Ябълковият ни бивак се намираше на един голям ляв завой на Пяндж. В центъра му реката образуваше огромен водовъртеж. Когато влизахме да се позаплакнем в сиво-кафявите й талази, усещахме могъщата сила на реката. Бяхме намерили един полупотопен камък, където да стъпим, докато се опитвахме да свалим мръсотията и умората от телата си. Мигом щом се променяше движението на водовъртежа, нивото скачаше осезаемо. Тогава сякаш невидима ръка ни сграбчваше и ни повличаше към дълбините. Всичко беше толкоз омагьосващо, че и четиримата сядахме на камъните и втренчено се взирахме в окото на стихията. Въпреки това най-смел от всички нас беше Стуци. За него допирът с водата беше издигнат в култ. Всяко негово действие имаше церемониална последователност, сякаш извършваше ритуално пречистване. Ще подмина с мълчание небрежното отношение на останалите, включая и себе си, към водните процедури, за да оставя малко на сетивата на читателя да донарисува картинката.
Сутринта мосю Арно първи излетя на трасето. Той бързаше. Имаше още едва седмица таджикска виза и се притесняваше дали ще успее да посети Вакханския коридор и после да се измъкне към Киргизстан. Може би е прав с този маркуч.
Нас не ни тресяха подобни съмнения, така че много плавно влезнахме в поредния велосипеден ден. Пейзажът продължаваше да бъде смазващ – жега, планини, река, прах, пътеката отсреща. Небето отново беше мърляво. Нищо необичайно. Шосето се носеше ту нагоре, ту стръмно се спускаше надолу.
Този ден за пореден път се срещнахме със съмишленици. Докато наливахме вода от една игрива, но бистра рекичка, изникна от прахта малък нашарен автомобил. От него се изсулиха двама от участниците в налудничовото рали за малолитражни коли Лондон-Монголия. Както Том и Джери ни осветлиха, тази благородна надпревара е с благотворителна цел – щом стигнеш родината на Чингиз хан, продаваш возилото или това, което е останало от него, и парите ги даряваш… някъде, на някого, някога.
Следващата ни спирка беше кишлака Курговад. Селото беше истинска райска градина. Къщите бяха потънали в зеленина, градините пълни с цветя, овошки и зеленчуци. Всяко място се напояваше чрез изградена система от канали. За още по-добрия външен вид допринесе и наличието на питиепродавница на мегдана. И най-вече на богатия избор на бира – като почнеш “Балтика 3”, “Балтика 6”, и най-силната “Балтика 9”, минеш през пикливата “Кулер” и стигнеш до “шедьовъра” на местните пивовари “Сим-сим”. Върху зеления й етикет гордо пишеше “Сим-Сим – восток, дело тонкое”. Като тънки познавачи на деликатния бирен вкус бързо се ориентирахме и избрахме за питие на деня местното таджикско пиво. “Балтика“-та беше по руски със сериозен процент спирт и едно стъкло беше напълно достатъчно да те “ковне”.
Така с бирен привкус продължихме напред – назад. Тоест напред. Тази история се повтори и в отстоящия на още 20 км кишлак Даштак. Небето беше придобило метален цвят. Всичко беше доста потискащо. И за да разведрим обстановката, открихме в хоремага какво – бира, разбира се! Не помня дали не беше единствената, но цялата беше замръзнала. Вътре плуваше парче лед. Докато чакахме да стане годна за пиене, около нас се събраха местни кибици. Тези може би бяха най-досадните и нахалните същества, които срещнахме за цялото си пътуване. Висяха на не повече от метър от нас, непрекъснато купуваха и препродаваха, хилиха ни се в лицата, и като капак една “патица” почна и да бърника по колелата. Причерня ни! Почнахме с блага дума и накрая д..т.. м…ти…б.. В момента, в който бирата стана за консумиране, се появи милиционер и занарежда: за рульом, не надо пить! Ха да му отговорим, и се появиха руснаците. На велосипеди, не на танкове!
Оказа се, че маршрутът на тяхното трио съвпадаше с нашия, но с една съществена разлика, че щяха да го правят в обратна посока – от град Хорог щяха да се качат на платата и след като се спуснат по Бартанг да финишират в град Рушан. Единият от тях го беше минавал пеша и знаеше с подробности почти целия маршрут по долината на река Бартанг – най-невралгичния участък от пътуването. Честно казано, не им стана много приятно на “товаришите”, че някакви българи ще търкалят същите места. Усетихме леееко напрежение. Да са живи и здрави! Водачът им беше значително по-симпатичен и затова го черпихме с биричка. Другите двама киселяци веднага изригнаха – “Ну Серьожа, мы же спортсменый!”. Ей, това българинът, дето се появи, веднага разваля дисциплината. Все пак за наше оправдание ще се възползвам от думите на Стуци, а именно, че “Нашата проява имаше културно–развлекателен характер, а не спортно–състезателен”. Та руските “состезатели” точно след 10 минути дадоха команда “вперед” и триото им се понесе към Ванч.
