Накратко, планът за третия ден звучи измамно лесен. Качваме се с бус до Беклемето – един от най-високите проходи в Стара планина (1525 м н.в.), с което печелим около 1200 м височина, и оттам по билото се изкачваме до вр. Амбарица (2166 м н.в.), за да се спуснем обратно към Троян по пътека, която е дълга над 10 км.
Звучи почти като разходка и дори така започва. Стартираме триумфално от паметника-арка, който е основен символ на прохода Беклемето. Монументът е посветен на руско-турската освободителна война през 1878 г., когато България печели освобождението си, и се извисява на самото било, виждайки се отдалеч и от север, и от юг. В типичен за българите хумористичен стил този колос има и своето по-насмешливо и шеговито наименование – „чорапогащника“.
Първите километри до заслон „Орлово гнездо“ са леки и неусетни. Самият заслон не случайно е с такова име и е чудесно място за почивка, но този път го подминаваме, защото още е рано дори за кафе или чай – карали сме едва половин час. Затова продължаваме към хижа „Дерменка“ и спираме за почивка едва там.
Всъщност спираме и преди това, но не по собствено желание, а заради лек ремонт по колелото на Митко – дерайльорът му излиза от строя, но за щастие не фатално, и успяваме да го поправим.
В хижа „Дерменка“ също не се задържаме дълго, защото обядът ни очаква едва в хижа Добрила, а дотам имаме около 2 часа сериозно каране по билото. Каране ли казах? Наистина, в типичния за деня стил започваме по измамно хубава пряка пътека в един дол, но излизайки на черния път от другата страна, скоро влизаме в много приятна гора, в която обаче пътят съвсем неприятно се изправя вертикално нагоре. На места е толкова стръмен, че дори бутането е трудно и се налага да носим велосипедите на гръб. Ако не друго, на откритите места поне се наслаждаваме на типичните за Централен Балкан гледки, но силният вятър, който ни брули ту странично, ту фронтално, и ускореният пулс, който блъска в слепоочията ни, сякаш са притъпили останалите сетива.
На няколко места по билото на Централен Балкан срещаме по-големи или по-малки стада полудиви коне, пасящи свободно по откритите склонове. Обикновено тези животни си имат стопани, които ги изкарват нависоко още преди началото на лятото и ги прибират чак с наближаването на зимата, затова те са свикнали да живеят далеч от цивилизацията и изглеждат като диви. А някои наистина са такива. С няколко такива кончета дори караме редом в последния километър, преди да стигнем хижа „Добрила“.
Тя е оградена като ранчо и предлага на туристите разнообразни възможности за почивка и развлечения, от които ние избираме най-стандартното и съживяващо занимание – опустошаването на пълна маса с храна.
Запасите от енергия със сигурност ще ни трябват, защото след хижата ни очаква последното изпитание за деня. Туловището на вр. Амбарица се извисява като Голгота пред нас и не ни оставя никакъв друг избор, освен отново да качим велосипедите на гръб. Следващият един час може да бъде описан с една дума: пот! Въпреки стръмната пътека обаче, самият връх е заравнен, така че последните метри успяваме да покорим с достойнство на две колела.
Пътеката от вр. Амбарица през едноименната хижа до с. Черни Осъм също може да бъде описана само с една дума: велика! Не само заради дължината, не само заради тези 1500 м по вертикал, които набързо зачеркваме, но най-вече защото ни превежда през цялото разнообразие, което човек може да срещне в българските планини. Започваме от откритото било, където на воля пасат конете и се виждат в западна посока най-високите и сурови върхове на Балкана – първенеца Ботев, трудно преодолимия Купен и скалистите Кръстци. Пътеката тук е бърза, но на места спира устрема си, за да ни изправи и пред някои по-стръмни и технични участъци. Спираме за почивка в хижата, където ни чакат още двама приятели, дошли по друг маршрут, за да продължим надолу по горска пътека, която в началото е предимно скоростна и много игрива, но след като нагазваме в папрат до раменете на място, наречено недвусмислено Папратлива поляна, пътеката отново се шмугва в гората, но става много по-стръмна и технична, така че полетът между дърветата и изписването на завоите все по-често се редуват с бавно и внимателно преодоляване на технични скални стъпала, серпентини, камъни и корени.
В края на всичко това, на този лековато изглеждащ ден, сме колкото щастливи, толкова и уморени. И двете чувства са достигнали краен предел и за да ги успокоим, прибягваме до поредната обилна вечеря в Троян, за която е необходим широкоъгълен обектив, ако искаме да я обхванем в цялост.
Снимки: Владимир Русев, Димитър Щуров, Любомир Ботушаров и Мануела Дренска
Всички снимки от третия ден можете да видите тук: http://www.mtb-bg.com/index.php/gallery/photos/balkanche-2014-day3
