Така се случи, че ще започна тази нова поредица статии точно от най-малкия български град.
Всъщност можех да започна поредицата много по-рано, или пък да се забавя още няколко години, а можеше изобщо и да не я започвам, доколкото тази и всяка следваща подобна статия ще разказва за неща, които винаги сме правили и се надявам още дълго време да правим – търсенето на нови пътеки и маршрути, проучването на населени места или цели райони и споделянето им с други жадни за приключения и каране любители на планините и велосипедите. Нищо ново под слънцето, както виждате, и ако проследите съдържанието на рубриката „По пътеките“ назад във времето, ще откриете подобни статии за Трещеник (същинска архивна единица), Банско, Беласица и Огражден и др. От тази година обаче реших да правя такива проучвания по-често, по-организирано и по-систематизирано, въоръжен с всевъзможни технически средства и придружен от ентусиазирана за каране компания, така че да можем в рамките на няколко дни да запечатаме и пренесем на страниците на МТБ-БГ колкото можем повече данни за района. В тази мисия ще ни помагат и някои хотели в съответните населени места, които влизат в ролята на наши домакини и ни осигуряват подслон, за да можем да се съсредоточим върху работата-мечта – да караме в планината и да откриваме нови пътеки и маршрути.
Тази статия е подготвена със съдействието на:
Та както казах, в началото на сезона всички гореописани обстоятелства се наредиха така, че на 19 март се озовахме в Мелник, където наш домакин бе хотел „Славова крепост“. Изключително добре стана, че точно те откликнаха на нашето предложение за сътрудничество, тъй като малко са местата, които могат да се мерят с винарското градче като дестинация за ранните пролетни месеци. Още през март 2012 г. с Уоутър за пръв път карахме там и открихме страхотен маршрут, достигайки границата на снега, която тогава беше около 1000 м (а помните каква хубава зима беше!). По-важното е, че от тази граница надолу всичко беше почти сухо и готово за каране. Същото беше положението и сега, само че снегът беше още по-високо – на 1300-1400 м, така че можехме смело да се впуснем в кръстосване на склоновете.
Направихме го още първия ден. Заради размотаване по пътя от моя страна, пристигнахме в Мелник чак след 13 ч. Тръгнахме от София при температура 3-4 градуса, но щом слязохме от колата пред хотела, разбрахме, че предвидените дрехи ще са ни малко множко – пролетните температури тук вече бяха факт и в следващите дни щяхме да се убедим, пъплейки нагоре по баирите, че усещането беше по-скоро за месец май, отколкото за все още зимния март. Това идва да покаже, че най-подходящите периоди за каране около Мелник са от средата на март до средата на май, и след това наесен от началото на октомври чак до края на годината. Впрочем, при мека зима като току що отминалата съм сигурен, че по повечето маршрути, които описахме, може да се кара дори и през най-студените месеци.
И тъй като от самото начало говоря в множествено число, крайно време е да изброя приятелите, които ми правиха компания в това начинание – Уоутър Клепе не се нуждаеше от увещаване, за да разгледа надълго и нашироко тези ниски части на Пирин – той само чакаше да му кажа точни дати. Коцето (един същински ветеран в карането и намирането на пътеки и маршрути) и Мира (която откак се сдуши с Байкария миналата година, не пропуска подобни приключения) също потвърдиха участие мигновено – за моя радост, тъй като това ми гарантираше и спътници, каращи със скорост, по-ниска от тази на звука. Шегата настрана, но Уоутър си го знаем и още тук ще кажа, че повечето от отсечките, които са извън подробно описаните маршрути и ще намерите в сборната GPS следа, бяха записани от него – само той имаше силите да навърта по 50-60 км на ден с повече от 1500 м денивелация. Което в крайна сметка му осигури още повече пътеки, тръни, газене през реки и всякакви такива приключения – когато се появеше, някъде към края на изкачването ни, „преизпълнил петилетката за две години“, виждахме го изподран, кървящ, кален или мокър, но винаги усмихнат и свеж, даже бих казал безкрайно доволен от газенето в снега или провирането през шубраците. Ние пък, „тримата слабаци“, наблягахме на размотаването, снимането и философстването.
