Велоекспедиция Памир 2008: Хихик – Дех – Рушан

Къде шест и тридесет часа сутринта чухме руската велобригада да поема по пътя. Ние по това време още кротко изпускахме “метан” и мисълта да станем дремеше омаломощена в съзнанието ни. Трябва да призная, че такива описания в реално време са доста вредни за обонянието. Но да гледаме на нещата по-философски. Нямаше нищо философско обаче, когато половин час по-късно изпълзях от палатката и видях, че братушките си бяха зарязали боклука насред бивака. Без коментар.

Направихме си по едно “учтиво” кафе и отидохме да закусим в една от ошханите. Там заварихме оня “чакал” с кърпата на врата да кръжи наоколо. Дебнеше за плячка – явно, освен философски настроен, съм и зъл сабахлем.

Вероятно повлияни от русите, успяхме да се организираме и тръгнем по-рано. Дефилето на Пяндж беше доста тясно и урвесто в тази част и в началото се движихме добре на сянка. Щом обаче бачо Райчо пребори чукарите, телесата ни зацвърчаха. И лютива пот се застече в очите ни. (Хм, какъв драматизъм!)

Малко преди обяд се бяхме бая разпокъсали по монотонното трасе. На един сравнително прав участък бяха спряли няколко китайски ТИР-а. Докато чаках Стуци, към мен дойде един от шофьорите. Човекът с усмивка на уста започна да ми обяснява, че всичко вече на тази земя е китайско – сочеше с пръст колелото и казваше, чайна, часовника – чайна. А една м…а. Тъкмо бях решил да го светна, че колелото фактически е тайванско и всичко китайско ми е… , когато видях в ръцете му парче диня. Преглътнах дълбоко и се усмихнах. Поех парчето и се предадох. Мао е велик учител! Едва не изядохме и кората със Стуци. Усещахме всяка капка сладост. Олепихме бая и ръкавиците, но нейсе, барем имаше какво да “лижем”. В главите ни започна да препуска един образ на потна мастичка с резен ледено студена диня.  Пфу! Каква ерес! Оставихме малко и за приближаващият Стоян, но той ни отсвири. Не знам дори дали изобщо ни видя. Така беше слънчасал завалията.

Река Пяндж се беше кротнала и разляла нашироко. На едно място дори беше преборила пътя и заляла. В този участък през един-два километра пътят ни мина покрай няколко извора със студена вода. Спирахме на всеки от тях и потапяхме глави във водата. Мокрихме шапки, сваляхме чепици и разтъпквахме подутите крака. Направо се раждахме след тези процедури. Термометрите бяха заковали 37°С на сянка.

Няколко километра след кишлака Дех налазихме поредната ошхана. Вече не се дишаше. Заведението за наше учудване беше пълно с автотуристи. Тук се случи леко недоразумение с ханджийката. Опита се да ни пробута четири манджи без да сме ги поръчали. После беше адски кисела. Едвам и обяснихме, че грешката е в пръстовата комуникация.

След ошханата пътят се спусна стръмно отново до реката и после в течение на 10 км карахме по равно. Разказа ни се играта. Нито сянка, нито вода. Сух, горещ въздух и прах. Шосето се топеше и се чуваше как гумите се влачат в дзифта. Все пак имахме късмет и някъде in the middle of nowhere попаднахме на малък оазис с ошхана. Отново спряхме, но този път по сериозна причина. Още от сутринта Стуци го тормозеше разстройство и  вече нямаше сили. Другарят ни направо се срина щом легна на сянка. Така на 13 август официално отворихме лазарета.

Докато той реанимираше, а ние се чудехме какво да предприемем, собственикът на “заведението”, бивш милиционер, ни открехна тайната, че от скалата зад къщата блика чудодеен извор. Водата церяла какво ли не – кокоша слепота, мързел, нощно напикаване, възпаление на адукторите и какви ли не още деликатни болести. Деликатна стана ситуацията, особено когато голямата му дъщеря или младата му съпруга, така и не разбрахме, всеки път влизаше и излизаше от къщата с различен тоалет. Истинско дефиле! Не смея да си помисля какви трепети сме предизвикали в това крехко създание. Точно тогава за наш късмет спря една ГАЗ-ка, пълна с лелички. Стоян се хвърли като лъв и шофьорът се съгласи да ни закара до отстоящия на 38 км град Рушан. Натоварихме “клетите” бициклети, привързахме ги и полетяхме с мръсна газ по кривия път. И после, какво стана, как стана, но Стуци живна. И в един момент леличките започнаха да му хвърлят палави погледи и да му припяват любовни песни. Забравих да спомена, че все пак той пи от лековития извор. Явно стават чудеса!

