За тези от вас, които следят по-редовно състезанията, името на Боби Бояджиев би трябвало да е добре познато – един от най-силните ни ХС състезатели в последните години, особено в надпревари за издръжливост от типа на велоралитата. Други го познават дори по-отблизо, благодарение на различни карания. Ако попадате в някоя от тези групи хора, едва ли ще се учудите, че през този сезон Боби реши да атакува един от най-тежките туристически маршрути в родината ни – Ком-Емине. Началото на карането му е планирано за 1 август 2008г., т.е. когато четете тези редове, Боби ще се е впуснал вече в приключението или дори ще го е завършил… Разказът, който следва обаче, не е за Ком-Емине, а само за едно пробно каране, което той направи в началото на месец юли, за да провери първата отсечка от маршрута. Можете да го приемете като „подгряване“ за същинския пътепис, който Боби обеща да напише, когато всичко приключи. Да му пожелаем успех! – Бел.ред.
Ето че дойде време да ви разкрия мислите и идеите, които ми се въртят в главата от няколко години. Или по-точно от лятото на 2003г., когато отидох на море с колело. Купих си шосейка и за ден и половина (грубо, че не ми се изчисляват часовете през които карах и почивах) бях в Бургас. Сутринта тръгнах в 06:00 (защото се успах) и пристигнах на следващия ден по обед, около 12:00ч. След това покарах още малко до Лозенец. След това каране трябваше да направя нещо по-екстремно и ми влезе в главата идеята за маршрута от хижа Ком до нос Емине. Оттогава все отлагам поради факта, че се надявах да си намеря компания. Това се случи в края на по-миналото лято, когато направих първото си каране с Наско от Пловдив (Naka76 във форума). И така, с него започнахме да обсъждаме преминаването по маршрута, но за съжаление стигнахме до доста разногласия, пък и той имаше доста работа покрай организиране на мероприятия. В крайна сметка Наско се отказа да кара с мен (за съжаление).
Но понеже не ми се отлагаше повече, взех решение: на 01.08.2007г, ако всичко е наред и времето е благоприятно, потеглям!
Започнах полека да си подбирам екипировката и да си набавям това, което нямам. Междувременно реших и да разуча още една част от маршрута. Досега повече бях карал в Централен Балкан, най-вече около вр.Ботев. Това лято минах и маршрута х.Тъжа-х.Мазалат-х.Планинарска Песен. Затова сега реших да видя къде е стартът – вр.Ком – и на какво бих могъл да се натъкна през първия ден от прехода.
На 11.07.2008г. ме закараха с кола до прохода Петрохан и оттам потеглих на ход с колелото към х.Ком. Хижите са 2: стара и нова. Понеже старата е по-високо, реших да отида първо до нея. Карането дотам беше много приятно, с много красиви гледки, а и времето беше невероятно. В главата ми се въртяха мисли колко ще е хубаво спускането наобратно през следващия ден.
Стигнах до старата х.Ком, но уви, там нямаше никой. Хижата беше заключена. Иначе отвън обстановката беше супер. Имаше пейки и масички, няколко големи бора и огнище. Сградата има и хубава тераса. Понеже се бях приготвил да спя навън, си помислих колко удобно ще е да го направя тук. Но при липсата на хора наоколо, щеше да е малко рисковано, пък и без огън…а не ми се палеше. Поогледах се малко и тръгнах обратно към новата хижа. След кратко и доста стръмно спускане по каменист път и пътека за финал, стигнах до хижата. Там отпред се беше заформила една доста приятна група. Поразпитах хижарката за пътеката нагоре, но не беше много наясно. Каза ми, че старата хижа се отваря само при предварителна уговорка. Отидох да се поизлегна на една полянка. Към 20:00ч се върнах пред хижата и там имаше новодошли. Момче и момиче, около 25 годишни. Веднага се заговорихме и с радост разбрах, че са тръгнали за Емине, но пеша. Вечерта седнахме на една маса с голямата група, като тяхната компания беше много приятна и весела. Черпиха ни с пържоли, пушени меса и какво ли още не. Доста си поговорих с двамата туристи. И решихме заедно да спим пред старата хижа. Те си носеха палатка, а аз се опънах на чувал под един бор. Сбогувахме се и заспахме. Реших да стана сутринта в 4:00ч.
