Рилски дневници: Боровец – вр. Мусала – х. „Грънчар“ – х. „Рибни езера“ – Рилски манастир

12 юли. 09:00ч. Връх Мусала. Ние пак сме тук!

Добре че пред заслона имаше една немалка група хора, които обикаляха в кръг около техен другар, свирещ на флейта или някакъв подобен инструмент, и изпълняваха нещо средно между танц и сутрешна гимнастика, та да не се чувстваме ние единствените странни птици.

Не че не сме свикнали с това чувство, даже в повечето случаи е приятно, особено когато е съчетано с другата емоция – да си кацнал някъде високо, готов да полетиш надолу… Образно казано, де – ясно е, че склоновете на Мусала съвсем не позволяваха да определим карането си като „летеж“ от гл.т. на скоростта, но в тези първи редове все още съм на вълна духовни преживявания. За (ваше) щастие пресъздаването им не ми е най-силната страна, така че още от следващия абзац се захващам с по-простички описания на върхове, пътеки, хижи и всякакви други забележителности, покрай които минахме при поредния си преход в любимата ми планина – Рила.

Снимките в тази статия са направени от Борис Петров и Любомир Ботушаров


Въпреки че това каране е в главата ми от години, осъществяването му точно сега стана по-скоро спонтанно. Ако зависеше от мен, сигурно щях да го оставя чак за следващия сезон, но на една от форумните сбирки в сряда Борис (Alien) някак узна за съществуването на тези мои стари планове. Всъщност той знаеше отдавна, но по някакви неведоми пътища идеята изведнъж го осени и аз вече бях едва ли не в отбранителна позиция срещу неговия ентусиазъм. Основното ми опасение беше, че минавайки по едно от най-високите била на планината, пътеката от вр.Мусала към хижа Грънчар може да ни изненада с преспи… нищо подобно, както разбрахме по-късно. Така или иначе не ми трябваше много време, за да се заразя с треската и единственото, което щеше да реши окончателно съдбата на начинанието ни, бе прогнозата за времето. А тя се оказа толкова хубава, че нямаше накъде повече!

В спомените ми отпреди много години маршрутът Мусала – Грънчар фигурираше като „голям залък“, поне що се отнася до карането на колело. В съзнанието ми изникваха силуетите на върховете, по които пътеката се качваше и слизаше – Близнаците, Маришки връх, Овчарец – очаквах бутането да продължи едва ли не безкрайно. Затова разпределих прехода в рамките на три дни – първият бе мързелив, вторият и третият трябваше да са трудни. Оказа се, че съм сгрешил и че с помощта на лифта нямаше да е проблем да преминем първите два етапа за един ден, но какво да се прави… Поне се наспахме юнашки!

И така, знаейки, че през първия ден ни чака само качване от Ястребец (горната станция на кабинката в Боровец) до заслон „Леденото езеро“ под вр.Мусала, си позволихме лукса в петък да тръгнем от София едва в 11:30. Нямаше как да се придвижим с кола, тъй като началната и крайната точки на маршрута ни бяха твърде далеч една от друга, така че се наложи да разглобим байковете, за да се сместим в микробуса по линията София – Самоков. След това в маршрутката до Боровец стана още по-интересно – тъй като всички налични места не просто се уплътниха, ами даже бяха и превишени, аз седях свит на последния ред седалки, придържайки рамката си, други хора държаха в скута децата си, а пък един момък успя да се побере барабар с парапланера си (ако не сте виждали такова нещо, представете си една раница, в която човек може да влезе без особени проблеми). Беше ужасно, но както се казва, целта оправдава средствата. В Боровец с радост установихме, че лифтът работи, така че основното ни притеснение за възможен „гърч“ още в началото отпадна. По този повод седнахме да обядваме, изцяло поддържайки мързеливото състояние на духа. След туй се навряхме в „любимия“ ми кабинков лифт и се озовахме 1000 метра по-нагоре, където беше крайно време и да покараме малко.

Ама наистина малко, защото както знаете и от тази статия, карането е само до хижа Мусала и е сравнително равно. Оттам започва носенето по добре познатата ни пътека. Няма смисъл да ви занимавам с това сравнително скучно занимание, но коментарите на туристите бяха интересни. Дежурният въпрос/констатация беше „Е вие после не можете да карате оттук, момчета“, на което ние отговаряхме „Няма страшно, това вече сме го правили, сега ще караме от другата страна“. Един дядо още в началото реагира с красноречивото „Да бе, да! Добре…“. Човекът изобщо не ни повярва, че сме карали по тази пътека. То и аз като я гледах, ми беше трудно да повярвам. Разбира се, по време на трудното влачене на байковете по камънаците ни идеше още на момента да обърнем посоката, защото теренът бе толкова примамливо техничен, че спомените отпреди две години нахлуха с всичка сила и ни се караше, та две не виждахме.

