В последните години постепенно разширявам зоните в Предбалкана, в които съм карал, проучил и описал маршрути за планинско колоездене. В началото бяха склоновете около Гложене, Тетевен, Рибарица, Ябланица и Карлуково – най-вече поради „семейни причини“. След това по възложение на общини като Ботевград, Севлиево, Трявна и Елена опознах и техните околности. При всички тези пътувания, а и при много други в посока Северна България, неминуемо се минава покрай град Правец и няма как да не се запита човек дали пък и край него не се крият някакви интересни и приятни маршрути за каране. През 2025 г. дойде време да разбера това в партньорство с Община Правец и с насочване от тяхна страна към някои от интересните места и забележителности в района.
От досегашния си опит в Предбалкана съм научил някои важни и полезни неща за него, едно от които е, че като цяло при проучването важи принципа „тука има, тука няма“. Това ще рече, че независимо какво е набелязал човек като черни пътища и пътеки с помощта на карти, сателитни снимки и други източници, на терен нещата обикновено се свеждат до два основни варианта – или има хубава и проходима отсечка, или има храсталясване! Не че това не може да се каже и за други планини и региони, но все пак на повечето места има и някакво „средно положение“, при което човек може да намери пътеки, които са леко обрасли, но все пак проходими; или пък пътища, които са рядко ползвани и занемарени, но все пак вдъхват достатъчно доверие, за да тръгне човек по тях. В Предбалкана обаче такова средно положение почти няма – ако кривнеш от хубавия и утъпкан път, почти сигурно ще завършиш с провиране през храсталаци, пренасяне над паднали дървета или други занимания от този вид. Добрата новина е, че този сценарий е лесно предвидим и в повечето случаи дивотията започва да крещи още в първите метри, стига да има кой да я чуе. Аз обаче си падам малко глух в това отношение…
Осиковица и Осиковска Лакавица
Както споменах, от Община Правец ми дадоха някои насоки за интересни места и забележителности, които до момента остават по-скоро встрани от масовия туризъм. Такава забележителност са например останките от средновековния манастир „Св. Богородица“ в подножието на вр. Острома над с. Осиковица. За него преди години е била изградена доста сериозна туристическа инфраструктура – табели още от селото, паркинг в края на асфалтовия път през махалите над Осиковица, беседки, барбекюта, тоалетни, кошчета и дори специално покритие на черния път с полимерна мрежа, която да спира ерозията. И въпреки това малцина вероятно са посещавали мястото, поне ако се съди по състоянието на всички изброени съоръжения. Хубавото е, че с колело манастирът е лесно и приятно достъпен, включително и за хора без никакъв опит в карането по пресечен терен. Подходящият за тях маршрут представлява само отиване и връщане от Осиковица до манастира и обратно, като по-голямата част от карането е по асфалт. Ако сте с малки деца, които може и да не се справят с изкачването, може да обмислите и още по-кратък вариант – с автомобил нагоре до някоя от махалите или до паркинга и каране само от него до манастира.
При първото каране в района над Осиковица обаче имахме за цел да проучим два варианта за кръгови маршрути през Осиковския манастир. Започнахме с изкачване, но не по основния и указан с табели път, а по един друг, съседен, към махала Войновци, който започна много приятно и дори с асфалт. Надявах се по него да се движим предимно в гора, за да оцелеем по-лесно в лятната жега, която се усещаше още от сутринта. Освен това тази отсечка криеше повече неизвестни и предпочитах да ги изясним със свежи сили. Веднага след махалата, където асфалтът премина в черен път, дивото започна да нашепва, че може и да не стане нашето, но ние все пак проявихме известно упорство по все по-обраслия черен път, докато не стигнахме едно малко дере, отвъд което следите напълно изчезваха в избуяли треви и драки. Тука няма, кръгом!
