Велоекспедиция Памир 2008: Дома на Мурад – Тагаркаки (4135 м) – Койтезек (4275 м) – Джелонди

Домът на Мурад беше пълен с деца, сестри, братя, снахи и една царица-майка. Или така почтително предполагахме, защото главата на това голямо семейство със сигурност беше по-малък от нас. Те бяха памирци, тъмнокоси и пъстрооки, и маркираха етническата граница между тях и киргизите, между Източен и Западен Памир. Голямата им къща със сигурност е виждала по-величави дни, стоеше като самотна крепост сред безжизненото Аличурско плато, което все повече напомняше дъното на лунен кратер. Недалеч от нея се виждаше малък лунен гьол, солен като „чая на Стуци“. Липсата на „памирски водопровод“ се компенсираше от потаен извор близо до брега, до който най-малкият брат на Мурад често припкаше с едно дребничко муленце, натоварено с гюмове. Дечурлигата до един ходеха боси и стъпалата им бяха пълни с тръни, които мажеха с някаква зеленикава отвара. След вечеря Мурад ни настани в съседство със сестрите си. После дълго време в просъница чувахме звънливия им смях.

Сутринта станахме рано. Искахме да преварим вятъра. Колкото повече общувахме с него, толкова повече разкривахме някои негови навици – винаги отваряше ветровала точно в 10 часа сабахлента и затваряше като по часовник в 18.30 часа.

Часовникът показваше осем и тридесет, когато бавно завъртяхме педалите. Първите няколкостотин метра бяха доста стръмни и ронливи, докато стъпим на основния път, което наложи да бутаме колелата в един момент догоре. Като последните двайсетина крачки бяха истинска мъка.  Едвам успявахме да се задържим на стръмнината – всяко движение ни костваше големи усилия.

Егати, началото на деня – пуфтяхме горе – що не минахме по пътя, ами се хванахме с този shortcut, барем щяхме да караме.

– А, де! Дай да видим к`во има зад ръба на планината…

Тръгнахме много бавно по силно обрушения път нагоре. Бяхме близо до границата на 4000 метра и от дясната ни страна се беше ширнало за последно Аличу(чу)рското плато. Пътят малко послегна и се появиха наченки на стар асфалт. Някъде тогава, в този момент, погледнах към велокомпютъра на кормилото. А! И що да видя? Скоростта на движение показваше… 282 км/ч!!! Уааау! С тази „вертолетна скорост“ щях да съм след 40 минути в Хорог! Мамка му, това базика ли се с мен?! Разлютих се! Другарите пък ме взеха за мезе, внимавай да не нагънеш асфалта, момче! Майтапът продължи, когато от спряло положение залепих 68 км/ч! Превъртах гуми, камъни хвърчаха… да, ама в някой друг сериал! В крайна сметка, завъртях компа под кормилото, за да не ми трови „сприхавия нерв“ и продължихме.

Бяхме навързали няколко серпентини, когато излезнахме на нещо като превал, по средата на който изникна триезична табела за разклона за езерата Булункул и Язшилкул. Ние избрахме българския, за да обявим официално, че нямаме никакво намерение да се търкаляме дотам, пък и обратно. След тази декларация не вървеше да кажем „плюхме си на ръцете и …“ – както знаем от малки, срещу вятъра не се… стана ясно, нали – та четиримата кротко завъртяхме напред по вехтата настилка, докато не дойде краят на превала и асфалтът не свърши като откършен. Пред нас се отвори панорама към затворено, с формата на плитка чиния, плато. На видимо разстояние от 6-7 км се виждаше как пътят катери поредния видимо по-висок превал. Вероятно това беше Тагаркаки. Още щом започнахме спускането от „ръба на чинията“, ни стана ясно, че ни очаква тежко изпитание. М 41 беше разделена на две платна като „истинска“ магистрала от 50 метрово каменисто поле.  Избрахме по-дясното, тъй като изглеждаше по-използвано. Пътят беше като старо корито на пресъхнала река. Пясък, едри, дребни и средни обли камъни пълнеха гумите и скриваха шините. Трудно откривахме стабилна основа. Нямаше как да спаднем гумите, както по правило правеха водачите на автомобили, джипове и мотори на такъв терен, за да си спестим поне малко ровенето. Макар тази оран да ни се стори безкрайна, не се предадохме. Упорито въртяхме, без да спираме. Последните няколкостотин метра пътят се изчисти, но за сметка на това стана много стръмен. Така разбрахме, че бяхме достигнали другия „ръб на чинията“. Благодарим за ордьовъра!

