Оживяхме! На разбора сутринта “составът” беше налице, единствено параноята беше „дуфнала“ нейде. Дотук добре. Обаче при прегледа на колелата с Явор открихме изкривявания на една от вертикалните тръби на багажниците. Вероятно при вчерашното сурканье от Хабуработ-я по силно обрушения асфалт сме попрекалили с „подскоците“. За да избегнем евентуално счупване, откачихме багажниците от рамките, с помощта на „швейцарецо“ разширихме дупките на подвижните елементи и за да не се получава рамо от рамката, наставихме с още шайби. Реглажът на предния и особено на “задния курбел” оставихме за по-нататък.
Инжектирани с няколко дози кааве и овесени яхнии, яхнахме „метлите“. Бързо долетяхме до град Калай кум. Там срещнахме другаря Ленин, тоест неговия паметник и трима французки граждани, тръгнали от град Ош в Киргизстан и минали целия Памир с идеята да се довлачат до Душанбе. Стана лаф, още повече, че в хоремага продаваха най-топлата бира в… Калай кум. Топла, топла, ама бира. Да не забравя, купихме и водчица. С чичо Гастон и компания обменихме ценна информация къде какво може да се яде, спи, вода има ли по пътя, която аз лично забравих моментално. За другите не знам.
В Калай кум имахме мисия. Бирата и водката, едно на ръка, имам предвид подпечатването на разрешителното за пребиваване в Таджикистан, известно още като ОВИР. Пътем срещнахме, или той ни видя, един майор, как се реем по “стъргалото”. Униформеният моментално ни заповяда да се явим “немедленно” в управлението. Със стегнато криволичене открихме сградата. Връчихме паспортите на постовия и мигом солдата изчезна в тъмните помещения. В очакване започнахме да се въртим като пумпали и взора ни се спря на една лада “бегачка” – 1500 кубика, която се продаваше за… 1500 долара! Вот это да, цъкахме с език! Тъкмо почнах да пресмятам за колко мога да шитна мойта “жигулария”, когато ни върнаха документите. Ние дори не благоволихме да проверим какво всъщност са ни поставили вътре.
След Калай кум пътят ни продължи в долината на река Пяндж. От другата й страна лежеше Афганистан. Макар че по-правилно е да напиша, се изправяше като непристъпeн зандан земята на афганите. Стотици метри джендеми, тук-там покрити със снежни шапки, селца, забити досами буйната река, малки зелени оазиси, смазани от канари и вода. Тягостна гледка, може би за очите на европееца, защото щом хора живеят хилядолетия тук, значи има какво да ги задържи. А какво ги задържа?! Планината и реката! Как да избягаш?! Само по пътечката, която търчи по цялото протежение на границата ли? И наистина, още щом се отвори гледка към афганистанска страна, ни направи впечатление тясната и криволичеща линия, прокарана през отвесни скали и сипеи. Докато въртяхме по “магистралата”, често виждахме отсреща да се придвижват по нея пеша и на магарета хора, облечени в бяло и жълто (А, защо в жълто?!). Те се носеха плавно, и създаваха усещането, че го правят без усилия. Едва ли не, че не стъпват по прашната пътека.
Тогава си мислехме: ето, сега ние караме колела по памирската магистрала, строена от съветски инженери в средата на 30-те години на 20-ти век. Път, прокаран за да донесе нов живот на местните хора, но и да се придвижват танкове, оръжие. От другата страна имаше пътека, утъпквана столетия наред от хора (с косери!) и животни. Пъпна връв, която свързва един друг свят, един различен начин на живот, някои хора могат да го нарекат примитивен, където оцеляват заедно, помагат си, живеят чисто и сплотено. Ще си кажете много мислите, то аман от прозрения.
А, сега малко информация за пътната обстановка. Вече се движехме по шосе с преобладаваща асфалтова настилка като основен компонент в състава на пътя беше дзифтът. Много често поради високите температури затъвахме в лепкавата смес и оставяхме дълги дири от грайфер. Все едно карахме върху желе. На места направо ни се разказваше играта докато излезем от такъв участък. Друга особеност беше точно обратната – липсата на настилка. Тъкмо настъпиш “бегачката” и я вкараш в обороти с 30-40 км/ч и изведнъж асфалтът свършва и срещу теб се наежват стотина метра брутален камънак. Нито имаш време да “натепаш кучките”, нито да реагираш.