Добре де, крайно време е да го започнем този първи ден, нали? Метнахме набързо багажа в стаите, разтоварихме велосипедите и към 14 ч бяхме готови да поемем към Рожен, за да направим маршрут, който според първоначалните ми намерения беше сравнително кратък и лек. Е, имаше там една част в близост до с. Любовище, която всъщност бе с най-голямата въпросителна от всички начертани по „Гугъл Земя“ отсечки, ама нали беше близо до цивилизацията, не се поколебах точно нея да проверим в този първи следобед. До Рожен се стига по асфалтов път през с. Кърланово – нищо интересно за това шосе, освен че още тук надвисваха и надничаха от близо и далеч изсечените от природата пясъчни скали, пирамиди, кули и всякакви други форми, които ни съпътстваха през всички тези дни. Наклонът е предимно нагоре, с изключение на последния километър преди селото, където пък е толкова стръмно надолу, че байкът с лекота развива 60 км/ч по шосето и ако не знаех къде е отбивката за Любовище (в началото на с. Рожен, като се идва откъм Мелник), като нищо можех да я пропусна, макар че Мира и Коцето бяха спряли там и разговаряха с един чичо от близкия хотел.
Малко по-късно, докато аз разговарях със същия чичо, Уоутър профуча и дори не го видях, та се наложи по телефона да уточняваме кой къде е и къде трябва да бъде. А откъде дойде Уоутър? Отгоре, откъм с. Сугарево и старата черква „Св. Пророк Илия“, намираща се на ръба на една отвесна пясъчна скала. Това беше маршрутът, който бяхме направили с него миналата година, и сега той реши да заобиколи оттам, потвърждавайки, че пътеката е все така технична и хубава, както я бяхме оставили миналата пролет. Десетината километра и няколко стотин метра изкачване в повече, последвани от трудно спускане, го бяха забавили само с двадесетина минути спрямо нашето каране по асфалта – казвам го като отправна точка, за да не се чудите как протичаха каранията. 🙂
Както и да е, продължихме по стръмното пътче към с. Любовище, до което се стига след като преминете през тунел в една от огромните пясъчни скали. В центъра на селото има беседка, чешма и атмосфера на почти угаснал живот, но сякаш възобновен от първите пролетни краски.
Тук асфалтът на практика свърши, но ние и не държахме особено на него. Трябваше да се изкачим още малко до един обратен завой на пътя, където да навлезем в неизвестното – път или пътека по едно ребро между две дълбоко врязани долини. Повечето терени край Мелник са все в този дух – или си горе по ръба, или си долу под скалите. През тях обаче рядко може да се мине дори пеша, какво остава с велосипед.
Преди това обаче, предлагам ви още малко цветна наситеност, която ни завари точно при отбивката към неизвестното. Благодарение на следобедното слънце и освежената от пролетта трева, контрастите бяха ярки и някои места просто ни караха да спрем и да погледаме.
Самото отклонение по билото на реброто, както знаех и от Гугъл Земя, започна като черен път и вървя така дълго време, без да променя съществено височината си, докато не достигнахме един разклон, където пътят се разделяше на две пътеки.
Две пътеки, читателю, винаги правят избора много труден. Може би единственият по-труден разклон, който човек може да срещне в природата, е на повече от две пътеки. Но и две са достатъчни да предизвикат множество дилеми – коя ще е по-хубава и интересна, коя ще ме отведе където трябва, няма ли да съжалявам после? Рисувайки по Google, бях начертал и двете, но както казах, тук беше най-голямата въпросителна за всички дни – и при двете от птичи поглед се виждаше началото, но краищата им бяха забулени някъде между отвесни скали и корони на дърветата. Дясната по принцип започваше като изоставен черен път и даваше по-големи шансове за стигане до речния дол вдясно, а пък лявата обещаваше още каране по билото и евентуално доста технично спускане, така че не е трудно да се досетите коя избрахме. 🙂
200 метра по-нататък стройната ни групичка вече усещаше бодливите милувки на храстите, между които се провираше пътеката. На всичкото отгоре си подвиквахме на няколко гласа – един по-високо, един по-ниско, защото бяхме тръгнали и по различни ръкави на пътеката. Тя обаче беше ясна и след преодоляването на ниско връхче, отново придоби елегантен и строен вид, полегнала с изкусителни извивки под слънчевите лъчи.
