Петък, късен следобед… Часът – 17:45. Чувствата – кофти смеска – буркан мед с лъжичка лайно. Задникът ми приел форма на стол, мравки лазят по гърба ми, не намирам място в кожата си – остават още 45 минути в спарения офис. 45 минути до свободата. По обяд бях отскочил до сервиза, в който съм оставил Пича, новият байк. Оказа се, че майсторът не е успял да го ОПРАВИ. Остава за понеделник – ТЕГАВИНААА! Имах няква надежда…
Приповдигнато петъчно, прогнозите слънчеви, план никакъв. Тайничко се надявах да изскочи някой поп-ъп и да се хвърлям на някъде. 18:30… няма включване – пощенските кутии празни. Паля таратайката и вкъщи. 19:30 – безценното време изтича в канала. Е НЕ МОЖЕ така!!! Трябва да се измили нещо! Айде, малък напън, трудно е, но трябва да се пробва. Айде, още малко… опаааа, излезе! Вярно, че в кенефа се раждат добри идеи. Та докато дремах в двете кръгли нули, нагласих плана… или поне началото му. Реших да ходя да сменям гумите на каляската. Понеже се позатопли, викам си така и така нищо не съм измислил, да свърша нещо полезно, да не поразявам зимните гуми, ще ходя да ги сменя. Цяла седмица пищят по загретия асфалт, време си е за летни, а и официално вече не е зима. Летните гуми ги държа на хотел в мазата на дядо ми в Габрово. В 20 и нещо реших да паля към родния край. Пътят – около 2 часа и 40 минути, таман към 23 съм вкъщи. Е не е толкоз лошо, ще видя нашите, някои приятели. И така, на вратата съм и ще поемам. В този миг друга гениална идея изби – сетих се за старата любов – ДРАГ-аааа. Ами да, драгчето е на линия, в перфектно здраве… решено, взимам го с мен и ще покарам в Габрово. Ще отскоча до село да видя дядото и бабата, ще свърша малко работа. Абе, пооправих настроението.
За 10 мин 30-литровата раничка беше заредена с ветровки, термобельо ,панталонки, лепенки за гуми, помпа. Набутах всичко в багажника и газ…
В събота, след като си свърших работата рано сутринта, хванах коолото и поех към село Батошево. Реших да не минавам по главния път, а да хвана обходен маршрут през разни други селца и места, през които никога не съм минавал – за по-пряко. Тръгнах в посока Люляците. Това е соц почивна станция на 20-тина км от Габрово. Няколко км след центъра на града пътят върви през гърбиците на предбалкана, минава през крайни квартали, почват селцата. Усещането беше много приятно. Вярно, все още стърчат само клечки из горите, но картината си е приказна. От центъра на града пътят е само нагоре. Като позагрях, усетих, че не съм забравил за какво иде реч След миналоседмичното търчане до Мусала, краката ми бяха в добра форма, не чувствах умора и си перках по баира без почивки. Само зяпах и се наслаждавах на пробуждащата се природа и хора.
Всичко вървеше по план, докато не стигнах до едно място, на което пътят се разделяше. Надясно – Дебел дял, от там Музга и Батошево. Знаех, че съм в посока Дебел дял, ама викам да погледна ГПС-а. Уви, погледнах го и даже се загледах. Пътят вляво отиваше до Люляците, а оттам на картата видях, че има черен път, който излиза на друг асфалт на 15 км от другата страна на селото ми. Поумувах малко… не ми трябваше много да реша да хвана вляво. Принципно лявото не ме влече, даже ме отблъсква, ама в този случай притеглянето беше по-различно Пътят продължи към почивна станция Люляци. На това място са ми първите спомени от детството – може би на около 4-5-6 годинки съм бил, когато са ме водили там. Всъщност не си спомням нищо друго освен това, че се бях загубил в почивната станция една вечер и се бях вкарал в едни филми. Голям ужас – огромните коридори и стълбищата, които изглеждаха еднакви навсякъде и приглушената светлина. Пътят се стесни, навлезе в гора. След 7-8 км се появи и почивната станция. Сега не ми изглаждаше страшно, но споменът от загубването в нея ще остане завинаги.
