 Междувременно годините се нижеха, а високите планини се превърнаха в едно от любимите ми места за каране. Една лятна вечер, както си пиехме бирата с още няколко души от форума по време на традиционната сбирка в сряда, Митето Пасков, най-редовният ми спътник във велопреходите над 2000м н.в., изстреля логичния въпрос: „А на Мусала дали може да се кара?”. Докато аз му обяснявах, че на юг може, но за северния скат съм чувал само лоши неща, други, които бяха качвали върха откъм Боровец, потвърдиха, че там и дума не може да става за колоездене. „Съжалявам, Мите, ама този връх няма да го има в колекцията ни”. Буквално седмица или две след това ми се удаде възможност да го изкача пеша от северната страна. Както можете да се досетите, основната причина да го направя, беше „разузнавателна”. Това, което видях, бе една много технична пътека, виеща се из каменните полета, но… по дяволите, на повечето места изглеждаше караема и още как! Зарадван побързах да съобщя откритието си на Пасков, достатъчно шумно, за да предизвикам остри спорове за това дали може да се кара по тези места, или не. Разбира се, това само ни амбицира допълнително, особено когато и Борката (Alien) реши да се включи. Планът бе изготвен веднага, оставаше само да намерим свободен уикенд… Въпросният уикенд се забави доста. Толкова, че вече бяхме отложили идеята си за догодина. Обаче късметът си е късмет и сутринта на 16 септември ние тримата, плюс Пенчо (един приятел на Пасков), уверено пътувахме с колата по Самоковското шосе с едничката цел да се изкачим до най-високата точка, налична в България. Не искахме да се преуморяваме, затова програмата ни бе двудневна – в събота щяхме да се придвижим с лифта до Ястребец, оттам до х.Мусала, откъдето да си избутаме или пренесем байковете до заслона край Леденото езеро, където бяхме запазили места за нощувка. Повечето снимки щяхме да направим по време на изкачването (спускайки се обратно по интересните участъци). За неделята предвиждахме изкачване до самия връх и спускане оттам до Боровец (над 1600м разлика във височините), но без твърде чести спирания за фотосесии. Просто и ясно! Оставаше само да видим става ли Мусала за спускане или не. |
|
| До х.Мусала единствените усилия, които трябваше да положим, бяха свързани с набутването в тесните кабинки на лифта, чиито проектанти едва ли някога са предполагали, че в тях ще се превозват и велосипеди. След задължителната порция бобена чорба в хижата, започна същинското изпитание за деня – изкачването до заслон Леденото езеро. Който е катерил Мусала от тази страна, знае, че пътеката е брутална още от самото начало, така че нарамихме байковете и поехме по първия супер труден участък, към който Митето и Борката отправиха закани за следващия ден. След него пътят ни продължи ту с бутане, ту с носене, както и с много снимане. По небето се мотаеха няколко сиви облака, но без изгледи за дъжд, така че определено не бързахме. Често провеждахме дружелюбни разговори с туристите, чиито въпроси не се отличаваха с кой знае каква оригиналност (интересното е, че този път никой не се интересуваше от цената на байковете), но неизменно изразяваха смесица от удивление, недоверие и любопитство. Разбира се, както си му е редът, дори позирахме няколко пъти за тези от тях, които пожелаха да ни снимат, за да доказват съществуването на редкия планински вид, към който вероятно ни класифицираха. По пътя нагоре ни задминаха и двама от пешеходните ни спътници (да, имахме и такава компания за вечерта).