Покарахме така около километър, преди пътеката рязко да свърне вдясно. Дори не беше нужно да проверявам GPS-а – очите ми още помнеха сателитното изображение и напъните на въображението, които бяха проектирали пътеката в същата посока. Наличието ѝ в действителност, макар и като изтъняваща следа, бе повод за оптимизъм, който продължи дори тогава, когато пътеката свърши. 10-20 метра между дървета и хоп – привидя ни се остатък от пътеката вдясно. Още 10-20 метра и хоп, юруш по склона вляво към някакво заравняване, което също изглеждаше като… е, не точно като пътека, ама поне като нещо, по което може да се ходи. Че дори и да се кара. Така на прибежки стигнахме до края на своеобразен скален полуостров, което нямаше как да забележим до момента, защото се движехме през гора. Когато обаче се оказахме заобиколени от въздух и отвесни склонове, храсталясването моментално доби реално изражение.
Тръгваше между две скали в храсталака някаква много стръмна пътечка надолу, но си мисля, че дори и козите не биха я избрали току-така. Да завършим с безславно носене на велосипедите надолу не влизаше в плановете ми. Къде по-славно е да буташ обратно нагоре, знаейки, че имаш не повече от 2 часа до края на деня…
Върнахме се чак до споменатия по-рано разклон и този път дилема не съществуваше. Поехме по другата пътека и моментално набрахме скорост, тъй като тя бе широка и гладка – от онзи рядко срещан тип черни пътища, които са били изоставени и са се превърнали в пътеки.
Без ни най-малко да очакваме, намерихме тази извънредно лесна пътека на място, където очаквах да дебне нещо стръмно и изровено, и това в миг придаде на започнатия маршрут съвсем друг характер. По едно време се появи и пряка пътека, с една идея по-стръмна и забавна, така че находката стана още по-ценна – щеше да има по нещо интересно както за по-начинаещи колоездачи, така и за по-напредналите. Не можех да скрия радостта си!
Бързичко стигнахме дола и по реката, по-реката, озовахме се в с. Златолист. И тук ни посрещнаха престарели къщи, контрастиращи с някои прясно освежени здания като черквата, край която спряхме на кръстопът за кратка почивка. Без да гледам много GPS-а, продължихме в най-логичната посока през селото, но няколко стотин метра по-нататък се спрях и се втренчих в екрана на навигационния уред. Той показваше недвусмислено, че сме хванали една следа, която ще ни отведе до пътека, минаваща директно през част от Мелнишките пирамиди. „Какво по-хубаво от това?“, запита Уоутър, неразбиращ колебанието ми и наистина, въпросът му изразяваше всеобщото настроение, но мен ме бяха налегнали спомените от миналата година с пътеката от Роженския манастир към Мелник – стръмна, трудна, със серпентини и прагове, с всички черти на ниво Т5, по която повечето хора биха казали, че просто не може да се кара (и на някои места наистина не може!). Дали не беше и тази пътека, към която се бяхме устремили, нещо подобно? Сърцето ме теглеше с всичка сила натам, но описанието на маршрута дотук беше идеално за начинаещи и дългът ми повеляваше да продължа в същия дух. От Златолист бях начертал и един черен път през Виногради, за който си представях, че се провира през някоя речна долина между хълмистия релеф, затова предложих да се разделим – другите да проверят пътеката от Златолист към Мелник, а пък аз да заобиколя по равното. Мира, която вече се бе поуморила (това ѝ беше първо каране за сезона, при това след контузии), като чу равно, тутакси реши, че ще ми прави компания.
Така започват някои истории… Истории за дерета и баири. Уоутър и Коцето продължиха нагоре, а ние се върнахме по пътя край реката и точно след селото, подминавайки две овчарски кучета, които се бяха заклещили, спряхме край едно стадо говеда, за да снимаме малките теленца, които очевидно за пръв път виждаха колоездачи и хвръляха полуизплашени, полулюбопитни погледи към нас. Аз пък хвърлих поглед към GPS-а и установих, че това също не е нашият път. Огледах околността, сверих с картата на уреда, и картинката се изясни – щом се свършиха пътищата в долините, значи нашият катереше някъде по баира вдясно. За пореден път обърнахме велосипедите и отново минахме по моста покрай заклещените кучета, при което мъжкото се почувства дотолкова унижено, че по яростните искри в погледа му можех да си представя какво би направило с нас, ако се освободеше в този момент…
Спряхме за кратка справка в кръчмата, където вече ни бяха поздравили дружески при първото минаване, и там потвърдиха очевидното – хващате ей тоя път нагоре, като излезете на високото, пропускате пътя наляво, ами карате отгоре и ще стигнете Виногради, после до Мелник вече е лесно. Разстоянието го определиха като 5 км, което изглеждаше преодолимо в оставащия половин час до залеза.