Когато достигнахме заслона, там имаше само чужденци. Настанихме се, но часът бе едва 16:30. Аз исках да мързелувам, Борис кипеше от енергия, както винаги. В крайна сметка успя да ме придума да изкачим един от върховете над заслона (ако правилно се ориентирам по картата, би трябвало да е вр.Иречек) и да хапнем там сандвичите си. Байковете ги оставихме край постройката – не познавам друго място, където бих си оставил колелото по този начин – за повече от час, без надзор, незаключено и изложено на показ! Горе беше красиво, но след като усвоихме храната, започна да захладнява и ние бързо-бързо се приземихме в заслона. И там не беше много топло. А и нямаше какво да правим, затова си легнахме още в седем часа наред с няколко други пенсионери. Докаго се стъмни, бяхме заспали под трите одеала.


На следващия ден се събудихме точно навреме, около 7ч. Всъщност събудиха ни, но това няма значение, защото тъй или иначе бяхме готови да се излюпим от постелята. След смразяващото измиване на лицето с ледената вода, идваща от Леденото езеро, последва бърза закуска с топъл чай и начало на драпането към върха. Още с първите крачки стана ясно, че този път няма да е като онзи път. Болките в рамената ми напомниха, че това бе първото ми каране за сезона с по-тежка раница на гърба. Озорихме се! Въпреки това за около час изкачихме за втори път с колела първенеца на Балканите.

След нормалната доза размотаване, стана време да видим как е спускането по южния склон на Мусала. След всичките камъни по северния скат очаквахме, че южния ще го „хапнем за закуска“. Да, ама не! Още в първите метри усетих колко нестабилно е положението под гумите ми – пътеката бе песъчлива и камениста, готова да ме подхвърли надолу по склона. При първата серпентина, осеяна с камъни, се наложи да сляза. Въпреки спомените ми за технична, но караема пътека, в началото ни посрещнаха участъци, които ме караха да ходя пеш доста по-често, отколкото ми се искаше. На практика имаше две пътеки – едната право надолу, стръмна и изровена, а другата сечаща склона със серпентини – по-полегата, но не по-малко изровена. Аз карах предимно по втората, защото комбинацията от голям наклон и големи камъни на първата в този момент не ми допадаше особено, макар че имаше и места, където по нея беше по-лесно. Борис, разбира се, бе по-смел и караше предимно по правата линия.

След като преодоляхме първата, най-стръмна част, и двамата продължихме право надолу по склона, но умишлено карахме на няколко метра от пътеката, тъй като там теренът бе затревен, което осигуряваше повече сцепление за гумите ни. А и камъните бяха по-малко. В тази отсечка успяхме да си починем от първоначалния „стрес“, но след нея ни очакваха още много предизвикателства. Все пак долната част на склона бе значително по-караема, като ние отново се разделихме – аз предпочетох обиколната пътека, а спътникът ми правеше странни чупки по изровената средна линия. Както казах, Борис атакуваше много по-упорито всяка купчина камъни, но това му коства едно падане, при което успя да удари показалеца на лявата си ръка и той бързо-бързо се поду. За щастие пръстът му не изглеждаше счупен, но въпреки това болката бе достатъчно силна и неприятна, за да вгорчи останалата част от деня му, особено при спусканията, където на практика бе лишен от силата на предната си спирачка. Бързо слязохме до премката между Мусала и Близнаците, където другарят ми топна контузения си пръст в една преспа, за да спре поне отчасти набъбването му.

Пред нас се възвисяваше масивът на върховете Голям и Малък Близнак. През цялото време, докато се спускахме, виждахме пътеката, виеща се по тях и отдолу положението не изглеждаше по-добре. Поехме нагоре с обичайната за такива случаи скорост 1км/ч. Бутахме, носехме и спорехме дали може да се кара надолу по каменистата пътека, която ни вадеше душата метър след метър. Всеки поглед назад към склона на Мусала ме караше да мисля, че едва ли някога ще намеря отговор на този въпрос.