Започвайки отново от селото, оставаше „царският път“, по който на почти всеки разклон имаше табели, упътващи към манастира или към махалите над Осиковица. Те са доста и имотите явно се ползват, защото дори в делничните дни по пътя срещнахме коли, а в някои къщи имаше обитатели. До паркинга преди манастира се кара по асфалт, но не си представяйте път с две ленти и разделителна линия между тях! Широчината е по-скоро като на черен път, а състоянието на асфалта е малко по-добро. За изкачване обаче тези пътчета ни дойдоха екстра – умерен наклон, достатъчно сянка и тук-там някоя гледка към хълмистия релеф на Предбалкана. Достигайки до паркинга преди манастира, бях шокиран от настилката на черния път към него – в рамките на проекта за изграждане на туристическа инфраструктура той е бил заравнен и покрит с пластмасови мрежести панели, каквито се слагат в градска среда около дърветата по тротоарите. Досега не бях виждал и не бях карал по такъв терен в планината, но трябва да призная, че това покритие изпълняваше ролята си безупречно, защото пътят никъде не беше изровен от водата – нямаше коловози, нямаше дупки от локви, нямаше и избуяла растителност.
Останките от манастира „Св. Богородица“ наистина са интересни и определено си струва човек да ги посети и разгледа. Смята се, че той е построен по време на Второто българско царство и се е запазил докъм края на 18 век. Повече за него може да прочетете тук: https://svetimesta.com/Манастири/Ossikovski-Monastery-of-Virgin-Mary.
За нас обаче „интересното“ започна след почивката, която направихме край манастира. Стръмният, изровен и обрасъл черен път, по който трябваше да продължим, не предвещаваше успешен завършек на мисията. За добро или зло обаче, в този ден нямахме много други варианти, след като сутринта вече отхвърлихме резервния. Надявах се, че след краткото, но много стръмно изкачване, нещата ще се подобрят, но освен че пътят за момент стана равен, а след това тръгна и надолу, нищо друго не се случи в положителна насока. „Запалихме си спирачките“ при спускането, защото по толкова див и разнебитен терен трябваше да държим скоростта ниска, а наклонът беше от онези, които ме карат да се чудя как успяват камионите с дърва да минават, без да се обърнат.
Завърнахме се в Осиковица точно когато жегата взе да става непоносима, но освен да пием по една студена вода, нямаше какво друго да направим в този ден. Предбалканът край Правец ни показа недвусмислено, че няма лесно да ни допусне в дебрите си.
Още на следващия ден отново бяхме в района, в друг състав и с друга начална точка – с. Осиковска Лакавица, но оттам отново се отправихме към Осиковица. Този път планът бе да направим съвсем лек и лежерен маршрут в околностите на двете села, изцяло по асфалт и хубави черни пътища, като разгледаме и друга интересна забележителност в района – родовото имение и духовен парк „Небесните пасбища“. Трудно е да се опише това място със стандартни определения, защото в него има и природа, и мистика, и удобства за туристите (къща за гости, ресторант и др.), и забавления за малчуганите насред гората, но преди всичко създателите му са решили да съберат в едно красиво и уютно природно кътче различни духовни концепции и примери от цял свят, за да предизвикат у посетителите не просто интерес към „атракциите“, но и размисъл върху нематериалното, върху духовната част от човешкото житие и битие. Най-общо в парка е разгърната идеята за борбата между доброто и злото. Злото е представено в началната част чрез „Долината на злото“ с неговите седем подземни царства, в които живеят Баба Яга, Торбалан и злата вещица магьосница. Доброто пък е разкрито чрез идеята за три основни ценности, които могат да преборят злото – любовта, вярата и знанието. Всяка от тези ценности е представена чрез различни забележителности, които ги символизират – някои от тях са свързани с българските традиции, митология и вярвания, а други са пренесени от далечни страни и народи. Някои от интересните неща, които си струва да спомена, са: лабиринтът, който пресъздава такъв на маите; параклисът, посветен на Св. Василий Велики; кръговете за паневритмия; райската градина; къщата на Баба Яга; и др. Във всички случаи идеята е, когато човек се разхожда по алеите на парка и разглежда отделните обекти, да си тръгне от това място като по-знаещ, по-вярващ и по-обичащ. Паркът е изграден върху земите на родовото имение на д-р Ангелов, като има данни, че първият род се е заселил тук през 1682 г., а следващият около 1870 г.