Само че нито километрите бяха пет, нито баирът беше един – след като се качихме високо над долината и се опитахме да разпознаем къде точно храсталясахме преди два часа, покарахме по темето на хълма, подминахме пътя, който не трябваше да хващаме, и след това се озовахме над друго дълбоко дере, в което се спускаше пътят ни, за да го видим как се вие отсреща. Лесно е, когато рисуваш по Google – трудното е после като го караш!
Във Виногради бяхме със заника на слънцето и последните километри по асфалт до Мелник ги минахме в полумрак и с мисли за топла баня и обилна вечеря. Разбира се, когато пристигнахме, Уоутър и Коцето отдавна бяха забравили за банята, но не и за пътеката – споделиха, че била много приятна и… сравнително лесна. Общо взето всеки можел да мине по нея… Уви, ние с Мира не можахме, но тъкмо ще имаме нещо интересно за следващо посещение.
Ден втори
И него го започнахме с големи планове, като те нямаха нищо общо с предварително съставените в София. Прогнозата за времето бе виновникът за това – в сряда предричаха слънце и високи температури, а в четвъртък облаци и дъжд. При това положение реших втория ден да сме независими от колата, а за третия да си спестим километрите до Рожен и да започнем направо от там, та да изпреварим дъжда.
Затова, след като се наспахме юнашки, компенсирайки за продължителния път и неочаквано дългия първи маршрут предишния ден, измихме колелата от пясъка (полепнал най-вече покрай преминаването през потоци, иначе беше сухо), нарамихме раници, пълни с храна и вода, и се отправихме по шосето на юг от Мелник. Това беше залъгващ ход, колкото да стигнем до отбивката за Виногради, където в долината на Горносушицка река тръгваше черен път нагоре, навлизащ в гънките и ридовете, разположени на северозапад от Мелник. Там са и селата Горна Сушица, Любовка, Ладарево и Ласкарево, към които бях пуснал като пипала на октопод разни GPS следи, обещаващи знайни и незнайни преживявания.
Планът ми беше оптимистичен – да отметнем едни 40 км и ако имаме сили, да добавим още десетина. Дотолкова беше оптимистичен, че чак се зачудих къде по-обиколно да „пратя“ Уоутър – единственото отклонение за него беше към с. Сугарево и обратно, където имаше разни черни пътища за проучване. После евентуално щяхме да се срещнем, за да търсим заедно пътеки, които бях кръстил с кодови имена wild01 и wild02…
Белгийският ни приятел бръмна нагоре като кросарка, а ние запърпорихме уморено като стари ИЖ-та. Карането в пясъчното корито на реката, което често съвпадаше с пътя, беше тежко; тежко беше и карането покрай лозята, където трудолюбиви хора вече подрязваха растенията и прекопаваха почвата между насажденията; тежко беше най-сетне и по асфалта към с. Горна Сушица. Затова и ние тежко посядахме, но с лекота в душата отправяхме взор към разкриващите се във всички посоки пейзажи. Окончателно се убедихме, че районът около Мелник е изключително красив – накъдето и да „копнеш“, изскачат остри зъбери, дълбоки дерета, извисяващ се Пирин и почти изоставени села.
Такова беше и с. Горна Сушица, в което аз видях само един единствен човек. Там пристигнахме по обед и спряхме на мегдана да хапнем по сандвич и да си налеем вода. Черквата беше затворена, което май важеше и за цялото село. Странното обаче е, че такива места не навяват задължително отчаяние – може би само лека тъга. Приличат на достолепни старци, които са преживели много и знаят повече, отколкото можеш да разчетеш по сбръчканите им, напукани фасади и криволичещи улици, половината от които всъщност бяха пътеки. Напомнят, че нищо не е вечно и че възрастта и краят са присъщи не само на хората. И ако подобни неща се отразяват с меланхолични нотки в съзнанието ви, трябва да ви уверя, че топлещите лъчи на слънцето и просторните гледки ни изпълваха с положителни емоции.