Хубавото е, че изкачихме върха сравнително бързо, което за мен бе неочаквано. Пътеката подсече последните метри на вр.Малък Близнак от изток, извеждайки ни точно над Маричините езера. Тук с радост установихме, че вече може и да се кара! Теренът, разбира се, бе техничен, склонът отляво много стръмен, а удоволствието много голямо, само че то трая не повече от 2-3 минути. С достигането на понижението между Близнаците бе време отново да слезем и да бутаме, този път към Големия Близнак.

Карането продължи все в този дух – изкачванията бяха възможни единствено с бутане, спусканията бяха технични и завладяващи, но приключваха за нула време, а гледките във всички посоки бяха зашеметяващи. Тъкмо когато Маричините езера отляво се скриха, отдясно се появи яз.Бели Искър, в чиито води сякаш можехме да се огледаме. След Големия близнак пътеката подсече Маришки връх, спусна се отново и след това се изкачи до вр.Овчарец. Това бе последната висока точка за деня, а я достигнахме по обед. Окончателно се убедихме, че съм надценил тази част от маршрута при планирането на прехода, но какво пък – хижа Грънчар, която се виждаше едва-едва на 500м под нас е едно от най-добрите места за почивка!

А спускането до нея е неописуемо. Пътеката, разбира се, изобилстваще от технични елементи – камъни, улеи, буци, а в долната част трябваше да се борим и с клековете. Важното е, че по цялото й протежение можеше да се кара – къде по-бързо, къде „по-измъчено“, но слизанията бяха рядкост. Борис трябваше да почива по-често, за да събира сили за спирането, но дори и при това положение удоволствието бе по-голямо от болката в пръста му. Беше едно от тези спускания, които ме карат всяка година отново и отново да поглеждам към картата на Рила!

Когато финиширахме пред хижа Грънчар с усмивки на лицата заради чудесния ден, часовникът показваше едва 13:00ч. Имахме на разположение още половин ден, който прекарахме в следобедна дрямка, припичане на слънце, хапване и приятни разговори с една младежка компания в хижата.


Третият ден бе най-сериозен откъм дължина, тъй като крайната ни цел бе гр.Рила, където можехме да преспим във вилата ми. Дотам обаче по груби сметки ни очакваха 50-60км. Добрата новина беше, че повечето от тях са в посока надолу, но и същинската част в планината бе по-дълга от двата предишни дни, взети заедно. Затова се постарахме да тръгнем без размотаване някъде около 8ч сутринта.

Една от основните особености на пътеката между хижа Грънчар и хижа Рибни езера е, че голяма част от нея може да се кара. В някои случаи дори и нагоре. За начало се изкачихме до седловината Джанка по черния път за яз.Бели Искър, с което си спестихме бутането по пътеката и загряхме плавно и постепенно. (Само за сведение ще отбележа, че до този красив високопланински водоем няма как да се доближи човек, защото е строго охранявана вододайна зона, така че отвъд Джанка е забранено да се ходи). Оттам продължихме по пътеката – първо карахме, после се наложи да се провираме в теснотията между клековете, след което отново карахме по лекия наклон нагоре в посока на вр.Ковач. Макар наклонът нагоре в тази част да е съвсем поносим, даже приятен, изкачването като цяло включва доста технични елементи, защото пътеката на много места е вкопана в земята, а на други се появяват камъни и малки прагове, които изискват известно напрягане. Във всички случаи обаче достигането до подножието на вр.Ковач бе „песен“.

След което започна хеви-метълът! Пътеката рязко премина в стръмна, изровена и осеяна с всякакви камъни ивица, виеща се на серпентини по скалистия склон на вр.Ковач. Във високите части на Рила просто е невъзможно да забравиш що е то бутане и носене! Поне имахме незабравима 360-градусова панорама. Бяхме в сърцето на планината, отвсякъде ни ограждаха била и върхове, надвишаващи 2500м, а долината на река Бели Искър и едноименният язовир представляват гледка, която бих могъл да съзерцавам цял ден.

След като като превалихме върха, започна и първото спускане за деня. Пътеката бе чудесна за мен – много технична, с прагове и нестабилни камъни, но със сравнително лек наклон, което позволяваше да се минава по-смело през препятствията. Макар че горе бях решил да се облека заради вятъра, няколкотостотин метра по тази пътека ме сгряха достатъчно, за да остана отново само по блуза. Постепенно камъните отстъпиха място на тревата и се озовахме на поредната седловина, т.е. следваше изкачване. И този ден наклонът постоянно сменяше посоката си, но карахме предимно през по-равни местности, а не по билото, така че теренът бе по-лек и значително по-дълги отсечки можеха да се карат.