Трудно е за вярване, но цялото каране премина без никакви изненади и маршрутът се получи какъвто го исках от първия път. Резултатът в играта с Предбалкана стана едно на едно! Можете да видите описанието на маршрута тук: https://mtb-bg.com/routes/osikovska-lakavitsa-osikovitsa-nebesnite-pasbishta. Това, че не сме храсталясали по него, не го прави скучен – за всеки, който търси леки терени и приятна разходка, това каране ще е идеално (с изключение на един кратък участък с кал и коловози, но все пак не говорим за маршрут в парка!).
Неуспехът при първото каране към Осиковския манастир ме накара да залегна отново над картите и Google Earth в търсене на други варианти за кръгов маршрут, който да включва и отбивка към него. Познавайки вече някаква част от района и премествайки погледа си на юг, видях възможност за продължаване след манастира към с. Лъга (което е в съседната община Етрополе) и връщане обратно покрай „Небесните пасбища“ към Осиковица. Дали пък нямаше да се получи „всяко зло за добро“? В търсене на отговора третото проучвателно каране бе в средата на август, жегата бе все така безмилостна, а групата бе малко по-голяма от предишните пъти.
Изкачихме се по добре познатия ми вече път до манастира, след което продължихме през махалата с гордо име Господарите и от нея започнахме спускането към Лъга. Асфалтът премина в черен път, той пък стана стръмен, но всичко вървеше по план, докато стигнахме една отбивка наляво – според картата беше черен път, който подсича склона и спестява каране по автомобилното шосе между Джурово и Етрополе. Тръгнахме по него, както беше и предвидено, само че пътят се оказа не особено „популярен“, т.е. беше леко обрасъл и стеснен, а имаше и няколко участъка, където си личеше, че след дъжд калта ще е тежка и дълбока. От друга страна, макар и не съвсем идеален, пътят си беше на мястото, беше проходим и спестяваше заобикалянето по асфалт – просто не беше толкова лесен, колкото ми се искаше. Нататък изненадите по маршрута продължиха – първо с един доста гладък и широк, но и също толкова стръмен път нагоре, а след това и с едно шеметно спускане към един дол, в което имаше и малко коловози и нестабилни камъни… Само финалното спускане към Осиковица, което бе наполовина асфалтово, отговаряше на очакванията за максимално лек терен. Маршрутът, който публикувах в резултат от това каране, е хубав, но просто не се получи толкова лесен, колкото очаквах. Вижте описанието му тук: https://mtb-bg.com/routes/osikovitsa-manastira-laga-nebesnite-pasbishta.
Правец и Правешкия манастир
Най-хубавото остана за финал! Бях замислил един маршрут над самия град Правец, който при добро стечение на обстоятелствата щеше да ни награди с изкачване по-нависоко и с по-трудни спускания, а може би дори и с една горска пътека… С други думи, тук целта беше каране за хора с повече опит, но тъй като тези преходи обикновено са най-приключенски и с по-голяма вероятност за храсталясване, оставих го за накрая и го направихме през месец септември, в последния ден на лятото.
Започвайки от центъра на града, поехме нагоре към планината и още при напускането на населеното място дойде първата изненада – черният път нагоре бе хубав и добре утъпкан, а покрай него имаше изградена туристическа инфраструктура – детска площадка и кът за отдих в началото, панорамен кът за отдих по-нагоре, и др. В комбинация с красивата букова гора, преливаща леко към есенни краски, този склон се оказа едно много приятно място, включително за пешеходни разходки (акцентирам върху това, тъй като може да е от полза за някого). Иначе наклонът си го биваше – в началото бе умерен, но после на доста места си беше откровено стръмен. Затова пък, все още със свежи сили, доста бързо преодоляхме основната височина и се оказахме в подножието на вр. Високата могила, който беше основна цел за деня. Страхотната панорама към старопланинското било ни даде време да отдъхнем и да атакуваме самия връх, но това усилие се оказа напразно – горе нямаше гледка, а само шубраци, така че основният черен път, който подсича върха, се оказа по-добър вариант. След малко се включихме отново в него, започвайки дълго спускане по билото на рида. Черният път бе изненадващо добър, като се има предвид, че вероятно се ползва основно от ловците и то рядко. Наклонът надолу също си го биваше – макар и без особени технически трудности, на много места спускането бе плашещо заради скоростта, която се развива. Гледахме да не се увличаме твърде много, защото на такова затънтено място рискът трябва да е добре премерен.