Превалът Тагаркаки (4135 м) ни предложи поредната картинка от била, долини и плата, но с една разлика – наред със снежните върхове се появи и зеленият цвят. Колкото повече приближаваше краят на пътуването, толкова повече се засилваше носталгията към татковината. В разговорите ни все повече място започна да заема България – зелените ѝ планини, планиниските ѝ реки, от които можеш да пиеш с шепи. Вече знаехме от какво са бягали старите българи и защо са спряли там, на Дунава. Ако не сте разбрали, елате в Памир… или отидете в Париж и после елате в Памир, както искате. Отплеснах се.

Понеже Париж е мираж и е само фураж в разказа, е нужно бързо да се върна обратно на пътя, защото там, зад едно хълмче изскочиха двама велосипедисти, момче и момиче – циклисти от Холандия с квалитетни 28 цолови колела и екипировка. Бяха забочили на багажниците си дори сгъваеми къмпингарски столове. Изглеждаха  усмихнати и свежи с белите си фланелки. Срещу тях стояхме ние,  четирима киселяка, навлечени с якета и нахлупили шапки, прашни, с хлътнали страни и измъчени физиономии,  с колела натоварени като амбулатни търговци…

Младата дама непринудено поде разговора:

– Защо така сте се навлекли, уважаеми, с всичките тези якета и шапета?

– Мии, не усещате ли? – леко с раздразнение отвърна някой от нас.

– Кое?! – тросна се русата ѝ главичка

– Обърнете се назад и ще разберете.

– Ауу, скъпи, ми то духал ветер! Сигурно ви е тежко да карате срещу него.

– Оу, вече свикнахме. – завъртяхме финала на разговора.

Летящите холандци вдигнаха платната и вятъра леко ги понесе в източна посока. Те бяха решили да лагеруват довечера на Булункул. За разлика от тях, нашето продължение беше тромаво и спънато. Едвам спуснали се по изровения път, ни връхлетя китайски ТИР, който ни хвърли прашна димка. След като се „развидели“, се оказахме стъпили отново на асфалт. Не мина много време и приближихме нещо като колхоз. Пред сградите бяха паркирани две-три коли и във въздуха се усещаше полъхът на тежка банкетна атмосфера – дълги маси, отрупани с питиета и мезета, другарки и другари, дълги речи и сваляне на каскети. Това, разбира се, не беше реалността – сградите сега бяха празни и даваха подслон на стотиците овце, пръснати из околните баири.

Входът за колхоза бележеше началото на изкачването към последния превал Койтезек (4275 м). Щурмът му изненадващо стартирахме доста енергично. Желанието най-накрая да почнем да се спускаме надолу, при това дълго време, вдигна духа и оборотите в краката. Разщракаха се скорости, предавки се засменяха. Сигурно бяхме изминали 7-8 километра, когато нивото на ентусиазъм падна до обичайното „механично“ състояние.

Ей, хайде да ядем!

Недалеч от пътя клокочеше поточе, заобиколено от зелени кръпки трева. Изоставихме колелата подпрени далеч по камънаците, нарамихме примуса, три-четири плика с храна и се трапосахме на парчето зелена земя. Канчето закъкри, нарязахме разни остатъци от суджук и чесън, разделихме лепьошка, сигурно сме наляли и по капачка водка. А, дали имахме тогава?! Виж, не помня таз „съществена“ подробност. Както и да е, беше време за сиеста и четиримата подпряхме „земята“ и откарахме в пълноценна дрямка.