Колкото и да се напъвам, трудно ще разтегна разказа за изкачването до заслона повече от това. Ясно е, че бутането и носенето не предизвикват кой знае какво вдъхновение. Затова пък оглеждахме внимателно всеки метър от пътеката, коментирайки къде ще може да се кара и къде не, а това определено ни надъхваше за утрешното спускане. Стана очевидно, че най-големи проблеми ще имаме при някои от завоите, в повечето случаи 90-градусови или дори още по-остри, осеяни с големи ръбати камъни. Е, в крайна сметка не може да се кара навсякъде! Макар че Борката бе на друго мнение… До Леденото езеро пристигнахме около 15:00ч. Много добре! Върхът бе толкова близо, че аха да избутаме още сега до него, но все пак решихме да се придържаме към първоначалния план и след кратка почивка аз и Борката решихме да ставаме снимкови герои, а двамата Митковци влязоха в ролята на фотографи. Техничните участъци в близост до заслона се оказаха едни от най-хубавите в цялата пътека, поне за мен, и тази следобедна фотосесия ни изпълни с още по-голямо желание за каране. Когато най-сетне се кротнахме и се прибрахме в заслона, спокойно оставихме велосипедите без надзор, с пълната увереност, че трудно ще се намерят по-луди хора от нас, които да ги подкарат надолу. Вечерта бе особено приятна, като се има предвид, че първото шишенце с ракия бе отворено някъде около 5ч следобед, а последното малко преди 11 вечерта…
|
|
|
|
|
|
Старт! Дребните камъчета заиграха под гумите ни. Доста игриви всъщност! След първите метри станаха малко по-едри и стабилни, след което дойде и първият праг. Я да преговорим статията за техничното спускане… Махам пръсти от спирачните лостчета, изтеглям се назад, ръцете отпуснати. Търкулвам предната гума през камъка. Ха, пред него още един! Нищо де, отпуснат съм, ще го мина и него. Да, ама той е по-отпуснат и от мен! Извърта се, при което се запъвам още повече, задната гума във въздуха, колелото се накривява… ха сега тупни хубаво на тия камъни отстрани! Добро начало! Другите явно решават, че съм проявил нехарактерна за мен смелост и почват да ме увещават да внимавам. Нищо чудно, като се има предвид какви отсечки предстоят. Като за начало – малко носене. След това идва ред на най-страшната част – тази, в която пътеката е най-равна и няма нито един голям камък. Но пък малките са застлали виещата се по стръмния склон ивица. Страничен наклон, теснотия, хлъзгаво – а от едната страна такъв наклон, че ако се затъркаляш, може да станеш храна на пъстървите в езерото. Иска ни се да караме бързо, а всъщност пълзим едва-едва и галим спирачките с цялата нежност, на която сме способни. Дишай! И тази серпентина отмина, без да падна в пропастта. Предната ми гума се ползва с пълна независимост и тъй като едва успявам да я контролирам, карам в пълна готовност да се катурна към високата част на склона. Още една серпентина – тук вече слизането е неизбежно. А на отиване същият завой изглеждаше караем! Никога не съм предполагал, че мога да изпитвам такъв страх по толкова гладка пътека! По едно време чакълът отстъпва място на едрите масивни камъни. Три пъти ура! Тук започваме да караме по-спокойно. Камъните са големи и остри, но поне ми е ясно къде трябва да слизам и къде мога да карам. Ето, че вече сме над заслона. Благодарение на вчерашната фотосесия отсечката ми е позната и извличам максималната доза удоволствие от нея. Почивка на чешмата под заслона. Най-трудното предстои. Потапяме се в морето от камъни. По дяволите, докато се изкачвахме изглеждаха по-стабилни! Завой, покрит с познатия чакъл. Карам бавно, кълча се и въпреки това предната гума в един момент просто изчезва под мен. Ха сега тръгни, ако можеш! Десет метра по-надолу отново яхвам байка. Карам, слизам, нося, карам, слизам, нося… Митето и Борката са майстори и ни изчакват, но дори и те започват да се уморяват. На всичкото отгоре някои участъци са досадно равни и трябва да въртя, за да поддържам скорост, достатъчна за преодоляване на острите запъващи камъни, а нямам сили. Борката е най-упорит – атакува всеки завой, улей, купчина камъни, дори най-безнадеждните. Затова често го питаме: „Добре ли си? Има ли ти нещо?”. Той само става от земята, намества байка под себе си и продължава. Подминаваме едно от Мусаленските езера. Пътеката най-сетне става по-караема. На едно място дори се позасилвам, минавам по няколкометрова скала сравнително бързо, решавам дори да подскокна леко в края й, обаче нацелвам един ръб и фссссссссссссссссс – принудителна почивка! Не стига, че вътрешната ми гума е за изхвърляне, ами и резервната се оказва спукана! След близо половин час престой, през който спътниците ми се излежават блажено в тревата край пътеката, вече доста ни домързява. Следва по-равна част – аз се кефя, защото мога да я карам цялата, но на Борката малко му доскучава.