След първата сериозна доза адреналин достигнахме една слънчева поляна при махала Николишко бърдо, където също имаше приятна изненада – беседка тъкмо като за обедна почивка. Имаше и чешма, но неработеща. Според картата тук започваше най-интересното – маркиран туристически маршрут към Правешкия манастир, който в по-голямата си част бе означен като пътека. От няколкото пътища, които се срещаха на тази поляна, маркираният към манастира изглеждаше най-занемарен и обрасъл – дивото отново нашепваше, но бяхме длъжни да проверим! Два километра по-нататък, когато спорадично израслите дръвчета в коловозите на пътя се превърнаха в същинска млада горичка, с чиста съвест обърнахме велосипедите обратно и се простихме с идеята за спускане по горска пътека. „Вейнахме“ се през махалата и по широк черен път надолу, докато излязохме при Правешкия проход на пътя Етрополе-Правец.
Уви, оттук ни очакваше спускане по асфалтовия път към града. А може би не? Справка с картата установи, че успоредно на шосето има някакъв черен път, който би могъл да подобри перспективата ни. Справка с реалния живот обаче показа, че същият път започва с плътна стена от коприва и бодливи храсти, без никакви индикации някой скоро да е минавал през този шубрак, което бе твърде ясен знак дори и за оптимистично настроени храсталясници като нас. Поехме кротко по асфалта и се насладихме на лятната въздушна струя, която си бе направо приятна. В царството на шубраците и асфалтът е цар!
Макар че спряхме за обяд в едно крайпътно заведение, когато се завърнахме в центъра на Правец, беше едва 14:30 ч. Твърде рано за приключване на такъв хубав ден, при това почивен! Имах в плановете си една допълнителна отсечка към Правешкия манастир, отново с туристическа маркировка, отклоняваща се от маршрута, по който се изкачихме сутринта. Черен път, но какво пък – можеше да се окаже приятен! Имахме достатъчно време, имахме дори и сили в краката, така че бързо намерихме нужната мотивация и поехме за втори път нагоре по северния склон под Високата могила.
Този път изкачването бе доста по-кратко, но най-хубавата изненада дойде, когато наклонът се обърна надолу. Това стана при едно дере, в което имаше останки от беседка и други съоръжения, разрушени от природата. Имаше и едно паднало дърво насред пътя, което сякаш казваше „С МПС-та дотук!“. Пътят, по който продължихме, много бързо се стесни и се превърна в горска пътека. Кратичка беше, наистина, но какво по-добро можехме да си пожелаем като бонус? Срещнахме дори и туристи по нея, което пък съвсем не очаквахме.
Правешкият манастир „Св. Теодор Тирон“, до който ни отведе пътеката, добави още един красив и интересен щрих към карането ни. Не пропуснахме да погледнем дали онази другата пътека към него, която бе непроходима отгоре, се вижда долу – джунглата зад южната порта на манастира бе дори още по-гъста. Личеше си, че някога нещо е имало, може дори черен път да е било, но всичко бе в минало време. Липсваше и една друга пътечка, която според картата свързваше манастира с шосето за Правец – единствено табелата към нея продължаваше да показва, че някога е имало такъв маршрут. Довършихме си кръгчето по асфалта и с преизпълнен план вече можехме да се приберем по домовете.
Двата маршрута, които публикувах от карането над Правец, може да видите тук:
- https://mtb-bg.com/routes/pravets-visokata-mogila
- https://mtb-bg.com/routes/pravets-praveshki-manastir
Смея да твърдя, че ако искате да покарате планински велосипед в района около Правец, трудно ще намерите по-подходящи маршрути от тези, които публикувах. Казвам го на базата на часовете, прекарани в предварително отсяване на най-обещаващите пътища и места, а както разбрахте, дори и след тази предварителна подготовка не липсваха срещи с дивотията на Предбалкана. Такъв си е той, не навсякъде ще ви допусне с велосипед. Но там, където е гостоприемен, обикновено е доста приятен за каране!
Харесва ли ви съдържанието на MTB-BG.com?
Искате ли и занапред да има достатъчно от него? Вече можете да подкрепите дейността ни чрез Абонамент за физически лица.
