Другото лице на Осогово

Някои от вас може би си спомнят тази статия. Аз пък със сигурност ще си спомням още дълго карането, на което е посветена. Нямам навика да правя класация на преживяванията си, но ако имах, то определено щеше да заеме място някъде на върха. Занимавам ви отново с тези мои „любовни увлечения“, за да разберете как в хубавия съботен ден на 17 май, докато разтоварвахме колелата от колата за едно малко кръгче из Люлин планина и се чудехме къде да караме следващия ден, изведнъж с Борис (Alien) бяхме осенени съвсем независимо един от друг от идеята да наминем отново към красивата планина, издигаща се над Кюстендил. Оказа се, че и двамата сме мислели точно за нея, обаче той не смеел да си каже, защото аз съм щял да отвърна, че за един ден не става, а пък аз не смеех да предложа, защото имах идеи за еднодневен маршрут, обаче сравнително тежък и дълъг, което значеше ранно ставане, късно връщане и цял ден бъхтене. Консенсусът бе постигнат точно с две приказки! Разбира се, нашият трети спътник, Радо, само чакаше да намислим къде ще се кара, тъй че и той бе в кюпа. Три часа по-късно Мите Пасков ни изненада приятно с новината, че е свободен и си търси компания – ние пък го изненадахме с готов план за мястото, от което имахме толкова благи съвместни спомени. Последното място в изтормозената ми кола бе уплътнено солидно от Пешо (Antares), на който приключенията от това каране явно не му бяха достатъчни, та търсеше още!


Вечерта детайлният оглед по карта ме надъха още повече. Оказа се, че очакваната денивелация е около 1200-1300м, вместо първоначалните 1500-1600, които си представях. Наклоните изглеждаха нормални. Прогнозата за времето бе идеална. Маршрутът тръгваше от с.Гърляно (на международния път Кюстендил – Гюешево) и по този начин спестявахме 300м изкачване. Идеята бе да минем през нефункциониращия рудник „Руен“, откъдето да се изкачим до билото между вр.Руен и х.Осогово, да се спуснем до познатото китно заслонче („Превала“) и оттам да свърнем към синята маркировка между х.Осогово и с.Вратца.

Единствената „пукнатина“ в плана ни бе неясният статут на рудника. Когато минахме над него през 2007г., изглеждаше пуст и изоставен, в интеренет не успях да намеря информация дали работи, така че се надявахме преминаването да е възможно. Още при пристигането в Гърляно обаче съмненията ни се удвоиха, след като местните хора споделиха, че мината си има собственик и го описаха с не много положителни епитети. „Може и да ви пуснат, де!“.

Поехме по асфалтовия път към рудника и бързо установихме, че температурите вече са почти летни. От трите процента наклон по карта нямаше и помен – заковахме се на първа предавка и започнахме да драпаме методично през живописната долина на река Бистрица, която на някои места си беше същинско ждрело с издигащи се от двете страни вертикални скали. На едно място реката дори бе прокопала тунел в камъка!

След почти час каране и една почивка достигнахме първия охранителен пункт за рудника. Бяхме изминали около 5,5км. Посрещна ни глутница кучета, която бързо бе успокоена от пазача – закръглен добродушен чичко, от когото долетяха ведрите думи „Абе май нема да можем да ви пуснем нагоре!“. Въпреки това човекът направи каквото зависеше от него – обади се на началника си, описа ни като добри момчета, спортисти, но явно се оказахме опасни за тайните, които собственикът на мината крие там, тъй че получихме окончателен отказ и изгубихме още няколко минути да сканираме трескаво картата, обмисляйки какво да правим. Възможностите не бяха много, а времето още по-малко, като се има предвид, че първият един час бе тотално пропилян, както и енергията за преодоляването на 300м н.в. Пфу!

