Да, тази статия определено е с едно от най-странните заглавия, които мога да си представя! Ако трябваше да го напиша с думи, щеше да е „Перпендикулярна вселена 2“, но и това едва ли внася кой знае каква яснота, така че ще трябва да започна с малко „исторически бележки“.
Преди няколко години една задружна група пловдивски колоездачи доби популярност под името клуб „Крива спица“ (макар и неформален). Някои от нещата, които и досега свързвам с тези хора, са брилянтното чувство за хумор и любовта към планината и карането в нея, както и към бирата. „Крива спица“ имаха сериозно участие в организацията на състезанията „Паралелна вселена“, които събираха десетки хора от цялата страна и ги изправяха пред предизвикателствата на дългите родопски маршрути, оставяйки неизличими спомени, които и досега се разнасят от уста на уста. Наред с това обаче Митко (did), Наско (Naka76) и тайфата около тях започнаха да правят и едни други неща. Първото такова нещо бе едно приятелско каране, идеята за което възникна съвсем спонтанно във форума на МТБ-БГ. Един ден Митко (did) заяви, че му се карало и преди да се усети, вече бе налице дружина от над 20 души – от Майнатаун, от Софийско поле, от Черно море, дето слънцето пече, че и от други краища на китната ни родина. По онова време на Митака много му се караше, така че през първия от двата дни разнородната ни компания преодоля 87км с над 2700м денивелация, като се добрахме до хижа Пашалийца съвсем по тъмно. Повярвайте ми, няма участник в онова каране, който да не го помни с почти всички подробности! След този първи ден половината от групата бе наполовина безжизнена, така че се наложи плановете за втория ден да претърпят корекция, особено предвид някои аварии и инциденти, така че в крайна сметка наблегнахме на возенето и кръчмите. Всъщност няма да ви преразказвам всичко – ако сте любители на архивите, четете ТУК. Това каране, както и следващото подобно в Стара планина, в което за съжаление не успях да се включа, си нямаха официални имена. За карането в Стара планина организаторите вече бяха подходили по друг начин – участниците бяха поканени не на всеослушание, а по-тихичко, за да се получи група с горе-долу еднакви възможности и да не се стига до критични ситуации, големи забавяния и т.н. (доколкото е възможно това, разбира се). Традицията продължи и през 2007г., когато мероприятието отново бе с покани и за пръв път се сдоби с официално име – „Перпендикулярна вселена“. Четирите дни в Родопите в края на месец май бяха кални, влажни и облачни, но като цяло имахме късмет, защото порой ни застигна едва в края на последния ден. А през какви места и пътеки минахме… Разбира се, и за него има тема във форума.
28 юни, събота
 |
 |
 |
някъде към десет, десет и нещо
и още не отворили широко врати
Митака идва и говори насреща.
Слизаме смело! И с трепет в сърцата
започваме да сваляме поред колелата,
че трябва да се кара във тия Родопи,
да видим кой е папкал и кой ще се поти!
Народът е много, багажът се трупа,
ръце се протягат и всички сме в кюпа.
Бусът е пълен, отпрашва нагоре,
а ние за показ по главната шпорим.
Равното свършва, започва баирът –
през циган-мааалата никой не спира.
Камъни после, тук-там намирисва –
тая заслуга се на завода приписва.
Ние обаче си пъплим нагоре,
жега мори ни, за сянка се молим,
спираме често, папараци ни щракат,
бързите карат и после ни чакат.
 |
 |
 |
 |
 |
 |
прохладно е вече, но комарите хапят.
И хапят ужасно, кръв не ми остана –
същински башибозуци от Делиормана!
И тез километри как бавно се нижат –
аз кретам усърдно и раните ближа.
Стъмни се небето, но не, че е късно,
а просто един облак иска да ни прави мръсно!
Обаче по поръчка – ето път надолу
и скоро пред нас се изпречва Равногоро.
Пристигаме в селото баш за събора,
да могат да ни разгледат всички местни хора,
Дъждът се изсипва и пак слънце грее,
а ние по масите се тъпчем и се смеем.
Туй само началото, после в бивака
луканки, суджуци се вадят от сака,
салатка, ракийка, биричка, скара –
туй го знае всеки, дето с нас кара!
