Велоекспедиция Памир 2008: Джелонди – Вер

Вече се усещаше сутринта, но все още стаята ни беше притихнала. Спомням си, беше към 6 и 30 часа, когато в просъница усетих някакво движение, шумолене на пликове и изведнъж мирис на йод. Последното ме сепна! Явор и Стуци също. И тримата мигом се изправихме на леглата.  Тогава видяхме Стоян наведен над една от дисагите да рови с разкървавени ръце. Левият му крак също кървеше.

Ухапа ме куче! – изрече той докато се опитваше сам да се превърже.

Рипнахме и тримата да му помагаме. Мазила, превръзки…

– Какво стана? Как стана?

– Абе, куца работа… на път за тоалетната ме нападна и нахапа…

– Ще можеш ли да караш?

– Ще мога, къде да ходя!

Така и стана. Стоян напусна санаториума на колело. Преди това се опитахме да говорим с персонала за кучетата, те се оказаха повече, но срещнахме овчи погледи и решихме да не се правим на бледолики, ами да си обираме партакешите. Споменаването на ваксина срещу бяс, от само себе си отпадна, защото едва ли в радиус от 100 км имаше лечебно заведение. Случката не стресна Стоян, напротив – мобилизира го и той спокойно продължи пътуването, карайки с една ръка дълго време.

До финала ни в град Хорог оставаха още 120 км. Правихме разни изчисления, дали да не забавим темпото и оставащото разстояние да го вземем бавничко, за три дена. В допълнение на това, кинтите бяха понамаляли и „червената шапчица“ на лампичката светеше от време на време на резерва – банкомати, йок!

Дойде време да свърша малко „административна работа“. По принцип всяка смятаща се за културно-развлекателна „експедиция“ има структура, служби – сметоизвозване, снегопочистване, дето му казват комунални работи. Съставна част от тази тежка структура беше „басейнова дирекция“ с началник гореизложения госин Стоян Колев. Той отговаряше за чистотата на водата.  Сутрин след закуска се нареждахме пред него с бутилки и кемълбеци и стояхме чинно, докато той отброяваше капките една, две, три, които потъваха в резервоарите. Първоначално всички спазвахме този режим, наливаш вода, хоп при Стоян. Впоследствие, когато се качихме по-нависоко, почнахме да пренебрегваме тази подробност, а когато всички минахме по „каналния ред“ на различните по сила стомашни проблеми, вече беше ясно, че сме „имунизирани“. Въпреки това темата за работата на отделителната система беше широко и обстойно дискутирана всяка сутрин след първото кафе, че и по-нататък. Друг „здравен“ аспект в разговорите между четирима ни беше „нощният сълзотворен газ в затворено помещение (спален чувал или палатка) – ефекти и приложение“. Често можеше да се наблюдава в нашия лагер следното явление – след изразително продължителен звуков сигнал или тих бумтеж, известен още като „silent, but deadly”, идващ от съседната палатка, платнищата на колибите ни се разтрисаха като при буря, след което ни обгръщаше топла ароматна вълна. Бих допълнил също, че не беше рядкост палатките ни да присветват като китайски фенери след подобни звукови сигнали и дори леко да се отделят от земята. След направените впоследствие изчисления изказахме предположение, че изпусканото количество нощен газ спокойно може да захрани един средно голям цепелин, с който да се извършват пощенски услуги из Мургабския район, та дори до Кандахар да въздухоплават. Извинете, но ми се насълзиха очите и ще изляза за малко навън.

Върнах се. Докъде бях стигнал? Нека разгледаме пейзажа.

Пътят ни вървеше покрай буйната река Гунт, която за разлика от шоколадовите Пяндж и Бартанг беше „почти“ прозрачно синя. Въпреки че бавно сваляхме височина (все още бяхме над 3000 метра), все по-осезаемо нарастваше човешкото присъствие. Кишлаците започнаха да се редуват един след друг. Голяма част от тях бяха като райски градини, потънали в зеленина – овошки, зеленчукови градини, канали за напояване, окосени ливади, купи със сено. Нерядко главната улица беше пълна с дечурлига, които играеха на мачле или просто се гонеха. Трафикът беше доста рехав, направо никакъв. Най-много някой КАМАЗ да мине или джип на фондацията “Ага хан“, пълен с бледи лица и пущунски кепета – това чужденците умреме да се киприм кат местните, нали сме cool.

В късния следобед наближихме един от големите кишлаци в района, Вер. Той беше разположен по дължина на долината на реката, в продължение на няколко километра. Движехме се четиримата компактно покрай разпръснатите къщи, когато в подскачащият ни разговор решихме да питаме някой местен къде да спим, за да не притесняваме хората. На четвъртия оборот на педалите съзряхме две момичета с две-три по-малки деца, които седяха на пейка досами пътя. Подминахме ги, но си рекохме, я да спрем и да питаме.

– Здрасти! Къде може да пренощуваме нощес?

– Приезжайте у нас!

– ????

– Да, да, да!

– Спасибо большое!

Поканата дойде от студентката по информационни технологии в университета в Душанбе, Кабул. Тя беше най-младата сред останалите десетина жени в къщата, тъй като мъжете бяха на работа в града. Разбира се, ние опънахме палатките на поляната пред къщата. Малко по-късно с нейна помощ и колелото на Стоян, Стуци снабди отряда с цяла раница пенливи течности и други весели напитки. Когато обмисляхме какво да сложим да къкри в канчето, нашите гостоприемни домакини ни поканиха на вечеря. Насред цветната градина ни чакаше подредена софра – огромна купа с плов, ориз със зеленчуци и парчета месо, чай и току що  изпечени лепьошки.

Нощта наближаваше, мека и топла.  Последните червени лъчи на залеза прожектираха края на деня по скалната фасада на надвисналия над долината шестхилядник. Съседите от околните къщи се събираха по пейките край кривите дървени огради да похортуват, напомняйки ни за отдавна отминалите летни ваканции по вили и села при нашите баби и дядовци. Вечерята беше отдавна приключила и къщата спеше. Ние лежахме на шалтетата пред палатките и слушахме жуженето на  щурците. Какво ли става у дома?