Решихме, че няма смисъл да се товарим отново на колата и да ходим до Кюстендил – щяхме да изгубим време. А и качването по асфалта (18км) от до х.Осогово и Трите буки не беше идеалът ни за оползотворяване на деня. Затова се спуснахме обратно до Гърляно, оттам още няколко километра надолу по главния път към Кюстендил и при с.Жиленци поехме надясно. Според картата нагоре по долината на р.Глогозка имаше път. Бабата и дядото в центъра на Жиленци обаче описаха нещата по друг начин:
– А, нагоре не може да минете! Няма нищо там.
– Ама тук са показани пътеки, пътища…
– Ама няма, няма нищо. Ще стигнете до водохващането и дотам!
В този решителен момент отнякъде дойде мъж на средна възраст, който каза, че познава района и че от водохващането има стръмна, но кратка пътека, излизаща на пътя за Трите буки. Пазачът на обекта я знаел, само да е там и ще ни упъти. Даже имало и някакъв път, който бил по-обиколен и излизал по-ниско на пътя… Разбира се, тази версия много повече ни устройваше, така че продължихме смело нагоре. Един дядо в края на селото я потвърди. След което пътят стана черен и ние поехме покрай реката, като на места вече се налагаше да слизаме и да бутаме.

Не след дълго достигнахме дървен мост (не помня кой по ред), който от автомобилен се бе превърнал в пешеходен. Съвсем закономерно след него черният път премина в пътека, която по-нататък ставаше все по-тясна и по-тясна, оградена от буйно израсли пролетни треви и… коприви. Така и не разбрахме защо напредваме толкова бавно по нея. Уж не беше стръмна, нито пък имаше много препятсвия, а справките с велокомпютрите и GPS-а все показваха отчайващи резултати от гл.т. на разстояние и денивелация. Може би просто на нас ни се искаше да напуснем по-бързо ниските части и обедните жеги.

По едно време се спряхме пред тази табела:

След като стана ясно, че въпросът е на живот и смърт, всички търпеливо изчакаха аз да мина най-отпред. Не, че имах бял флаг, ама… След няма и 200м достигнахме портата и оградата на хидростанцията. Разбира се, беше заключено. Започнах да се провиквам юнашки и за момент помислихме, че ще трябва отново да обръщаме назад, но за щастие пазачът се показа от къщурката си тъкмо навреме. Надявах се, че не сме прекъснали обедната му дрямка. Човекът бе много сговорчив и веднага потвърди наличието на пътека към пътя за х.Осогово и Трите буки. Обясни ни, че тя излиза при почивен комплекс „Памука“ и че е мноооого стръмна, но единственият друг вариант бил по-обиколния черен път към комплекса „Студен кладенец“, разположен по-ниско по шосето. Има ли смисъл да казвам кое избрахме?

Ще ми се да кажа, че започна едно бутане, но всъщност си беше носене, драпане, пуфкане, пафкане, хлъзгане, псуване, охкане. Пробвахме всички възможни начини за не-каране на байк – на рамо, под мишница, на гръб, с бутане отдолу, с теглене отгоре! Ако не друго, поне набрахме сравнително бързо височина, макар и с цената на много пот. А пътеката всъщност бе много добра, но за каране надолу. Както обикновено, бяхме успяли някак да се озовем на правилното място, но в грешната посока! Честно казано, не помня колко време ни отнеха тези 800м, но не бе по-малко от час. Те се отразиха най-зле на Пешо, който просто нямаше подходящи обувки, а и раницата нещо му пречеше.

Когато най-после достигнахме шосето за Трите буки, първата ни работа бе да полегнем на една полянка край него и да намалим за пореден път хранителните си запаси. Времето напредваше неумолимо, което никак не бе в наша полза. Тъй като всеки бе различно уморен и гладен, аз и Борис поехме с бавно темпо нагоре по асфалта. Тук всъщност разбрах, че умората вече бая се е понатрупала и макар че наклонът на пътя никъде не бе екстремен, наложи се от време на време да слизаме от байковете и да бутаме – просто за да сменим типа натоварване. Точно при отбивката за хижа Осогово „батериите“ ми съвсем паднаха и изтощението ме завладя напълно. В този ключов момент обаче успях да се добера до масата! След първите няколко минути, в които гледах да не мисля за нищо, пристигнаха и другите ни спътници. Беше време за съживяване! Първо таратор за освежаване, после последния ми сандвич с една кола и за десерт две голеееми палачинки, напоени обилно с мед. О, да, този десерт ме върна „на тепиха“!