А пък как се спи върху таз мека тревичка,
сякаш не в палатка, ами в пет звездички!
 |
 |
 |
 |
29 юни, неделя
и излизам навън да ме галят лъчите.
Напред в долината пара се вдига
от язовир Въча, дето пътят ни стига.
Закуска, загрявка и малко нагоре,
но спускане има – така се говори!
Тоз път доста бърз, ситуации много –
добре че съм с меко, та да не се зоря.
А после шубраци, и трънки, и храсти,
но щом е надолу, ний смело ги кастрим.
Пък тези завои, ох, не ми се говори!
И камъни имаше, не може да спорим.
Улегна храната, напълни се душата
и ето че бързо достигнахме стената!
Пред нас язовирът надлъж се простира
и само ни липсва студената бира.
 |
 |
 |
 |
 |
 |
че инак ще се схвана в таз умислена поза!
При стената на яз.Въча се разделихме на отбор „Ягодка“ (виж по-надолу) и отбор „Черешка“. Аз уж бях във втория и за нас целта на играта бе да направим едно допълнително кръгче през с.Черешово, за да спуснем някаква много яка пътека. След много терзания предишната вечер бях решил, че щом съм тук, няма да пестя сили и ще пробвам и тази пътека, въпреки допълнителното изкачване до нея. Хубаво, ама заради технически проблем с колелото на Боби (Бояджиев) отбор „Черешка“ доста се забави и тъй като другият Боби (Alien) бързаше да се прибира към София (имаше няколко души, които нямаха възможност да се освободят за четирите дни), проявихме нетърпение и решихме с една дружинка да поемем към Черешово, тъй като другите от отбор „Черешка“ така или иначе бяха по-бързи от нас и щяха да ни настигнат. Получихме инструкции от Митко (did), който водеше отбор „Ягодка“ и се отправихме по шосето надолу. След 2км спускане най-накрая се убедихме напълно, че нещо не е наред! Митко се бе объркал и ни бе пратил в грешната посока!
 |
 |
 |
Обърнахме велосипедите наобратно, Наско ни пресрещна и бързо се изкачихме до стената, но тези 2км излишно отклонение ме поумориха и с Митко (4getcredo) решихме да продължим по основния маршрут, следвайки отбор „Ягодка“. След кратко каране по асфалта се отклонихме по черен път към с.Осиково. Беше точно по обяд, пътят се виеше по едни голи склонове и жегата се стовари като преса върху нас. Макар че на повечето места наклонът не бе толкова стръмен, бутането преобладаваше. Дори когато изглеждаше съвсем равно, аз едва успявах да се движа на първа предавка. Всяка сянка се използваше за почивка. Същински ад, а под него същински рай – язовир Въча и плаващите къщички в него са достойни за картичка! И все пак тая жега ми взе здравето!
Най-сетне достигнахме и въпросното село Осиково. Някъде около 15ч, в най-голямата жега. Разбира се, главната улица бе по-стръмна и от черния път, но поне водеше до кръчмата! Там отбор „Ягодка“ се бе отдал на разложение, льокайки бира, така че си подадохме молбите за членство и бяхме зачислени с по една бутилка от капитана на отбора (did). Всъщност чак тук този отбор оправда името си. Оказа се, че един от поминъците на с.Осиково, е отглеждането на ягоди. Точно до кръчмата ги изкупуваха – още не съвсем узрели, за да може да почервенеят хубаво, докато стигнат до пазарите. Разбира се, нямаше как да пропуснем подобен „допинг“.
За да не задръстваме кръчмата, по-отпочиналите започнаха да потеглят на групички към крайната цел за деня – хижа Персенк. След едночасов престой аз също бях готов и потеглих в компанията на Митко (4getcredo) и Митко (Пасков). Инструкциите бяха ясни – първо карате по равния път и при един завой с беседка има черен път нагоре и по него има едно стръмно. Равният черен път всъщност бе част от републиканската пътна мрежа и дори имаше знаци, че автомобилите по него трябва да са с винетни стикери, хаха! Сравнително бързо достигнахме завоя с беседката и да, черният път наляво бе стръмен и още как!