Хубаво, обаче и нас нещо почна да ни гложди вътрешно и бърже се метнахме по “коньете”. След кратък спринт се разпокъсахме и се наложи да се изчакваме. Бях спрял преди последните къщи на Даштак, когато към мен се насочи с игрива походка палава момичка. Девойчето без никакъв свян започна да ме заразпитва какъв съм, що съм, женен ли съм, колко жигули притежавам… И аз отговарях “свенливо”. Тя продължи с палав поглед да ми разказва как и се слушала музика, но нямало ток в момента у тях. А аз си помислих, че ток не трябва… и наблюдавах с притеснение как една “тъмна вектра” за трети път минаваше бавно покрай нас. Оууу, това сигур са сватята! Хайде, со здраве моме и палих гумите! Другарите после как ме емнаха на базик… зет у Даштак! Луди ли сте! Така де, восток, дела тонкое!
Изпускайки “шанса на живота си”, подгоних приятелите си към разклона за кишлака Ванч. Пътят отново беше изключително разбит и спускането се превърна в истински кошмар. Естествено, веднага след това упражнение минахме на “балканска” предавка, както викат у село Барутин. Натискахме педалите, стискахме кормилата, а баирчето не свършваше, не свършваше. Или завърши с огромни пясъчни дюни. Точно стъпили на тях и духна силен вятър. В миг всичко потъна в задушлива пелена. Някои от нас паднаха от колелата, загубили ориентация от пясъка в очите. С бутане успяхме да излезнем от пясъчния капан. Когато се обърнахме да видим на що за място бяхме попаднали, вятърът беше вече преместил част от масива отвъд шосето. После падна голямо плюене, чистене на вратове, очи и уши.
На разклона за Ванч имаше милиционерски пост и две ошхани. Постовият ни привикваше един по един и ни даваше сушена кайсия на изпроводяк, след като ни записваше чинно в тефтера. Лично от него научих коя е по-добрата страноприемница от двете. Там заварихме трио “Русия”, които тъкмо поръчваха борш, яички с сыйсками (пържени яйца с кренвирши) и пиво. Ние веднага поръчахме същото, но в обратен ред. Докато омитахме последните лъжици борш отвън се изви пясъчна буря. Тогава научихме, че този въздушен порив си има име – афганец. Афганецът имаше тежката задача да пренася мат’реал от пустините на Туркменистан през планините на Афганистан и после да го ръси над Памир. Било рядко явление, но в наша чест, специално за гостите от България, се “правела” тази демонстрация. Ние бяхме изключително благодарни и доволни от видяното!
Покрай тази енциклопедична забележка в ошханата нахлуха поредните участници от ралито “Карнобат – Улан Батор – Лондон”, които с чисти американски долари платиха разните му там шекерлии и питиета. За нас това беше подходящ момент да се изхлузим от столовете и отидем отвън, където на завет да си допием чая. Трябва да натъртя, че и чай пиехме.
Потеглихме доста разпокъсано – първо Стоян тръгна, беше му лошо, след него се изниза и руската група. Останалите се позабавихме – чая да си допием, разговора да си довършим с местните хора, цигарите да си допушим.
След моста на река Ванч пътят започна стръмно да се катери. За три завоя преборихме баира и стъпихме на билото му. От тук видяхме българо-руската група да спира отново за проверка. Когато достигнахме бариерата, научихме от войниците, че на пътя имало срутване и трябва да изчакаме докато разчистят. Солдатите пазеха новостроящия се мост над река Пяндж, където в бъдеще щяло да има гранично-пропускателен пункт с Афганистан. Така в раздумка си повисяхме известно време, докато не осъзнахме, че младежите ни будалкат. Срутване нямало, просто на тях им се искало с някой да си похортуват за разнообразие.
Българо-руското велошевствие продължи така още 4 км до следващия кишлак Хихик – не знам защо, но името ми звучи като хилеж на хиена. Както и да е, тук всичко започна доста обнадеждаващо. Намерихме място за бивак, вода си наляхме и научихме от русите, че малко по-надолу имало душ с минерална вода. Екстра! Хихик – световен спа-център! Обаче собственикът се оказа някакъв серсемин – ходеше с преметната кърпа през врата и дъвчеше клечка за зъби – започна да ни работи за мангизи. Това струва 3 сомона (сомон – паричната единица на Таджикистан), онова движение на ръката е… оценено за сомон и половина, три мигания с лявото очо е по сомон всяко, бирата струва 8 сомона. Хубаво де, къпахме се във варел с монтиран душ. Какво мрънкаме, човекът беше бизнесмен!
За първи път опънахме палатките. И то не заради лошото време. А заради бабалюгите. Целите бяхме изпохапани.