Баирът, който се изправи току зад селото обаче, не ни зарадва по същия начин. Всъщност още на мегдана направихме трезва равносметка за темпото си и захвърлихме първоначалните планове изцяло върху плещите на Уоутър, като го уведомихме по телефона, че няма да успеем да стигнем навреме баш там, където си мислехме да се срещнем, и че ще трябва сам да потърси, и ако намери – да се порадва на дивите пътеки, а пък ние щяхме да се задоволим с десетте километра, които бях планирал като резервни.
Те включваха изкачване до едни рибарници над селото и намиране на пътека по съседното билно ребро, която да ни свали до шосето между Ласкарево и Горна Сушица. Оттам щяхме да прихванем пътя от сутринта, само че в обратна посока, тъй като всякакви други опции включваха далечно заобикаляне през набраздения релеф.
До рибарниците стигнахме сравнително лесно и вдясно от тях видях едно от най-идиличните места, които мога да си представя – кокетен параклис на слънчева поляна, обкръжен от дървета и зеленина, с декор от заснежени върхове на заден план. И сега ме е яд, че не отскочихме до него, но кой знае – може би той е едно от онези места, които са най-хубави за съзерцаване от разстояние.
А причината да не отскочим е, че се бяхме разкъсали. Мира бе избързала напред, а Коцето бе останал зад мен да „варди“ една евентуална връзка към търсената пътека. Моята задача по средата бе да настигна Мира и да огледам дали около рибарниците не започва друга, по-ясна пътека.
Това, което забелязах веднага, щом спрях пред портата на оградения огромен парцел, бяха няколко кучета, щъкащи свободно по склона над мен, накъдето продължаваше черният път. Две-три от тях бяха малки и джафкащи, но другите две изостриха инстинкта ми за самосъхранение – бяха на петдесетина метра от мен, тъкмо подстанали и с лениви движения, но дори от такова разстояние ясно виждах размерите им. Силуетите им разкриваха огромни глави с рязани уши и едри, мускулести тела, покрити с пухкава козина и къси опашлета. Бяха от порода, която не бях виждал, но нямах съмнения относно предназначението на подобен „модел“.
За щастие наблизо имаше човек. За нещастие, това не бе Мира. Чудейки се дали не са я изяли и как точно е минала през този кучешки кордон, реших да ѝ звънна, докато разпитвах човека за наличието на пътека. Той ми потвърди, че такава има малко по-нагоре, а пък Мира ми потвърди, че е жива и че е вече там. Оставаше само да подам уговорения сигнал на Коцето и да го изчакам, което ми даде възможност да се запозная с двете източноазиатски овчарки (поне за такива ми ги представиха). Оказа се, че те са едва на осем месеца, а вече тежаха поне колкото мен. Макар да разбрах, че нямат враждебни намерения, когато се приближиха и започнаха да ме побутват приятелски и да търкат глави в мен, наложи се да проявя сериозни усилия, за да потисна надигащото се чувство на страх. Главите им наистина бяха огромни, но още по-впечатляващи бяха вратовете – по-точно липсата им. След муцуната главата сякаш продължаваше трапецовидно към гръдния кош и при галене в тази област се усещаха мускули като корабни въжета.
След малко Коцето пристигна и също стана обект на приятелско внимание от кучетата, докато аз се заех да разчиствам космите им от ръкавиците и дрехите си. Избутахме стръмния хълм, зад който ни чакаше Мира, и стотина метра по-нататък стигнахме до интересуващата ни отбивка.
В началото беше черен път, при това малко наквасен, но в средата на март нямаше как да очакваме да се завръщаме сухи и чисти от каране. Цялото билно ребро надолу бе голо и докъдето го виждахме – сравнително полегато. Бързо отметнахме първия километър по черния път и тъкмо когато стигнахме едно стадо кози, наглеждано от автентична бабичка, очевидно дошла по някоя от пътеките от Горна Сушица, нашият път също свърши и премина в пътека.