 |
 |
 |
Бутахме. Почивахвме. Пак бутахме. После малко карахме. Над нас красота! Минахме през разни страхотни полянки. И изведнъж стена! Такава една… оформена като черен път, ама все пак стена! То кой да знае, че това било стръмното! А ние си мислехме, че става дума за тая залъгалка в началото… Скоростта ни падна до около 0,5км/ч, но ако бях чул виенето на вълка в гората, както са го чули някои от хората пред и зад нас, може би щях да постигна максимална скорост за деня, независимо от посоката!
 |
 |
 |
Това чудо, стръмното, свърши на една приказна поляна, където поседнахме за момент, хапвайки сладко-сладко остатъците от храна в раниците. После бе родопско равно по билото. Аз вече само се возех и влагах минимални усилия, колкото да не тръгна назад при някое от леките изкачвания.
В подобно състояние достигнахме хижата. Понамокрих се със студената вода от душа – ако жегата не ми беше изсушила мозъка, може би щях да се сетя, че е по-мъдро да изчакам по-късен час, зада успее бойлерът да затопли водата, но не би . Загрижен да не се случи същото и с вечерята ми, отидох и я изядох! След което вече бях напълно готов за леглото, въпреки все още ранния час. По едно време в просъница чух някакви възторжени викове. Отбор „Черешка“ бе пристигнал. А навън бе кажи-речи тъмно. Тоя did направо ме спаси от изтощение, като ни заблуди, да е жив и здрав!
30 юни, понеделник
Закусихме с банички.
Имаше спускане, нямахме търпение да тръгнем. След съвещание с организаторите, те дадоха картбланш на най-нетърпеливите да потеглим. Имахме си GPS, така че се бавехме достатъчно на всеки разклон.
Първата част от спускането бе по черен път, но не за дълго. Тъкмо достигнахме мястото, където се отклонява пътеката, и Митко (4getcredo) спука гума. Той седна да лепи, ние спряхме да почиваме. Тъкмо той я залепи, моята се спука. Ей така, от нищото, както си стоеше колелото на земята. Е, казвам ви, адски е демотивиращо!
Did също бе дошъл с няколко човека, затова решихме, че е по-добре всички, които са без спукани гуми, да тръгват надолу, че не се знаеше какво още може да стане при спускането. Аз останах да си лепя гумата, а did остана да ми прави компания. Не, че нямах резервна гума, ама трябваше да тествам едни самозалепващи се лепенки и реших, че цепката е с достатъчно голяма площ, за да ги изпробвам. Ама не стана тая работа, таман я надух и лепенката изпусна. Споменах ли колко е демотивиращо?!
Пак свалих колелото, външната гума, сложих резервна вътрешна, напомпах и най-сетне тръгнах и аз по пътеката. Ух, че хубавооо! Завойчета, шишарки, коренчета. Страшен кеф в продължение на няколко минути. И изведнъж поднесох на корен или клон, след което чух познатия съскащ звук. Този път бе срязана директно външната гума и през нея вътрешната… Мотивацията ми съвсем отиде на кино!
Сложих втората резервна гума, подсилих външната в областта на скъсването (имах средства за това) и продължих бавно надолу с единствената цел да стигна до с.Михалково, където щеше да ни чака микробусът с багажа. Пътеката надолу бе също толкова хубава, но на мен ми остана само възможността да й отправям закани за друг път – не смеех да карам бързо, за да не остана съвсем без гуми и да трябва да нося. От с.Чуруково имаше отново черен път, а в с.Михалково заварих дружината в много компактно състояние около един магазин за хранителни стоки (и бира). Някъде нагоре бях пропуснал да видя минералните извори с газирана вода, но и без туй някой каза, че тяне миришела много приятно.
Бусът дойде, смених си външната гума, оставих си излишния багаж (предния ден бяхме с по-пълни раници, тъй като бусът нямаше как да стигне до хижата), хапнах и тръгнах с една групичка по асфалта. След кратко спускане, дойде ред и на изкачването. Да, познахте, до края на деня все това правехме!
 |
 |
Първо беше по асфалт. Минахме покрай строежите на бъдещия яз.Цанков кладенец. Жегата отново настъпваше, а асфалтът сякаш я подсилваше, така че често почивахме при чешмите, а те не бяха малко. По едно време се отклонихме по черен път, но и там не бе по-добре.