Сутринта беше хладно и приятно. Направих си един чай и потеглих по доста стръмната пътека към върха. Всъщност имаше път и пътека, оказа се, че пътят води само до една ски писта. Върнах се и тръгнах по пътеката, но и тя стигна до ски пистата. Имаше доста разклонения. Извадих картата и компаса, прочетох описанието отзад и видях пътеката, която тръгваше в обратна посока през гората. Нагоре беше стръмно и почти не се караше, започна да се разсъмва. За мое голямо щастие успях да се кача и да видя изгрева от вр.Ком. Поразгледах наоколо, поснимах… Имаше едно шишенце със странен пълнеж. Взех го и видях, че някой е донесъл пясък и миди от морето, имаше и бележка с името и селото, от което е.
Реших да тръгвам надолу към Петрохан, където възнамерявах да закуся. Сложих протекторите и каската и…газ. Обаче не за дълго, след малко маркировката тръгна да подсича едно малко връхче, стана равно, после започна леко нагоре и стана стръмно на места и на всичко отгоре беше през хвойните. Аз, разбира се, си карах и през тях, докато не скъсах ухото за дерайльора. Е, добре започва деня, помислих си, и смених ухото.
Започнах да бутам, за да не скъсам и другото. Подсякох връхчето по маркировката и по подобна пътека се спуснах до пътя, по който дойдох вчера. Но вече бях назад с графика. Стигнах Петрохан и реших, че няма да спирам. Подминах х.Петрохан, изкачих се на билото и по него, по него, та до мястото, където идваше една позната ми отпреди пътека, беше много яка когато я карах веднъж през есента. Пак протектори и каска… и газ. Ама сега не беше гот – треви, клони, храсти, нищо не виждаш и докато се усетя, излязох на пътя, по него на шосето и след малко бях при гара Лакатник. Това в мислите ми трябваше да е гара Бов с магазинчетата, но уви, грешката си беше моя – това беше Лакатник. Двете павилиончета не ми харесаха и реших да отида да хапна в кръчмата под пещера Темната Дупка. Там „много любезният“ собственик ми каза, че не работи. Върнах се обратно на гарата, отново изгубих около 20мин. Седнах и похапнах набързо. Беше около 10:00ч. След около 30 мин. потеглих нагоре по шосето към х.Тръстеная. Свърши ми водата, но скоро стигнах единствената чешма по пътя преди хижата. Напих се, намокрих се, напълних вода и пак нагоре. Изкачването е много приятно, въпреки асфалта. После по черния път е направо страхотно. Стигнах хижата, но реших да не спирам. Мислех да спра за обяд на една чешма, която знаех отпреди. След доста каране стигнах и чешмата, но тя беше пресъхнала и църцореше едва-едва, затова реших да търся вода по-нататък.