Понесохме се надолу, като за моя изненада и тази пътека не беше трудна – по-скоро бих я нарекъл трънлива и малко спъната, но със сигурност наклонът и повечето препятствия не биха били проблем за никого. За пореден път се натъкнах на десетки места, които сякаш ме заставяха да спра и да направя снимка към надничащото от отсрещния рид село Горна Сушица или към морето от пясъчници в посока Мелник.
На едно място пътеката сякаш почти се изгуби, но лесно намерихме продължението – подсичаше рязко вляво връхчето, което тъкмо бяхме прехвърлили и продължаваше по голото ляво ребро след него.
Тук имахме друга интересна случка – карайки отпред, усетих с периферното си зрение как някой ме задминава, газейки наред по голия склон. Брех, тоя Коце, казах си аз, и понеже стигнах интересно място с камъни,рекох да спра и поне да снимам Мира. Едва тогава успях да погледна по-добре встрани и да видя, че там всъщност галопираше млад, буен жребец, който премина като таран през храсталаците надолу и се спря запъхтян и бърчейки ноздри, за да види защо прекъснах надбягването. Истинско удоволствие е човек да види подобно животно – силно, кипящо от енергия, а когато започна да пръхти и да рие подканващо с копита, тръскайки глава, дори се зарадвах, че ни дели известно разстояние.
Коцето бе наблюдавал всичко отгоре и с удоволствие пое щафетата, продължавайки по пътеката заедно с Мира. Жребецът хукна пред тях, мина встрани и препусна надолу по склона, цвилейки и пръхтейки, докато в един момент сякаш се уплаши от нещо и внезапно смени посоката и препусна бясно назад, само че надолу в дола. Така и не разбрахме напълно поведението му – дали си играеше или беше обезпокоен от нещо, но във всички случаи силата му бе впечатляваща.
Надолу пътеката продължи в същия лек дух, само че с доста повече тръни и разклонения, които отново се събираха. В крайна сметка излязохме на асфалтовия път и още не бяхме извадили сандвичите, когато пристигна и Уоутър – както обиковено, твърде бърз, за да успее да го фокусира фотоапаратът. Разказът му не ме учуди – беше направил траверса от рибарниците към Сугарево, след това се бе изкачил чак до снега, следвайки черен път „с много червени табели, които сигурно забраняваха нещо, ама като не знам български, гледах само по-бързо да мина през тази зона“. След известно лутане бе намерил набелязаните пътеки и каза, че били страхотни, при това без да са трудни. След това се бе залутал и в с. Любовка, чиито улици също представлявали в голямата си част пътеки и след толкова километри и баири бе достатъчно доволен, за да се ориентираме всички към прибиране.
От Мелник все още ни деляха десетина километра, но повечето от тях бяха надолу и ни бяха познати от сутринта.
Прибрахме се навреме и след душа дори ни остана време да се разходим из градчето под последните лъчи на слънцето. Тази разходка доведе до идеята за фотосесия по старите улички на града, представляващи калдаръмени пътеки между къщите, но решихме да оставим подобни забавления за последния ден.
Ден трети
Станахме по-рано в желанието си да изпреварим евентуален дъжд. Надявах се синоптиците да сгрешат поне малко, но погледът през прозореца разкри абсолютна точност на прогнозата – небето бе надвиснало в сив цвят. За щастие обаче все още не валеше, а когато си показахме носовете навън, се оказа, че дори е приятно топло. Идеята за бърза закуска обаче се „провали“ – не знам дали беше случайност, или домакините ни бяха чули вчера, когато си говорехме за мекици, но точно това ни очакваше в механата – топли, големи и пухкави. Поръчахме си и допълнителна порция! Едва след това, понатежали, се натоварихме на колата и потеглихме към Рожен. Всички без Уоутър, който направо се изстреля към Сугарево, защото там вече “имал познати“. 🙂
Неговото меню за деня отново бе солидно и включваше проверката на поне 1-2 пътеки повече от нас, които водеха към едни обезпокоително дълбоки дерета, но знаех, че ако някой може да излезе оттам навреме, това ще е той, а не ние. Затова нашата „манджичка“ беше по-постна, но във всеки случай не по-малко вкусна.
