Велоекспедиция Памир 2008: Тавилдара – Саферодон

Първата ни сутрин в планината започна рано. Още в 6 часа сварих Стоян да обикаля, забол очо в камерата. Останалите лагерници предпочитахме да съзерцаваме пейзажа легнали, опитвайки се да си представим къде точно минава пътят за първия проход – Хабуработ, висок 3252 метра. Пред взора ни се изправяше отвесен зандан, който много приличаше на северното пиринско било. Жална ни майка, ако от там се провираше пътя – жална, не жална, това е положението.

В бивака цареше лека суматоха. Напълно нормално беше в началото да губим време в подреждането на багажа – сложи това, извади онова, подреди и така отново и отново. Тънкият момент беше да уцелиш точните килограми на дисагите – едната не трябва да е много по-тежка от другата. Честно казано, май всички до края на пътуването не успяхме да се справим с тази задача. Докато ровехме в чантите, примусът бумтеше и бълваше дози с кафе и овесени ядки. Между другото, водата я наточихме със Стуци от един канал, минута преди да го налазят стадо крави. Така е – кой превари, той завари.

Колелата бяха готови – нагиздени с дисаги, с торби, обримчени с ленти и ластични паяци.  Абе, как ще се кара “това”, беше най-честото изречение, което първите 10 минути разменяхме и четиримата. На 11-та минута, не че нещо се промени, но се налагаше да свикнем.

Сега малко география. От моста на река Обихингоб пътят се качваше на прохода Хабуработ. По скромни пресмятания от там ни деляха 1600 метра денивелация и малко над 40 км. Много чисто изглежда така на белия фон, но като си го представим пространствено, по-добре да не си го причиняваме.

Едвам минали Обихингоб, пътят ни вкара в коритото на неин приток – петдесетина метра подскачахме по обли камъни и газихме във вода, на места почти над главините. На отсрещния бряг беше кацнало първото КПП. Още щом спряхме, мицифайките забраниха да снимаме. Докато ни чоплеха по паспортите, Стуци извади “изостара” да разсипе по бутилките. Щом го видяха фуражките, го налазиха с копанки да облажат и те. Един намаза, но другите ги отряза категорично. Да не сме благотворително дружество!

С издигане на Слънцето, топлината започна да ни смазва. Имахме, чувството, че се намираме във фурна. Едвам стигнали до кишлака Калай Хюсеин, се хвърлихме да търсим сянка в една чойхана. Повече от десетина минути лежахме безмълвно, докато успеем да нормализираме жизнените си функции. Чак когато изгълтахме 3 чайника със зелен чай, дар словото се възвърна. Още повече, че при нас седна и бай собственикът. С него отворихме раздумка отново за Афганистан и за гражданската война в Таджикистан (за какво да си говорим, за времето ли?!). Той много живописно ни обясни, как афганците, пак с тези косери (то и аз имам един в София), оказали героичен отпор на руснаците и въпреки техните “сухой-путой” не могли да ги прекършат. Хубаво, а ние какво?! Нек’ва жега ли, че ни кърши хатъра! Какво са някакви 38°С на фона на световната икономическа криза?! Лек крем!

Веднъж паднало бремето на температурата, с “ведро” лазене поехме по парещия път нагоре. Така изкарахме още 8 км, без да срещнем сянка. Все пак открихме една. Под един мост. Уви, тя беше вече заета от взривен танк. После коментирахме, че това явно е работа на тези с косерите.

След два-три завоя намерихме растителен вид с нужната характиристика, за да прави сянка. Превзехме веднага тъмното петно, но много скоро стана ясно, че няма да можем да издържим дълго. “Сенчата” беше баш на магистралата, така че след всяко преминаване на МПС бяхме “воалирани” от фин прах. Тогава Стоенча се взе у ръце, тоест се взе у колело, и завъртя още нагоре и откри дърво, но вече встрани от пътя, в близост до реката. Преместихме веднага катуна и се заредихме да топим телеса в гьола. Това беше друга история! Голям рахат! После се “сарделирахме” под сянката и кротко се въртяхме цели 4 часа заедно със Слънцето.

Някъде около пет и тридесет се размърдахме. Ние хубаво бяхме избягали от прахта на пътя, но се оказа, че излазването ще е трудно. Пътечката беше един ронляк, пък и стръмна на всичкото отгоре. Така че двама по двама избутахме колелата. Всяко едно от тях тежеше има-няма 50 кг.

Едвам стъпили на “аутобана”, покрай нас профучаха две коли. В първия момент ни се стори мираж, но на покрива на едната беше закрепена истинска английска телефонна кабина! От тези червените! Но във втората кола! Във втората се возеха две … мацки! Две маци! От тези дето са по рекламите, дето те… чупят с поглед, изпиват ти бирата, изяждат ти чесъна и после ти правят едни лоши неща … фантазии! А, ние подскачахме след тях като лилипути и махахме безпомощно с ръчички, потънали в прах, с надеждата да ни видят.

Така де, бях тръгнал да ви разправям, че караме колела в Памир от един ден и че жегата беше понамаляла…

Преди селото на пастирите–ро(к)гаджии – Пастирог – зърнах дърво с малки зелени ябълки и веднага  набрах десетина за отбора. После Стуци ми каза, че някакъв човечец търчал след мен и ръкомахал. Съжалявам, не съм го видял, отвърнах  иначе и аз щях да му помахам! Въпреки че “изостара” вършеше прекрасна работа с неговия възкисел вкус, то ябълките прогониха за дълго време мисълта, че сме жадни.

Когато стигнахме до следващия кишлак Саферодон, Стоян беше вече завързал контакт с осетинеца Руслан – геолог, който пазеше трети ден развалена автоцистерна в очакване на резервни части. Докато лафихме с джигита и поливахме с водка дружбата между народите, откъм Пастирог цъфна като джин (това е дух, а не питие) възрастен мъж. От него с труд разбрахме откъде можем да налеем вода. Както той ни обясни, водата в реката била “грязна” – мръсна (мамка му, ние пихме от нея по-долу), но в селото имало кладенец, от който можело да си налеем спокойно. Между другото, старият памирец помоли да не го снимаме, тъй като се страхувал да не му откраднем духа. Жалко, че не успяхме да му обясним, че всъщност ние не сме ловци на духове, а колекционери на дъхове – дъх на памирска бира, дъх на водка. Както и да е, заедно с него слезнахме до селото. Там ни наобиколиха дечурлига, които донесоха кофи със студена кладенчова вода. После местните хора ни разрешиха да спим под селото. По мръкнало откъм него се появиха двама малчугани, които вързаха едно магаре на десетина метра от лагера. Цяла нощ животното не спря да „пее“ – ревеше като на умряло. Заспахме много „благодарни”.