Хижата вече е близо под нас, но това означава единствено, че приближаваме най-трудния участък. Само Борката се осмелява да го пробва и, честна дума, не зная как, но успява да го мине с едно спиране и без да падне! Аз самият вече съм толкова уморен, че дори по-леката отсечка преди него, където вчера се бях снимал, този път ми се опъва. Дотътряме се до хижата и се просваме на един камък, тъй като е пълно с народ. 4км дотук, а сякаш бяха 40! |
 |
|
Планът ни бе да тръгнем по пътеката под кабинковия лифт. Там е малко разкопано, но след ония камънаци горе това не можа да ни стресне. Самата пътека е много хубава, но аз бях уморен и не успях да й се насладя – само държах спирачките и се молех да оцелея и след тази доза пързалящи се камъни. Излязохме на черния път по една от пистите, който ни дойде като почивка. Такова возене отдавна не бях правил – все едно на автопилот. И така до междинната станция на лифта. Там се разделихме на две групи. Митето и Пенчо продължиха надолу по черните пътища, а аз и Борката тръгнахме отново под лифта. Не, че ми се караше още по технични терени, обаче не се знаеше кога пак щях да имам шанса да пробвам тази пътека. Тя пък се оказа доста приятна в първата си част. После обаче влезе в гората и стана леко „крива” – караш, караш, па трябва да спреш зради нещо си. Шишарки, дупки, камънаци, клони. Борката дори направи едни кълбета по склона, после каза, че си намерил нещо. Силно се надявах пътеката да продължи нормално, но вместо това тя изскокна отново под лифта и то точно в най-стръмната му част. Ужасен наклон, аз дори и не си помислих да карам по него, което, разбира се, по никакъв начин не спря Борката. Спря го едно дърво, когато пътеката внезапно свърши. Продължихме направо през гората, а стелещата се мъгла зад нас правеше картинката прекалено хубава. Само дървените рампи липсваха! Излязохме на един „черен път”, образуван от влаченето на дънери. Подкарахме надолу по рохкавата пръст и скоро след това вече бяхме на асфалта над Боровец. Разбира се, всичко приключи в една самоковска кръчма, в приятната компания на Емо и Пацо, с които се засякохме в Боровец. |
|
|
И накрая нещо много важно: Ако правилно тълкувам разпоредбите в Плана за управление на Национален парк „Рила“, за съжаление излиза, че във всички райони на височина над 2000 м е забранено карането на велосипеди, освен ако няма обозначени за целта пътеки/трасета. Това означава, че карането по този маршрут, както и по останалите високопланински пътеки в Рила, може да ви навлече глоба. Колкото и абсурдна да ми изглежда тази забрана лично на мен, длъжен съм да ви предупредя за нея и изцяло Ваша отговорност е да прецените дали искате да нарушите забраната с риск да си понесете последиците от това. |
|
След дълга почивка потеглихме към Ястребец. Бяхме уморени и равният път ни бе леко досаден. Поне беше тихо, нямаше го постоянното дрънчене на компонентите, което звучеше в ушите ни до преди малко. Тази „тишина” позволи на Борката да чуе странно цъкане откъм задницата на байка си. Спряхме, гледахме и установихме, че е посмачкал някъде задния си диск. След доста напъване успяваме да го докараме до положение колелото да прави няколко оборота и продължихме. (Други травми по колелото му бяха една скъсана спица и счупена предпазна плоча на предния венец.) 
Leave a Reply
