В града останахме следващите няколко дни, които преминаваха в тотално разпасване и излежаване. Макар че, както е известно, и лежането изисква концентрация и усилия. То не че имаше какво да правим. Въпреки че при повече желание можехме да посетим например Ботаническата градина, разположена недалеч от „нашия дом“. Разбира се, най-бързо надушихме местните локали, после къде какво се продава, къде може да се яде, интернет-а работи ли, все нормални неща. Така малко по малко привиквахме с града, с улиците, движението и хората. Покрай река Гунт се простираше малък, но добре поддържан парк. Там от едно капанче със свежо пиво всеки следобед наблюдавахме как децата се пускат с надути вътрешни камионни гуми по течението на реката.
Но да ви разкажа за живота в лоджията. Шарен народ обитаваше другите стаи. До нас по едно време цъфнаха трима набожни израелци. Знак, че в Таджикистан е спокойно. Които ние с Явор, поназнайвайки малко иврит, лудо бъзикахме. Честно казано, и тримцата бяха невероятни киселяци. Една вечер гледаме един от тях как се мъчи да отвори буркан с кисели краставички. Сигурно минаха 20 минути, „Моше“ така и не откри енигмата на буркана. Тогава Яворчо – Памирското зло му прикипя да гледа меките му пръстета, взе буркана, врътна капачката и му я подаде. На другия ден тримата поеха на изток, към град Ош.
Епизод 2: През една стая живееше плах австриец, който кръстихме Пилето. Човекът вероятно имаше някакви психични проблеми, защото се държеше доста неадекватно от време на време, гонеше го някаква параноя. Всичко заключваше. Може би австрийците имат фобия към българите? Едва ли. Ние определено нямахме такава към тях и затова бяхме решили да му помогнем. Като го заключим! Разбира се, не го направихме, но бяхме на едно движение на ръката. Все пак сме мили и възпитани момчета, сутрин и вечер поздравяваме и се усмихваме. За всеки случай човекът се изнесе с една стая по-далеч от нас.
Епизод 3: В лоджията живееше млад учен, холандец по народност. Работеше към местния университет по програма за обмен и се занимаваше с изследването на кайсиите в Памир. От него научихме, че кайсиите виреят до 3300 метра височина и са над 330 вида. Една приятна сутрин, както се излежавахме на миндера, „ван Бронкхорст“ излезе от стаята си, изгледа ни лошо и рече „Do something!”. После си представихме как в местната газета излиза кратко съобщение в колонката „За кайсията – произшествия/крими“ за скоропостижно приключилия му обмен.
Ето така весело минаваха дните, пък и нощите, докато наближи моментът да поемем обратно към Родината. За да се измъкнем от Памир имаше два варианта – „светкавичен“ с хеликоптер и „тътрузещ“ с автотранспорт. Хеликоптерното летище на Хорог се намираше долу досами река Пяндж и границата с Афганистан. Една от поредните сутрини Стоян единствен излезе от унеса, извади колелото и „отскочи“ до летището да провери как стоят нещата. Вече не помня защо не се спряхме на въздушния вариант, а предпочетохме тежкия 16 часов преход с кола до Душанбе, но ми се струва, че тогава ни „подхлъзна“ шефа на кафе „Варка“. Кафе „Варка“ беше тъмен локал, памирски вариант на нашенската класическа бира-скара. Менюто му предлагаше свежо пиво (естествено), шашлик, шорба, салата и кафе. Собственикът ни предложи да ни метне до столицата с неговия джип, като пътем минем през две от неговите съпруги (той имаше още две, пръснати по различни паланки) и посетим разни други близки роднини – брадчеди, баджанаци и други юнаци. Първоначално се въодушевихме от идеята, но след кратък размисъл, се отказахме, защото си представихме как прибирането ни се превръща в няколкодневен запой и ние скоропостижно изпускаме „самальота“ към България, оставаме завинаги в Памир и основаваме българска колония там, и после памирките… поувлякох се. В крайна сметка Стуци се обади на нашата свръзка Давлат, от когото научихме, че брат му Искандер се намира точно в този момент в Хорог. След кратък разговор на другата сутрин пред „Pamir lodge” ни чакаше Бег – шофьор на малък японски минибус (няма да споменавам марката на бангията). Натоварихме велосипедите на покрива на колата, фугирахме багажа и поехме по М41 обратно към Душанбе. Солзи и саполи нямаше!
