Велоекспедиция Памир 2008: Саферодон – Хабуработ – Деу

Човек обикновено се настройва с преминаването на някаква граница, предел или превал едва ли не, че кой знае каква промяна ще настъпи в битието му. Че ще се отворят нови хоризонти, ще се разкрият вълнуващи истини и места. И това ни кара да мечтаем, да фантазираме и да се излежаваме до късно. Добро утро! Предстоеше проходът Хабуработ. Някъде оттатък него кънтеше дивата река Пяндж и лежеше страната на афганите.  Магарето беше още тук, така че всичко беше наред.

Намирахме се на около 2300 метра и определено имаше разлика във въздуха – беше нюанс по-свеж. Това като че ли си оказа значение, тъй като сравнително бързо стигнахме първата за деня чойхана. Докато блажено отпивахме от чая и набивахме лепьошка, седнали на сянка, наблюдавахме движението по пътя. Покрай нас летяха нагоре-надолу Камаз-и и пъргави Уаз-ки. Тези, които пъплеха отдолу, обикновено спираха с прегряли мотори, а тези пък отгоре пристигаха с лют мирис на феродо. Изобщо наставаше една мешана скара от миризми и механика.

Нашата разпасана команда нямаше подобни проблеми на този етап. Нас ни вълнуваха други въпроси – колко километра остават до горе и дали след следващия завой няма да зърнем душегубката Хабуработ. Наистина, пътят нагоре беше много серт, стръмен и каменист. На моменти се набирахме с цялата си сила, за да издрапаме някой участък, нафукан с камъни и прах.  Въпреки това подържахме прилична скорост – 6-8 км/ч.

До прохода се оказа, че има още една ошхана. И там седнахме да улабим, този път на кефир и чаец. Кефирът влизаше много добре, създаваше приятно чувство на плътност в стомаха.

По-нагоре по завоите срещнахме възрастен господин, който кибичеше край прашния друм. На добър руски той ни обясни, че до Сагирдашт (това е другото име на Хабуработ) остават още 4 големи завоя. И настана едно небивало набиране на педалите. Крила ни поникнаха. Първи, втори, трети… четвърти завой и, о, да! Ето го, Хабуработ-я! Красота и гланц! Свежест и мини!

На прохода духаше енергично. Тук нямахме много работа, тъй като околностите бяха старателно минирани още през Гражданската война от 1993 г. Не беше особено здравословно да си веем байряка, затова предвидливо го разхождахме увит по нашите вратове. Така че след едно право хоро, кратка почивка, глътка сливова, с висок градус на настроение се понесохме към първото ни спускане.

Тръгнахме надолу предпазливо, тъй като пътят беше изключително раздрънкан. Дори с тежките колела подскачахме наляво-надясно. От това тресене дисагите започнаха да се разкачат, а бутилките с вода се изсулваха и падаха в прахта. Все пак много много не се вживявахме и където теренът позволяваше, се юрвахме с колелата – не помня кой от „колегите“ закова 60 км/ч.

На 5 км след Хабуработ, на височина около 3000 метра спряхме до една мандра с идеята да купим малко от твърдото солено сирене крут и кефир. Мигом щом го сторихме, отвсякъде наизскочиха моми и дечки. Настана голяма врява. Дребните търчаха между колелата с озарени лица, скупчваха се, смееха се и пак се разпръсваха. Момите стояха плътно една до друга с изписаните си вежди и със закачливи погледи следяха Явор. Тогава с удивление разкрихме тайната на “чайката” на Явор. Оказа се, че запазените й права са в ръцете и най-вече във веждите на памирските моми. Този моден макиаж се нанасяше с помощта на графит. Впоследствие научихме, че графитът имал и лечебен ефект, предпазвал от косопад и логорея, примерно… не помня какво. Всъщност, накрая май забравихме за какво бяхме спряли.

