да търсим предначертаните маршрути, но както казах, това търсене не се увенча с успех и каквото спускахме, после си го изкачвахме обратно.

В крайна сметка, когато се озовахме отново в Атолука и се чудехме дали да тръгнем за последното проектокръгче, небето рязко притъмня и това бе очевидна покана да се пръждосваме кой откъдето е. По пътя към София, по усърдната работа на чистачките, се убедихме, че това е било правилното решение…

Ден 3

В края на този ден изводът бе, че е започнал зле, но с всеки изминал час ставаше все по-добре. Картинката при нас отново бе пъстра – „стари кучета“, „новобранци“ и много пътища и пътеки за проверка. Започнахме с някакво нелепо задръстване по магистралата, след това и едната кола за малко да излезе от строя, а докато се качвахме нагоре към Равногор и Атолука, дъждът сякаш току що бе спрял и ако се съдеше по калта и влагата, не ще да е бил кратък и слаб. Хлад и облаци ни посрещнаха в летовището, а Влади с неприятна изненада установи, че уж новите му обувки за каране са ментета или дефектни, защото подметките им напълно се разпаднаха, когато ги обу. Докато той ги убеждаваше да приемат някаква форма с помощта на свински опашки и изолирбанд, аз вече се чудех дали изобщо има смисъл да почваме след толкова каръшка сутрин…

Започнахме все пак, и то със солидно изкачване. Мокрият черен път ни отведе до едно връхче, полетяхме надолу по оттичащите се коловози, но когато спряхме в точката, където трябваше да има черен път на изток към Равногор, намерихме само гъсталак от нападали дървета. Върнахме се до върха и пробвахме в още няколко посоки, но всички опити завършваха в общи линии така:

Времето напредваше, а ние на практика се въртяхме на едно и също място, така че се спуснахме обратно в Атолука, нахвърляни до ушите с кални пръски, и решихме да пробваме един последен вариант, измислен на момента по картата. Логиката ни беше следната – щом наличните според GPS-а пътища липсват, може би е време да потърсим там, където на картата няма нищо. И намерихме! Вярно, не беше магистрала, не беше черен път, дори не беше съвсем ясна пътека, но все пак беше нещо, което ставаше за каране, даже си беше приятно.

Така най-сетне оставихме Атолука зад гърба си с чувство за поне отчасти изпълнен дълг и влетяхме в Равногор, отправяйки се директно към Бековите скали, към които дори не поглеждах GPS-а, защото имаше изобилие от табели и изненадващо голям поток от хора. В първия момент помислих, че може би сме уцелили датата на местен събор или нещо подобно, защото последното, което очаквах да видя тук, бе пешеходен трафик като на Витошка. Оказа се обаче, че тази природна забележителност просто привлича много посетители, особено в почивните дни. Защо? Отидете и ще разберете! Снимките ми не могат да предадат въздушното усещане, което човек добива на това място…

Похапнахме, починахме и таман се наканихме да тръгваме, небето наблизо загърмя и вятърът довя първите пръски дъжд. Не изглеждаха добре нещата, така че доста се зарадвахме на беседката, изградена върху скалите. Поседяхме десет минути, но апокалипсисът така и не настъпи. Гледахме накъде го върти, гледахме накъде ние трябва да въртим, гледахме как се върти часовникът и най-вече заради последното напуснахме убежището си и отпуснахме спирачките по билния черен път, следващ рида в посока с. Жребичко и гр. Кричим.

Кал имаше в изобилие и дори започнахме да се забавляваме в нея. Според картата на две места имаше и пътеки, които нямахме търпение да пробваме. Първата се оказа великолепна, но за жалост много кратка. Втората пък бе по-дълга, равна, но на места доволно обрасла. В крайна сметка излязохме отново на черен път по билото, гонейки основната цел за деня – една пътека от подножието на вр. Кулата към Жребичко.

Може би около час ни отне да намерим правилната пътека, но си струваше. Макар и леко „подивяла“, на места трудно различима, тя бе доста забавна и повиши с още една степен настроението ни, така че когато седнахме да починем на мегдана в Жребичко, почти бяхме забравили неволите от сутринта. Само зейналите чепици на Влади напомняха, че началото не бе по мед и масло, нf затова пък бе по вода… А сега слънцето си почиваше необезпокоявано на небосклона и се канеше скоро да отстъпи място на луната.

Спускането от фермата към Блатата вече ми бе добре познато и с удоволствие му се насладих без излишни спирания. Последната задача за деня бе да намерим пътека от язовирите към Брацигово, което не бе особено трудно, а находката надмина очакванията ни и доста ме е яд, че нямахме много време за снимки, но така е обикновено – най-хубавото остава за най-накрая, когато слънцето ни подканва да приключваме деня, още повече че трябваше да си приберем и колите от Атолука…

Вместо финал…

Редно е да завърша статията с някакво обобщение и то ще е под формата на връзки към маршрутите, които сглобих и описах на базата на тези три дни каране. Има по нещо за всеки – от кратки едночасови карания за деца и начинаещи до един дълъг, целодневен тур, обхващащ няколко от пътеките, които си струва човек да пробва в този район.

Това обаче не е край, а начало! Защото много от разклоните, на които се натъкнахме, крият допълнителни възможности – дали за каране или за храсталясване, това никой не знае, но рано или късно ще проверя поне някои от тях…