Точно тук, ни в клин, ни в ръкав, ще ви предупредя, че ако превозвате велосипедите на багажник върху покрива на колата, трябва много да внимавате в центъра на Мелник, където има две вековни дървета, надвесили дебели клони над улицата. Едното от тях е достатъчно ниско, за да закачите байковете, ако минете близо до него. Не го казвам от личен опит, само защото някак инстинктивно го заобиколих първия път и едва в огледалото се уверих, че е имало добра причина да го сторя. 😉
В Рожен се разтоварихме и поехме по познатия път към Любовище. Слънцето все още правеше опити да отстоява правото да се покаже и това създаваше около нас страхотни картини с ярък контраст между притъмнелия хоризонт и огрените от светлина по-ниски части. Турете и 2-3 стари къщи и ще разберете как през този ден се намирахме постоянно между два свята – старото и новото, светлото и тъмното.
Пътят ни водеше към с. Кашина и поради това бе доста здрав и хубав, с много плавен и променлив наклон, така че напредвахме с лекота, въпреки натрупаната предишните дни умора. Панорамите, които се разкриваха във всички посоки, не отстъпваха по нищо на предишните, а пътьом набелязахме още пътеки, които някой ден ще проверим…
Особено изненадани останахме, когато достигнахме мястото, където свършваше планираната за днес пътека, и освен нея, заварихме там и два шезлонга, разположени до ръба на пропастта. Трябваше да сме напълно безсърдечни, за да не уважим подобно място за почивка, а ние не сме такива хора. 🙂
Докато погледът ни се рееше по околните отвеси, бързо се роди и следващата идея. Наляво се разгръщаше широка, вертикална пясъчна скала, до чиито ръб минаваше пътечка. Позьорът в мен изкрещя за снимка и Коцето бе натоварен със задачата да я направи, докато аз се вмъкнах по тясната пътечка в храсталаците, за да изляза при ръба малко по-нататък. Какво ли не прави човек за снимка!
Продължихме нататък и след малко срещнахме хора с джип на горското стопанство. Бяха спряли на място, където отново имаше два шезлонга. Двамата по-възрастни бяха типични сухи и жилави планинци, а младият беше като прототип на Боримечката и изглеждаше по-едър от всички нас, взети заедно. И тук спряхме да побъбрим, и 300 м по-нататък също, но този път за да изчакаме Уоутър, тъй като бяхме стигнали точката, в която се бяхме разбрали да се срещнем. Той не закъсня и се появи още преди да сме довършили сандвичите си. Изчисли, че ще има време да проучи още една пътека и пое отново към високия път, който играе ролята на връзка между повечето пътеки и маршрути. И ние поехме натам, но далеч по-лежерно.
Въпросният път пък се оказа учудващо близо, така че скоро вече напредвахме по него към така желаната пътека. Началото ѝ бе при един пресъхнал микроязовир и това се оказа най-добрата ни находка за целия престой. Пътеката беше дълга и разнообразна, следваща ръба на едно ребро, ту криволичеща между храсти и ниски дървета, ту излизаща на открито. Имаше само едно място, на което трябваше да се озърнем по-внимателно, за да я открием. Беше технична и много забавна, но без да е трудна – пътека, която наистина би паснала на почти всеки, независимо от уменията му.
Завършваше с високоскоростна отсечка при споменатия завой с шезлонгите, на които се излегнахме за втори път днес, докато чакахме Уоутър да се появи по нашите следи. Аз лично се раздвоявах между желанието да спусна още някоя от пътечките към с. Кашина и натрупаните вече умора и мързел, но все по-притъмняващото небе реши дилемата ми в полза на обратния път към Рожен.
В Любовище обаче не пропуснахме да пробваме една пътечка от горния край на селото към долния. Оказа се същинско съкровище, криволичещо със серпентини между градини, дворове и прастари къщи. Накара ме да се замисля колко много удоволствие може да извлече човек от 300 метра каране на велосипед!
При колата стигнахме точно когато започваха да падат първите капки. Уоутър беше спукал гума и я оправяше с твърдото намерение да се прибере до Мелник по пътеката през Роженския манастир и Мелнишките пирамиди. Коцето също беше склонен да го последва, а пък ние с Мира си купихме по един пакет смесен билков чай от засмяните баби на площада и бързо се намерихме в колата на път към хотела.