Километрите се нижеха и каменистите върхове в далечината ставаха все по-близки. Един от тях бе вр.Канарата – много важна точка в карането ни, защото по предварителна информация при него трябваше да решим по коя пътека да поемем. За стандартния летен маршрут знаехме, че не ни мърда час и нещо носене надолу през някакви скали и канари. Въпросът е дали можехме да избегнем този момент. Всички, до които се допитахме, ни посъветваха да заобиколим Канарата от южната страна по пътеката към хижа Македония (синя маркировка), след което да се спуснем към Рибните езера по пътеката от западната им страна (червена маркировка). Преди много години бях ходил по чост от тази пътека и бях оптимистично настроен за този вариант, така че решението по принцип бе взето още в София.

Когато се озовахме под каменния скат на Канарата обаче, започнаха да ме обземат съмнения. Цветна маркировка в син цвят на практика липсваше, имаше само колове. Пътеката също една си личеше и то само на отделни места. И, разбира се, трябваше да се изкачим доста! Но надеждата за по-лек път надолу бе в състояние да оправдае всички тези недостатъци на алтернативния маршрут, така че поехме отново нагоре, следвайки пирамидките от камъни, маркиращи пътя ни. Тук най-накрая се наложи да нагазим и в една преспа! Не знам колко време бутахме, докато достигнем премката между вр.Канарата и Павлев връх, може би около половин час. От това място се откри една от най-грандиозните панорами, които съм виждал. Рибните езера се синееха под краката ни, оградени от исполински върхове, оградени на свой ред от други върхове и така докъдето успяваше да стигне погледът ми. Препоръчвам на всеки запален планинар да посети това място, но без велосипед! Защото надеждите ни за по-лек път надолу бързо се изпариха.

Всъщност в първия момент не знаехме колко зле ще стане. Виждахме само, че пътеката e доста тясна и слабо използвана, но отгоре нещата изглеждаха що-годе нормално. Даже първите метри надолу, които изглеждаха страшни, се оказаха приятни за каране. Може би защото нямаше ясно изразена пътека. След това обаче стигнахме до такава и се започна едно изтощително носене на колелата нагоре-надолу. Пътеката се спусна под едни скали, после се изкачи обратно над тях, отново се спусна и заби в едни клекове, където започна да се изкачва. Предишното изречение ни отне може би един час. Аз приех нещата философски – така или иначе и от другата страна да бяхме минали, (вероятно) нямаше да караме повече. Борис обаче се умълча по един специфичен начин, показващ, че развитието на нещата никак, ама никак не му допада.

След този мъчителен участък най-сетне достигнахме мястото, до което бях ходил пеша навремето. Поредната премка – Мраморецки преслап. Оттук пътеката тръгна по затревените склонове надолу и изглеждаше караема. Началото бе измамно лесно, но скоро започнаха серпентините. Всъщност те не бяха най-трудното. Самата пътека бе доста тясна, на много места имаше улеи, а в тях камъни. С други думи, технична, та знае ли се! Като се добави към това и умората, натрупана до момента, вероятно ще ви стане ясно защо в тази част от карането направихме и последната снимка за деня… Равносметката беше, че алтернативният вариант за заобикаляне на вр.Канарата не даде очаквания резултат. Ако бяхме минали по стандартния път, поне щяхме да спестим допълнителното изкачване, но за следващия път ще знаем.

При хижа Рибни езера се задържахме само колкото да отдъхнем и да вземем координати за връзка с оглед на бъдещи карания. Въпреки че тамошната компания,в която имаше и мои познати от детските години, с които сме играли през дългите лета, които прекарвах във вилата в Рила, ни приканваше да останем поне за една бира, на мен ми се искаше по-бързо да стигна до обилната вечеря и меката постеля, а от тях ни деляха още около 40км, макар и в посока надолу. Повечето от тях бяха по асфалт и по макадамов черен път, т.е. общо взето скучни. Последното предизвикателство за деня бе пътеката от Рибни езера до черния път. Тя е с лек наклон (на места дори има малки изкачвания) и много едри камъни, прагове и улеи, разпръснати хаотично сред клековете, които от своя страна често образуваха тесни пролуки, където едва успявахме да проврем кормилата си.Ако имахме повечко сили и енергия, може би щяхме да й се зарадваме много, но в конкретния случай аз по-скоро се измъчих, за Борис не знам. Той продължаваше упорито да се бори с всеки техничен участък, но често му се налагаше да слиза доброзорно от байка си и да се ядосва, че не е уцелил правилната линия.