До тук маршрутът ми беше горе-долу познат. Оттук нататък си нямах представа какво следва. Надявах се скоро да стигна чешма, за да си направя супа и да обядвам, пък и водата ми свършваше. Карах ли, карах, а чешма нямаше.Хвана ме много яд. Излязох на билото и стигнах сериозен кръстопът без маркировка. Спрях и извадих картата, четох, гледах и горе-долу добих представа за посоката. Тогава видях човек (оказа се жена, която береше боровинки), извиках и претичах през поляната. Обаче и тя не беше много наясно накъде, обади се да попита мъжа си и ме упъти. Оказа се, че е имало колова маркировка, но коловете са изрязани. Настигнах един турист, запътил се към х.Лескова. Разменихме няколко думи, без да спирам. Влязох в гора и се започнаха едни нечовешки баири (бутане). Водата ми свърши. Нямах търпение да стигна х.Лескова, за да пия вода и да обядвам. Тайно се надявах да има супа в хижата… И така, баир след баир тръпнех в очакване да стигна хижата. По картата предполагах, че е някъде след поредното изкачване, след кратко спускане. Ето че баирът свърши и започна спускането. Както си карах, видях табелка за някаква друга хижа. Позачудих се, но продължих. Подминах още няколко такива табелки. Но съвсем се усъмних, когато излязох от гората на една поляна и спрях да се огледам. Погледнах назад и видях табелка за х.Лескова в обратна посока. Изнервен, без да се замисля много, обърнах и тръгнах обратно по баира. Като знаех колко време спусках, не ми се мислеше колко ще трябва да катеря, но… Изкатерих се до един разклон, на който си спомнях, че има табелка за Е3 (Ком-Емине) и наистина имаше такава, която показваше, че съм бил на прав път. Тогава много се ядосах. Извадих картата и видях, че всъщност не съм объркал пътя, а просто съм пропуснал хижата. Тя се намира някъде отстрани на главната маркировка. След малко размисли реших, че няма да се връщам да я търся, а ще продължа към х.Мургаш. Все трябваше да има някоя чешма или река. Там щях да спра и да си направя обяд.
вр.Мургаш в далечината
Ето това е моментът, в който някой трябваше да ми пожелае успех. Едни приятели ми бяха казали, че по тази пътека има много паднали дървета. Обаче никога не съм предполагал, че може да е толкова зле. В началото се буташе, докато не стигнах до място, където е рисковано да се мине дори и с раница, да не говорим за колело и раница. Имаше над 50 кубика паднали дървета, ОГРОМНИ букове. А пък отдясно имаше висока ограда, явно на някое ловно стопанство, покрай която вървеше черен път. Тръгнах да обикалям отгоре, но и оттам беше безсмислено. Върнах се на пътеката. Поогледах малко, покатерих се по дърветата без раница и колело, но шанс нямаше. Остана само високата около 2 метра ограда. Можете да си представите как се прескача телена ограда с раница и колело! Надявах се да стигна до портала и оттам да изляза. Тръгнах по пътя и стигнах портала. Разбира се, не само беше затворен, но и имаше ограда отгоре и бодлива тел. Пътят пак беше през оградата. Отново успях. И си отдъхнах, че гадното свърши. Продължих по черен път, но уви, карането не беше за дълго. Оттук до подножието на вр.Мургаш следваше едно безмилостно преминаване през няколко дерета, по затрупани от дървета пътеки, храсти, коприва и, разбира се, никаква вода. И така докато не излязох отново на черен път. Бях се подкрепил с малко джанки. Тук намерих и малинки. Спрях се да похапна. Вече бях няколко часа без вода и не можех да огладнея.
Докато си похапвах и си мислех, че най-лошото вече наистина е минало, чух да бръмчи камион. Зарадвах се, надявайки се, че имат вода. Продължих да хапвам и чаках да дойде камионът. Малините свършиха, а камион нямаше. Тръгнах нагоре по пътя (тук няма маркировка, но посоката е само нагоре) и стигнах още един разклон, на който видях само прахта от миналите мотористи – не беше камион, нямаше и вода. А трудното не свършваше. Оттук започваше същинското изкачване на върха. Стана много стръмно. Бутах още доста време и накрая късметът ми се усмихна… РЕКАААААААААААААААА! Налях си вода и пих до насита. Изядох и една вафла, макар че не ми се ядеше нищо. Продължих нагоре (внимавайте за маркировката, има я, но трудно се следи), след още много бутане стигнах хижа Мургаш. Качих се на едно малко хълмче да се огледам, обадих се на вуйчо ми да дойде да ме вземе от Бухово, сложих екипировката и тръгнах надолу.
Всичко за този ден приключи, пристигнах по тъмно в Бухово. Това беше един малък пример за това, което ме очаква. Километражът показваше около 120км и над 3000м денивелация.