Асфалтът свърши, купонът започна след прескачането на една останала преспа сняг. Черното пътче беше много приятно. След няколко завоя стигнах до друга преспа , която реших да мина карайки. Почти успях. В средата ѝ обаче заседнах, но не пуснах крак да се подпра. Забравих. Поседях 3-4 секунди пазейки равновесие и така, дебилски, се изсипах в снега на една страна. Напълних си и обувките, и кръста, и джоба, и всичко със сняг. Викам си, „Ти си ебаси дебила!“ .
Карането през гората беше приятно, но погромът след тежката зима силно затрудняваше придвижването. Навсякъде изпотрошени клони, паднали дървета, имаше и малко свлачище. Абе гърбаво си беше по пътчето. Доста подгизнал и покрит със стара шума. Много клечки изядох, опитвайки се да залягам под препречилите се дървета. Стигнах до един огромен паднал бук. Е каква борба беше да го заобиколя! Целият се изподрах. Упражнението „лазене по склон в храсти и мокра ронлива почва с колело на гръб“ се оказа трудна задача.
След това препятствие сякаш нещата се пооправиха, нямаше толкова зор и покарах. Стигнах до гроб с паметна плоча – партизанска му работа. Тука установих, че съм си загубил очилата… някой клон явно добре ме е изпрал през лицето, та да ги махне. Ама и добре се бях вкарал във филма, че да не усетя. Всъщност нямаше и да разбера, ако не се бях пробвал да прочета надписа. Явно мога и без цаките. Продължих по пътя, минах покрай една маса и печка в гората Мда, имаше едно огромно кюмбе. Пикник 5 звезди. Или пък загубваш се зимата и гледаш печка насред гората.
От това място започна голямо мъчение. Имаше един участък около 500 м на северен склон, дето беше останал дълбок мокър сняг, в който затъвах брутално. Като добавя и колелото, което беше в снега до осите… малък ад. Сигурно 30 минути се борих с този участък и тъкмо ми беше писнало и се питах кой дявол ме набута у лево да се мъча така… зад завоя излезе силуета на Централен Балкан. Улеите и скалите на Джендема седяха много величествено в далечината. Побиха ме тръпки… много приятно… лявата лента не била чак толко лоша все пак. Още 20 метра и излязох на разклон БЕЗ СНЯГ. Починах малко на гледката и се събрах за предстоящото спускане.
А то си беше… дълго и интересно. През цялото време си представях колко яко щеше да е да бъда с Пича и да подскачам по улеите, камъните и падналите дървета… Мисля си за Пича и в същото време се кефя на пускането с Драг-а. Нещо от типа, любиш си жената, ама си мислиш за магазинерката от бакалията. Пак е кеф, ама някак си различно. И така, след едно падане тип „забравих си колелото“, няколко спирания и една рекичка, стигнах до село Купен. Пейзажът много напомняше на Родопите, ама беше по-яко с Ботевата снага в далечината. Оттам подхванах асфалта. Мислех си да ида до Априлци да покарам така повечко, но старейшината ме чакаше на село и реших да не го притеснявам… и без това закъснявах вече 2 часа.
Доволно уморен, в село Стоките си взех една бира, която щях да изпия под асмата на село. Там срещнах и една голяма група велосипедисти от Севлиево. Полафихме си малко, кой откъде, как и що, поздравихме се и аз продължих. Поздрави на групата! ;)Още 8 км. Срещнах още доста колоездачи… Денят определено предразполагаше и местната веломафия беше плъзнала.
В 4 часа следобед вече си пиех бирата. Полафих със старшината, разказах му откъде съм минал, той ми постави диагнозата – алтава работа. Даде ми няколко задачки за между другото… Не можах да му откажа – нали все слага по нещо био в торбата за изпроводяк. Този път сложи 500 мл биоспирт от сливи. В 17:30 поех към Габрово, че да се прибера по светло. Добре беше пътуването, но последните 15 км баир ми се сториха лееко в повече. След това имаше едни бири до среднощ с аверите от Габрово.
Така завърши непланираното каране в събота, 24 март. Непланираният уикенд продължи с други приятни неща, които не са за пред публика (поздрави на магазинерката, ако чете!).
Равносметката… 70км преход, две спукани гуми, изподрано лице, кал и вода до ушите, огън в бедрата поне още ден, опознаване на родният край ииии… лявата лента не винаги е по-бърза.
Съживих се! Пролет пукна – ние не…
Снимки от карането (макар и правени с мобилен телефон):
{gallery}trails_travel/travel067_pics{/gallery}