Беше време за традиционната обедна ошхана. Жегата пак ни беше натиснала, глад мореше отряда, а гърлата ни сухи-сухи, копнееха за бира. На излизане от кишлака Кеврон, насред един убийствен прашоляк, открихме ошханата–оазис. Подпряхме колелата на оградата, направихме 11 крачки и попаднахме насред китна зелена градина с искрящо бяло варосана къща. Менюто няма отново да го припомням. Тук Стоян извърши истински подвиг като отиде пеш, с опасност да получи топлинен удар, за … бира, естествено. Така, че и бира пихме, та дори я повторихме. В настъпилото разлагане налетяхме и на… гроздето. Бай собственикът го прие твърде присърце и извика дори щерка си да му помага при брането. Голяма грешка, защото момата отказа след това да се прибере обратно вкъщи. И после хората ще си кажат, от едно грозде и хайде… да видим къде се прави… лепьошката. Научихме, че лепьошката се меси от женски ръце, след което се “лепи” по стената на пещта и се пече. Накрая идват четирима от България и я изяждат.
Първоначално нашият план на придвижване, поне този на хартия, беше да изминаваме, там където позволява теренът, по около 50-60 км на ден. В течение на пътуването обаче настъпи промяна. Винаги гледахме да преспим в близост до някой кишлак, тъй като там можехме да разчитаме на вода. Така че изминатите дневно километри не бяха определящи. Освен това имаше сериозна опасност при бивакуване извън населено място да попаднем на мина. Докато се движехме покрай бреговете на Пяндж, често срещахме знаци “Минахо” и знак с откъснат крайник. А сред нас четиримата нямаше ентусиазирани кандидат-сапьори.
В късния следобед, по време на едно от честите спирания за по цигара, Стуци откри, че задната му гума леко спада. И тъкмо когато двамата с Явор обсъждаха причината, се намеси моята веща „технически“ персона. Гледам, че двамата пафкат и нищо не правят. Доближих се, наведох се над търкалото и какво да видя – от страничния борд стърчи трън. Мигом посегнах и го извадих ухилен. Заедно със свистенето на въздуха чух над мен гръмотевичните гласове на пушещите “Баце, не трябваше!!!”. Смутено се обърнах и чак тогава се усетих, че просто можеше да оставя “трънката” в гумата и с донапомпване Стуци да изкара до вечерта. А сега, разкачай дисаги! Хамалогия! Sorry, баца! Е, то простотията по хората ходи, не по добитъка!
Докато Стуци се занимаваше с вулканизация, по шосето се зададе мотоциклетист. Щом се изравни с нас, спря и си свали каската. Така се запознахме с Арно от Франция. Младежът беше тръгнал от татковината си преди Н-брой дни и обикаляше страните на Централна Азия. Странното при такива срещи е как хората на път споделят всичко. За малкото време, в което бяхме заедно, научихме, че кара мотор едва от 6 месеца. Бил се разделил с приятелката си и затова се решил на тази авантюра. Почти нищо не разбирал от машини и когато Явор му показа някакъв свободно реещ се маркуч от амортисьора, Арно се усмихна и вдигна рамена – било така отдавна.
След малко се появи запъхтян и Стоян. Той беше отпрашил напред и когато спрял да ни изчака, някакви хора започнали да го замерват с камъни. Така ли?! На оружие, братя! Оставихме Арно да мисли върху преходността на маркуча и кавалерията ни се понесе в галоп. Между другото, в един от кишлаците преди Кеврон, няколко деца ни замерваха с камъни, като един от тях профуча доста застрашително покрай Стуци.
Следващите километри не срещнахме никой и когато влезнахме в кишлака Шодаг, решихме да спрем за днес. В ошханата до пътя намерихме подслон. Собственикът й, възпитан и набожен човек, ни показа съседската ябълкова градина, където да разпънем лагера си. За пореден път палатките не влезнаха в употреба. Беше задушно. Малко по-късно към нас се присъедини и Арно.