Пътят се юрна дълбоко в един каньон. На една от правите срещнахме първия самотен “бегач” на дълги разстояния, японеца Кавазаки Мицубиши. Подложен на „разпит“, самураят призна, че е тръгнал от родината си преди 4 месеца и се е запътил към Мароко. Обаче през България нямало да мине, щото имал дълбоки съмнения дали автомагистрала Люлин щяла да бъде пусната в срок и понеже пиша глупости, ще спра до тук. Сайонара, майонеза. На добър път! Ще продължа малко по- художествено…

Пълен с прах, въздухът не трепваше. Стига бе! Дори сивите отвесни стени на каньона се губеха зад пепелявата му завеса. Ауу! Когато стигнахме дъното и попаднахме под плътната сянка на казана, усетихме смазващата умора от жегата, прахта и дългото спускане. Щом открихме място, сгодно да се спуснем до потока, който се влачеше лениво надолу, веднага го сторихме. Така дълго време се плацикахме и обливахме с вода. Спомням си после, че седяхме абсолютно безмълвни със застинали лица, изпечени от слънцето и гримирани от прахта. Тази комбинация може спокойно да се назове натурален фон дю тен! И се замислих, за какво да ‘арчиш мангизи за разни солариуми и помади, ела в Памир! Греби с пълни шепи!

Да оставим настрана козметиката и да продължим напред. На водослива на потока и река Хумбоб се намираше следващият чек-пойнт, този път на армията. Докато чакахме да ни проверят тескеретата, наблюдавахме войниците и хората, които обикновено се мотаеха на подобни места. Това бяха или шофьори на “летящи уаз-ки”, или местни първенци, които обикаляха с новите си коли.  От жестовете и мимиките на лицата оставахме с впечатлението, че всички се познават. Напълно е възможно. Всички живееха заедно около единствената връзка на Памир със света – магистралата М41. При поздрав мъжете се здрависваха, докосваха рамената си и доближаваха лицата си един към друг. Цялата церемония излъчваше достойнство и уважение. Говореха тихо и спокойно. Скоро се върна войникът с паспортите ни и ни връчи и една лепьошка на изпроводяк. Спасибо большое!

Следващите километри надолу ги прелетяхме. Пътят стремглаво ни поведе покрай студено–синята река Хумбоб. Минаваше 17 часа, а не бяхме слагали нищо в устата си от сутринта. Бяхме озверели от глад и на първата ошхана завъртяхме кормилните уредби. Оказа се, че в менюто присъства прясна салатка от доматки, краставички и лучец, та заедно с по една супичка, лепьошка и няколко кани със зелен чай, заседнахме здраво за дълго време. Докато гонихме и последните залци, беше станало време за сън. Решихме направо да се обърнем към един местен чичо с питането къде евентуално може да разположим бивака. Човекът ни прати стотина метра обратно нагоре по реката, където обикновенно лагерували геолозите, но най-редовни гости били змиите. Ходели там на водопой, както ни обясни памирецът  (Змиите не ходят, а се плъзгат, пързалят, бре, харпун. Щом се пързалят, значи са скиори!). А иначе мястото беше “бонбон” – равна зелена морава, обградена от едри обли камъни, дърво за простор и река на шалте разстояние. Знаят къде тези “долни и студени създания” да гастролират по тъмни доби. Да забравим за малко за влечугите, защото междувременно синът на съдържателката на ошханата ни донесе „е те толчави“ круши, абе колкото главата на извънземното Ити. Средно една я лигавихме 38 минути.

Толкоз за днес. Няма да ви разправям какви кошмари пълзяха цяла нощ в “тясното ми съзнание”, защото те са тема за друго предаване или заведение.

Бел.ред.: Тук, след преминаването на прохода Хабуработ, ще оставим за кратко нашите пътешественици да почиват в хубавия бивак край реката, тъй като се събраха известно количество новини и други материали, които също трябва да публикуваме. Другата седмица отново продължаваме с Памир!