Нещата обаче се промениха, когато достигнахме една беседка покрай една рекичка с едни вирчета. Някои побързаха да се топнат във водата, други направихме протяжна съживяваща почивка с доста хапване.
Мястото беше от тези, от които не ти се тръгва. Затова някои дори легнаха да поспят! Аз обаче реших да потегля, преди почивката да е станала твърде дълга и „демотивираща“, така че събрах сили и поех по черния път нагоре. Така стана, че тръгнах сам, очаквайки, че някой ще ме застигне, ама в продължение на доста километри това не стана, та се наложи да си говоря наум, изразявайки възхищението си от тучните поляни, окъпани от следобедните лъчи на слънцето.
По-голямата част от изкачването през този ден бе по пътища с по-лек наклон, така че дори и уморен, успявах да стоя върху колелото си, но пък въртенето нагоре на моменти бе доста монотонно, особено без компания. Затова когато настигнах Владо и Савко, които оправяха нещо по единия от велосипедите, с радост се закачих към тях.
Още малко черен път, после един стръмен асфалт, пак черен път и достигнахме поляната за бивака, където повечето палатки вече бяха опънати. Пак беше време за ядене и пиене!
 |
 |
 |
1 юли, вторник
През нощта стана доста студено, което в крайна сметка си е нормално при надморска височина 1800м.
Сутринта май почти всички ги мързеше. Едвам тръгнахме.
 |
 |
 |
 |
 |
 |
Макар че преобладаваше бутането, изкачването до връх Баташки Снежник си беше детска игра на фона на изминалите дни. Някакви си 300 метра. Не ги усетих, още повече че беше прохладно и красиво. Пърбо бутахме по черен път, после по пътека, а накрая почти без пътека.
Гората по склона на Баташки Снежник е нещо, което трябва да се види! Леко призрачна, гледката е едновременно красива, но и малко тъжна. Само не ме карайте да обяснявам какво й се е случило, защото не знам.
На нас пък на върха ни се случи обща снимка.
Време беше за дългоочакваното спускане. Знаехме, че ще е дълго и разнообразно – да свалиш 1600м денивелация не е шега работа!
 |
 |
 |
Започна се с черен път между борчетата, който ни изведе на широка поляна, откъдето продължихме по горска пътека. След малко едно поточе сякаш се вля в нея, точно когато пътеката стана силно камениста и технична. Ту карахме, ту носехме по мокрите камъни. Тъкмо когато те свършиха и пътеката тръгна стръмно надолу, чух викове да спра. На 100-200 метра под мен хората се връщаха, бяхме се объркали. Аз извадих късмет, защото трябваше да избутам само 50-100 метра, но за други разстоянието бе няколко пъти повече…
След като отново всички се събрахме, Наско ни поведе по правилната пътека, която стана по-широка и бърза, за да може при преминаване през калните участъци пръските да са по-обилни. След тази баня продължихме надолу по сухи и прашни черни пътища, които изобилстваха от коловози, странични наклони, скокчета и какво ли още не. Така достигнахме до с.Нова махала.
Вече бяхме значително по-ниско, слънцето напичаше откритите поляни, по които продължаваше пътят ни. За щастие не след дълго се скрихме в горския пояс, който тук бе широколистен, а след още малко навлязохме в същинска джункла, спускайки се по един истеричен черен път, който хем не ти дава да караш бавно, хем не можеш да видиш какво става напред. Разбира се, имаше начин нещата да станат още по-екстремни – продължихме по пътека! Тясна, с бързи завои и без никаква видимост.
Изведнъж излязохме от джунглата и се озовахме пред входа на пещера „Снежанка“. Заформихме солидна туристическа група и се скрихме за половин час под земята, където се убедихме, че пещерняците са хора с добре развито въображение, ако се съди по имената, които бяха дали на различните образувания в тази „дупка“. Освен че беше красиво, бе и прохладно!
Пътеката продължи надолу и то по начин, който едва ли можеше да ми хареса повече! Дълги „стълбища“, камъни, серпентини… имаше от всичко. Общо три малки дози, разредени с асфалт, преди да достигнем края на тази родопска приказка. Разбира се, в нашия случай финалът бе в една крайпътна кръчма, където се опитаха да ни уморят от глад, но простено да им е!
Още много снимки и разкази от други участници можете да намерите ТУК.
