Велоекспедиция Памир 2008: Душанбе (последен ден)

25 часа ни отне да се доберем до столицата на Таджикистан. Пътуването беше невероятна гърбавия! Японският варел, който ни возеше, беше с колела с големината на тротинетка и преодоляването на неравностите по пътя го правехме на втора бабешка.  Да не говорим, че колата направо изчезваше в траповете по пътя. Другата крайност беше Памирския Шумахер, така ни го представи нашия шофер Бег – местен джигит на волана, който шпореше УАЗ-ката с над 80 км/ч по коравото шосе. Истински маршруткаджия! Не знам как са се чувствали пасажерите му, но общо взето и двете школи в местното каране завършиха около прохода Хабуработ – ние с пробит радиатор, бай Шумахер с прегрял мотор и още някакви сакатлъци. Ние минахме леко, с две цигари тютюн запълнихме пробойната, докато памирецът остана да вее на мотора. Е, после и ние вяхме над 3 часа на едни  местни турбо-гъзари от другата страна на превала. Сладурите бяха тръгнали с някакъв корейски или китайски „кенеф“, при това с безкамерни гуми. Та покривили джантата, седяха в ступор, пушейки, и не знаеха що да чинят – а, вътрешна гума йок! Чичо Бег се запъна и рече, ще им помагаме, защото на всичкото отгоре, юнаците бяха само по банкетни одежди – когато отиваш на „дискотечница“ или да крадеш булка, кой да мисли, че ще прекосяваш 3000 метров превал, няма кой. Та Бег разтовари част от нашия квартет и останалите двама пасажери в една ошхана и двамата с него се върнахме горе да помагаме. Тоест, аз също седях в ступор, защото се разболявах. Както винаги накрая! По някое време намериха стара спукана гума и почнаха да я лепят. Обаче процедурата не протече както е по „инструкция„ и като видях, че нещата отиват на още часове приказки, ми кипнаха кафявите… Не помня как открих в тъмното кутийката с лепенките, но явно е станало бързо, а вероятно съм изглеждал и страшно, защото последвалия бърз хепиенд подсказваше именно това.

След Тавилдара умората ни налегна осезаемо. Всички клюмаха и заспиваха, барабар с  шофьора. Намерихме се точно над гърмящите води на река Обихингоб, когато колата започна странно да криволичи и въпреки че всички усещахме какво става, вероятно мина доста време, докато осъзнаем какво може да се случи. Тогава Стуци пое управлението в свои ръце. Щом се смениха двамата, шофьорът заспа на секундата! Чудите се, как Стуцката е издържал след това ли? Това нямаше как да не се случи, защото атмосферата в колата периодично беше обогатявана от   „високоароматни лютиви“ течения, които държаха взора винаги кристален и нащрек, а обонянието витално. Както Стуци обясняваше после, единствената жертва в колата беше младата дама, на която вследствие на „парливите теченията“ очната ѝ линия капеше непрекъснато, а „памирската чайка“ стоеше прегорена. С известна доза срам трябва да призная, че „бай Пърдешковците“ седяхме на задната седалка. Не знам до каква степен това е повлияло на съня на Бег, но той отвори очи веднага щом стъпихме на „китайския асфалт“. След 80 км стигнахме в Душанбе.

Абе, какъв беше адресът на хотела?

Накрая нещата в групата ескалираха – двамата с Явор се сринахме, болни до „кафяво“, Стоянчовците пък се изпокараха. Изобщо стана голяма патаклама. Но това не беше нищо в сравнение с „цирка“, който ни очакваше на летището. „Грандиозното“ представление го започнаха от Турските авиолинии, които най-нагло ни поискаха по 90 долара отгоре при платен билет и лимит багаж от 40 кг на човек. Обясниха ни, че тъй като летим през два континента, по тарифа трябва да ни таксуват за тази услуга! Показаха ни някаква таблица на турски, която вероятно описваше това. No pay, no flight! – каза мазният чичо и затвори дюкяна под носа ни невъзмутимо! Неправдата ни сплоти и скочихме като един. В миг изригнахме в златоусти псувни на всевъзможни езици. Не помня дали дори и милиция не се появи да ни озаптява. В крайна сметка Стоян намери банкомат, изтегли пари, тъй като нашите общи не достигаха, и платихме.

Следващото ниво в играта „как да напуснем Таджикистан“ обаче беше пълна изненада.  Грандиозен финал или пък фиаско! Цялата ни четиричленна група беше на 15 минути от ареста – с толкова време закъсня заради нас излитането на самолета. Оказа се, че през целия този месец сме пребивавали в Таджикистан и Горно Бадакшан без така наречения ОВИР. Бяхме пропуснали да го извадим и поради това ни обвиниха в нарушение на държавните граници на горните две. Обявиха ни за диверсанти с колела, които цял месец са си веели велопотурите из Памир, без никой от 6 проверки по пътя да забележи липсата му. Как се измъкнахме ли? С пари?! Не! Стуци ги омая! Какво им говори тогава на граничарите не помня, но по едно време всички имахме желанието да  хукнем по пистата към самолета, пък да става каквото ще! Голям страх брахме!

Така де, восток дело тонкое!

На финала ще кажа, че и за четиримата това пътуване беше голямо изпитание – и физическо, и ментално, а и емоционално.  Вероятно трябва да напиша по-обзорен край, как не знам си какво, какви са изводите… А изводът винаги е един, че ще има и следващ път, и по-следващ…