Самото пътуване се превърна в истинско родео. Камионът ни риташе и подмяташе из каросерията. Водехме почти безмислена война в опазване на колелата и покъщината си. Всичко се изсулваше от тресенето. Шофьорът беше набримчил ГАЗ-ката и летеше по тесния път. Жените продължаваха да пеят с протяжни гласове истински памирски блус – така общуваха със сънародниците си оттатък Пяндж – I’m gonna leave you babe!

От толкоз музика и страст камионът взе, че спука гума. Спряхме до една кошара досами реката. Тук жените слезнаха и се спуснаха към стотиците овце, затворени в каменния лабиринт. Ние останахме да зяпаме смяната на резервната гума. Уви, дори и с нея не беше възможно да се продължи и след още 4 км се довлачихме до селото на нашите “превозвачи” – Вознавд. Тук станахме свидетели на технологията “памирска вулканизация”. За по любознателните читатели предлагам материалите и инструментите нужни за въпросната манипулация – гребенче, пардон това беше към глава “памирска фризура”. Така, ето и списъка – старо бутало с пригодена стяга, парче гума за лепенка, лист хартия, 38 съчки, кибрит, пила или шкурка. Процедурата е следната – открива се дупката в гумата, с раш пилата се оформя района около нея. В буталото се пали малък огин, все едно се вари ракия, полага се парчето гума и се пристяга. Огънят се поддържа, докато се върне жена ви от полето. Това последното е вярно с оригинала, тъй като щом цъфна жената на нашия шофьор, го прибра вкъщи, щом научи, че ще ни кара чак в „развратния” Рушан. С това глава “вулканизация в Памир” приключва.  Само да вметна, че бащата на шофьора ни закара по тъмни доби в Рушан.

С благополучното пристигане в града историята не свърши. Напротив, пое в съвсем различна посока. Докато разтоварвахме колелата от камиона, нашият шофьор ни попита дали имаме къде да спим. Ние първоначално не му отговорихме. Липсата на елементарно възпитание от наша страна се дължеше на факта, че бяхме попаднали на отворен магазин и наличието на пиво ни беше направило некомуникативни. Все пак след първите освежаващи глътки намерихме сили да попитаме къде би ни предложил. Човекът ни обясни, че близък негов приятел имал нещо като пансион в града и можел да ни приюти. Стоенча се съгласи да го придружи, за да види условията. Останалите останахме да повторим бирата, още повече че и една водчица се завъртя невинно.

Не мина се много време и от тъмното се появиха Стоян, шофьорът и двама непознати мустакати мъже. По-възрастният от тях заговори тържествено, все едно бяхме правителствена делегация. Станахме прави. Той представи накратко дейността на туристическото предприятие, сиреч пансиона, подаде ръка и така се запознахме с дядя Гриша и брат му Джума.

Как стигнахме до мястото за подслон не помня. След като преминахме през лабиринт от входове и дворове се озовахме в градина, в края на която беше къщата и пещта за хляб. Тук ни посрещна домашния любимец, който може и Шаро да се нарече – едър черен пес – и жената на Джума. Двамата братя се въртяха наоколо и само нареждаха: “Чувствайте се като у дома си, не се притеснявайте, чувствайте се като у дома си”. След като подпряхме колелата на оградата, забелязахме, че през двора минава каменен канал с бистра планинска вода. Ромонът и свежестта на водата веднага ни привлякоха. Вече поободрени, седнахме на трапезата заедно с нашите домакини. Дядя Гриша стана и като най-възрастен произнесе дълго приветствено слово за наздравица. Изпихме чашите до дъно. И веднага се напълниха отново догоре. Това упражнение се повтори още безброй пъти. И разговорът се разля леко като водата в двора, домашната водка с билката златен корен и бирата. Седяхме в безтегловност и слушахме дългите притчи на дядя Гриша за Александър Македонски и за красавицата Рушана (известна още като Роксана), в която се влюбил и оженил на река Окс (Пяндж/Амударя), и за великия ирански поет, астроном и философ Омар Хаям:

Ще си заминем с поглед прах – но за света какво е?
И няма път, и няма смях – но за света какво е?
Ний си отидохме – а той е бил и винаги ще бъде.
Oт нас дори не виждам прах – но за света какво е?

Ще помълча, преди да продължа… натискам пауза… Така мълчахме и там. Бяхме забравили къде се намираме. Изведнъж десетките държавни граници, имена на страни и всевъзможните му там ограничения изчезнаха. Всички сме хора на тази Земя, продължи дядя Гриша, и ние сега с вас момчета чертаем с тази наша среща нещо ново. Кой знае дали вашите деца и внуци няма пак да се върнат тук… Да бе, да!

Беше време да си лягаме. Един по един долазихме до одаята на открито и се проснахме уморени.

В просъница Явор промълви:
– Абе, голем “чук” бил този „корен“!
И “полетя”.