В интерес на истината дъждът се позабави, така че двамата ни приятели пристигнаха почти сухи и малко след нас. До края на деня оставаше доста време, така че тримата ми спътници взеха колата и отидоха на минерални бани в близкото с. Хърсово, а аз успях да отметна няколко задачи на компютъра. През това време дъждът заваля с пълна сила и добре напои всичко, така че за последния ден карането бе под въпрос…
Ден четвърти
Прогнозата за слънце беше вярна, но не ни вършеше работа, защото прогнозата за силни ветрове също се оказа точна. Бурните пориви бяха смразяващи, тъй като температурите предната вечер се бяха понижили и заради всичко това решихме, че няма да е много умно да ходим отново към с. Кашина, както бяхме намислили.
Уоутър и Коцето все пак не приеха идеята да си тръгнем още преди обяд и се отправиха за кратка обиколка до Рожен и през манастира и пирамидите обратно в Мелник. Явно трудната пътека, която в сравнение с миналата година бе станала още по-брутална, им допадаше много и не успяваха да ѝ се наситят. Ние с Мира се отдадохме на кротки хотелски занимания като преглед на стотиците снимки, направени около Мелник.
Тъкмо бяхме приключили с това, когато Уоутър се обади и каза, че времето е изключително слънчево и ясно, температурата се е покачила, вятърът е отслабнал, а те с Коцето са в горната част на града. Другояче казано – налягай си парцалите и идвай да правим градската фотосесия!
Няма да повярвате колко време отиде за десетина снимки като краен резултат! Сменяхме позиции, обективи и улици, докато накрая всичко завърши в коритото на реката под смаяните погледи на малкото хора в града.
Привечер Мелник щеше да се напълни, обичайните туристи щяха да дойдат, да опитват виното и гозбите, да се разхождат по каменните улици под светлините и белите фасади. Ние пък се връщахме към нашата си столична шумотевица след най-хубавите 4 работни дни за годината – уморени, заредени, и с разширени познания за географията и топографията на тези пирински склонове. Снегът и отвратителното сиво време, които ни посрещнаха още преди София, само ни убедиха, че сме били на правилното място и в точното време. Ако искате и вие да се пренесете там, но не само виртуално, в следващите дни ще публикуваме няколко подробни маршрута, сборна GPS следа и допълнителни тракове, така че за всеки да има нещо подходящо за каране. Побързайте, защото през май вече ще е горещо! 😉
Домакини |
|
Хотел „Славова крепост“ – гр. Мелник
Хотелът разполага с около 30 места, разпределени предимно в двойни стаи, но също и в няколко апартамента и тройни стаи. Всички те са оборудвани с климатик, телевизор, локално отопление и достъп до интернет и наред с другите удобства в хотела позволяват пълноценна почивка както от работното ежедневие, така и от самото каране, ако се окаже по-уморително. 🙂 Механата заслужава отделно споменаване, тъй като е изградена в чудесен стил от камък и дърво, разполага с камина и бар и е наистина уютно място, а повечето гозби, които опитахме, определено ни се усладиха, включително домашните пържени картофки, кавърмата с името на хотела и мекиците и пържените филии за закуска. През по-топлите месеци имате възможност да седнете и отвън в лятната градина. За по-големи и/или организирани групи хотел „Славова Крепост“ предлага и отстъпки от цената на нощувките. За запитвания и резервации можете да се свържете с нашите домакини чрез електронна поща: [email protected] или на телефон 0899836074. Повече подробности за хотела можете да видите в интернет на адрес: http://www.slavovakreposthotel.com/
|
Това е един от по-новите хотели в градчето, намиращ се на горната улица над центъра. Буквално зад него се издига отвесен пясъчник, в който е и една от характерните за Мелник пещери-изби. Местоположението на хотела осигурява приятен изглед отгоре към града и околните пирамиди. Освен това постоянно огряната от слънце бетонирана улица пред входа, където има и една маса с пейки, е чудесно място за почивка след каране, както и за работа по велосипедите. При нужда домакините винаги ще ви осигурят маркуч, за да измиете байковете си от полепналия пясък. За съхранение на велосипедите е осигурено място вътре в самата сграда, а за автомобилите има подземен паркинг.