Когато стъпихме на черния път, карането на практика приключи и започна возенето. За жалост Борис отново имаше лош късмет и на един завой се изпързаля и успя да поизстърже малко кожата на ръката си. Този инцидент окончателно ни „укроти“. Долу жегата ни удари с всичка сила, така че съвсем мързеливо се дотътрихме до вилата ми. За пореден път приключихме рилската одисея с приятна умора в почти всички мускули. Време беше за салатка и разни други вкусотии. А като се има предвид, че на следващия ден трябваше да хванем автобус за София в 6:20ч, едва ли ще се учудите, че си казахме лека нощ още в 8 вечерта!

В крайна сметка участъкът от Боровец до х.Грънчар се оказа по-лесно преодолим, отколкото очаквах. Да, спусканията бяха много трудни, но това си е нормално за тази надморска височина. По-важното е, че изкачванията, макар и само с бутане, бяха поносими. Що се отнася до втория ден, той напълно отговори на първоначалните очаквания. Единственият ми съвет към тези, които биха тръгнали по стъпките ни, е да минат по стандартната пътека за Рибни езера през Канарски преслап. Не съм стъпвал там и не знам колко е трудна, но и не виждам начин да е по-лоша от тази, по която минахме ние.


Данни за прехода:

GPS трак за Garmin
GPS трак във формат gpx

Ден първи
– Разстояние: 6,7 км
– Начална точка: Ястребец, горна станция на кабинковия лифт от Боровец (около 2300 м н.в.)
– Крайна точка: заслон „Леденото езеро“ (2720 м н.в.)
– Денивелация (при изкачване): 570 м
– Най-висока точка: заслон „Леденото езеро“ (2720 м н.в.)
– Време на чистото каране/бутане: 1:15 часа*
– Време, за което преминахме етапа: 2 часа

Ден втори
– Разстояние: 10км
– Начална точка: заслон „Леденото езеро“ (2720 м н.в.)
– Крайна точка: хижа „Грънчар“ (2187 м н.в.)
– Денивелация (при изкачване): 500 м
– Денивелация (при спускане): 980 м
– Най-висока точка: вр. Мусала (2925 м)
– Време на чистото каране/бутане: 2 часа*
– Време, за което преминахме етапа: 5 часа и половина

Ден трети
– Начална точка: хижа „Грънчар“ (2187 м н.в.)
– Най-висока точка: 2668 м, близо до вр. Канарата

До хижа „Рибни езера“ (2230 м н.в.):
– Разстояние: 20,5 км
– Денивелация (при изкачване): 920 м
– Денивелация (при спускане): 780 м
– Време на чистото каране/бутане: 3 часа и 30 минути*
– Време, за което преминахме етапа: 6 часа и 15 минути

До Рилски манастир (1147 м н.в.):
– Разстояние: 40 км
– Денивелация (при изкачване): 920 м
– Денивелация (при спускане): 1950 м
– Време на чистото каране/бутане: 5 часа*
– Време, за което преминахме етапа: 8 часа

До гр. Рила (600 м н.в.):
– Разстояние: 60 км
– Денивелация (при изкачване): 920 м
– Денивелация (при спускане): 2550 м
– Време на чистото каране/бутане: 5 часа и половина*
– Време, за което преминахме етапа: 9 часа

* Времето на чистото каране/бутане отразява показанията на велокомпютъра. Следва да се има предвид, че при носене на велосипеда той не отчита правилно или изобщо не засича данни, поради което разминаванията с реалното време за преминаване на етапа могат да са значителни.

И накрая нещо много важно: Ако правилно тълкувам разпоредбите в Плана за управление на Национален парк „Рила“, за съжаление излиза, че във всички райони на височина над 2000 м е забранено карането на велосипеди, освен ако няма обозначени за целта пътеки/трасета. Това означава, че карането по този маршрут, както и по останалите високопланински пътеки в Рила, може да ви навлече глоба. Колкото и абсурдна да ми изглежда тази забрана лично на мен, длъжен съм да ви предупредя за нея и изцяло Ваша отговорност е да прецените дали искате да нарушите забраната с риск да си понесете последиците от това.


Коментари във форума