В промеждутъците между отделните ястия се разходих наоколо в търсене на синята маркировка към вр.Кюнек, но не успях да открия повече от един знак. След мен и Борис се пробва, след което ни съобщи, че я е намерил – право нагоре по склона. Е, пътека нямаше, ама нали има маркировка! Този път обаче подобен вариант не ни устройваше. Все пак 17ч минаваше. Другият начин бе да се изкачим до едно познато за нас място, където се срещаха червената маркировка за вр.Руен и пак синя маркировка за Кюнек. Разбира се, вариантът за бързо прибиране по асфалта към Кюстендил с всяка изминала минута ставаше все по-реалистичен. Докато спорехме кое е най-доброто решение, от хижата излезе един човек, който явно знаеше какво предлагат околностите и се зае да ни разяснява кое как е. За синята маркировка над хижата било по-добре да забравим – нещо, което само за Борис все още не бе очевидно. На другата синя също не можело да разчитаме, така че най-добре да отидем по червената до заслона („Предела“) и оттам да поемем по черния път към синята маркировка. Само че, предупреди ни човекът, в гората пътека нямало.
– А маркировка има ли?
– Абе, има я, ама пътека няма! Но тя гората там е широка, може да се мине през нея. Да бех на вашите години, сигурно щех да тръгна.

Така и направихме. Тръгнахме и за нула време стигнахме до познатия кръстопът над изоставената гранична застава, където още миналата година бяхме забелязали табела със синя маркировка. Само че нямаше пътека. Явно човекът от хижата бе прав и единственият вариант оставаше през заслона… В момента, в който тръгнахме натам, забелязах черния път, по който вървеше синята маркировка, с което върнах интригата за избор на посока. Дали да послушаме съветите за заслона, или да тръгнем по този толкова ясен и хубав черен път, който би трябвало да е значително по-пряк?

Избрахме второто. 15 минути по-късно обърнахме колелата обратно, за да се спуснем по стръмнината, която току що бяхме изкачили напълно ненужно. Пътят бе свършил, а продължението на маркировката минаваше право през храсталаците без помен от пътека.

Залезът се бе приближил с още 15 минути, но заслонът не! Поехме по познатия черен път с максималното темпо, на което бяхме способни. Дали от палачинките или от нещо друго, но чувствах необичаен прилив на енергия. Дори и тези, които бутаха, го правеха значително по-бързо, отколкото преди няколко часа. „Хубавото“ беше, че от заслона, където успяхме да пристигнем около 18:30ч, ни оставаха още поне 100м изкачване (като височина) по склона на вр.Човека. Имахме известни съмнения кой е правилният път, поспорихме, поогледахме и потеглихме отново. Нагоре! Вр.Руен бе обвит в полупрозрачни облаци и окъпан в падащите косо лъчи на залязващото слънце, но при нас ситуацията не бе поетична, а прозаична. Бутай!

Най-сетне достигнахме точката, при която пътят смени наклона си. Беше някъде около 19:30ч, което означаваше, че разполагаме с не повече от час и половина до мръкване, а се намирахме на около 2000м н.в. Без да губим време, поехме надолу и скоро се появиха знаците със синя маркировка. Спускането по пътя бе доста кратко и ни отведе до нещо като нива насред планината с основи от сграда до нея. Един Бог знае какво е имало на това място, но след не повече от 20-30м ни се изясни какво имаше след него – тук започваше пътеката и… свършваше в клековете. Всъщност не знам дали бяха клекове или някакви техни братовчеди, но знам, че бяха сравнително ниски, доста гъсти и ужасно бодливи храсталаци, през които започнахме да си проправяме път. Един светъл рилски спомен се бе загнездил у мен и Борис. Сценарият започваше да се повтаря с изнервяща точност. А болката от стотиците дребни иглички, „масажиращи“ пищялите ни, на моменти ставаше трудно поносима!

Учудващо е, но все пак успявахме да уцелим пътеката, макар и с доста лутане. На една скала, издигаща се насред храсталаците, имаше и огромен маркировъчен знак. И дотам! „Пътеката“ влезе в улея на едно поточе и се озовахме джвакащи насред някаква мини-джунгла без помен от маркировка, пътека или каквото и да е. Тук бе и границата на горския пояс. Идеите отново бяха две – наляво по самото поточе, което се отцеждаше между разни камънаци и буйна растителност или надясно в гората. Застъпниците на двата варианта, Пасков и Борис, влязоха в ролята на разузнавачи и след малко Митето докладва, че в гората имало нееещо като пътека… навряхме се смело там и наистина се озовахме на нещо като пътека. Имаше и изравяния като от мотори, но всички знаехме, че тук мотор не е минавал никога, няма и да мине! За разлика от прасетата, които явно си я ползваха за разходка до поточето отстрани.

Така или иначе нямахме работа на нея и „хванахме гората“ по стръмния склон надолу. За каране тук и дума не можеше да става, затова Борис реши все пак да се върне настрани към потока и да го следва. Двайсетина метра по-надолу обаче го привикахме настоятелно към нас, защото гората стана зтачително по-рядка, широколистна, и да, можеше да се кара! Поне частично.Започнахме нещо средно между каране, носене и свличане – всеки според възможностите и уменията си. Като цяло следвахме посоката на дерето, но без да слизаме твърде ниско.

На едно място дори ни се привидя, че някога е имало пътека. Оказа се зрителна измама, но така или иначе посоката ни устройваше. И тъкмо преди да поемем смело натам, на мен ми се стори, че виждам пътека долу при реката. Реших за всеки случай да я проверя и слязох пеша натам, нагазвайки на едно място до глезените в тресавище, покрито от шумата. Тези несгоди обаче бяха възнаградени, когато зърнах синия знак на едно дърво отсреща! Всички вкупом се свлякохме по стръмния склон и стъпихме отново на пътеката. По нея вече можеше дори да се кара! Малко занемарена, но съвсем съществуваща и много приятна, макар на места да бе наводнена. Време беше да покараме и надолу!

След няколко минути изведнъж спрях на място, където пътеката преминаваше в черен път. Пасков и Борис бяха застанали срещу една Лада Нива и нейните пътници – мъж на средна възраст в униформа (май беше горски) и двама младоци, които може би му бяха синове. Този човек изпитваше искрено удивление от това, което виждаше. Не като тези, които просто казват „тия са луди“, но си знаят, че има достатъчно такива, не! Този човек наистина не вярваше на очите си, сякаш бе видял извънземни, което нямаше нищо общо с форумния псевдоним на Борис. След като му обяснихме откъде идваме и откъде сме се спуснали, той изрази разочарованието си, че няма камера, за да ни снима и си взехме довиждане.

Черният път бе хубав и бърз, даже ми се стори много бърз след целия ден катерене, бутане и носене. Когато спряхме до колата в Гърляно, слънцето вече бе започнало да остъпва място на луната, а пък ние натоварихме колелата и си намерихме място в крайпътното заведение, до което бяхме спрели.

Втората ни среща с Осогово бе от тези, по време на които човек си задава философски въпроси. Въпроси от типа „Защо в неделен ден бутаме по някакъв безкраен баир, вместо да лежим пред телевизора след обилна порция пържоли?“ или „Защо напоследък все става така, че храсталясваме брутално?“ (израз, измислен от Борис за онагледяване на такива ситуации). И тъй като подобни въпроси никога нямат еднозначен отговор, явно ще продължаваме да си ги задаваме. Било в Осогово, било някъде другаде…