Беше се изтърколило известно време, когато камъните срещу нас се „раздвижиха“ и със закъснение открихме, че сме заобиколени от стотици овце. Докато отреагираме, „няколкостотин милиона“ четириноги обсадиха колелата и откъснаха достъпа до тях. Ваш`та кожа поганска, прогърмя като балканско бренеке памирската пустош и внесе смут и паника  сред блеещата армия. Вторият залп родни овчарски пиперлии обърна в панически бяг стадото и отвори „магистрала“ до велосипедите.

Към Койтезек (което, между другото, идва от пра-пра-българското „кой-те-(в)зе-за-мезе“, като „мезето“ е суджук, от което накрая е останало само „к“-то), нашият колектив бавно запори трошляка пред нас. Общо взето всеки от квартета имаше моментни импулси и току дръпваше напред, докато вятърът, както си му е „редът“, не ни сваляше от колелата след някой внезапен порив. Въпреки това тези „закачки“ бяха добър повод да поседим, да починем, да разбридаме някое конче на ръкавиците, да си доочовъркаме носовете, да ометем някоя енергийна гризина, тананикайки си разни меланхолични песнички като “ягодовите полета“ на Бийтълс и „десет години, ей тъй си мина`а“ на Цепелин. Трябва баланс, шепнехме тихо, и затова на шума навън, отвръщахме с шум в главата. Освен за българска бира и ракия, душите ни копнееха и за музика.

„Горе“-то дойде някак си. Превалът беше поредното високо плато, дълго няколко километра. В началото разминахме две-три постройки, вероятно хангари за багери и друга снегопочистваща техника, после стъпихме на асфалт и като се заредиха едни табелки „Койтезек“, „Койтезак“, „Койтезек“, Койтезак“, краят не му се виждаше.  Все пак…

This is the end! – припяхме със сухи гърла.

От сабахлента знаехме и усърдно гонихме крайната си цел – кишлака Джелонди.  Беше ни известно, че там има санаториум с минерална вода. След Койтезек пътните условия не се промениха особено, дори по „нанадолнището“. Кръпките асфалт се редуваха с участъци едър камънак и обратното, но „ци-ли-вилизацията“ отчетливо понамирисваше вече.

На сумрак долазихме въпросното Джелонди, което изглеждаше като току що изоставена база на съветската армия. Усещаше се някаква тягостна обстановка – големи празни плацове, изоставени постройки. Смазано от надвисналите чукари, селището беше разхвърляно по двата бряга на река Гунт. Санаториумът, научихме от едни хлапета, се оказа на отсрещния бряг на баира. До него ни закара крив черен път. Първоначално попаднахме на дълга постройка, която много приличаше на изоставени конски вагони. Влизайки вътре, обстановката наистина беше досущ като във вагон – дълъг коридор и стаи колкото купета. От нейде цъфна „началник-гара“, който ни прати отпред,  вероятно към локомотива, се бъзикахме ние. Явор и Стуци се върнаха след малко с армаган – бутилка водка, подарък от местни празнуващи люде. За съжаление бяхме пристигнали на финала на памирска сватба. Това беше голям пропуск, тъй като и четиримата бяхме много силни играчи на маса, всеки с много сериозен репертоар.

Първата ни работа беше да гарираме колелата на сигурно място в една пристройка за строителни материали. Бяха ни дали стая в края на по-представителната част от „комплекса“. Настанихме се в една „комната“, досущ като декор от стар руски филм на Шукшин, с тежки килими по стените и земята, допълнени с нещо ново и „свежо“ – изкуствени цветя във ваза. Китайски шик.

Четиримата бяхме доста шашардисани от изненадващия сблъсък и наличие на много хора. Коридорът, пълен с деца и младежи, кънтеше от гюбек музика, излизаща от касетефон-комбайн, с мигащи копчета колкото тасове на жигула. Дори глътката водка  не помогна да спре първоначалното стъписване. Беше време за баня!

За да стигнем до къпалнята, трябваше да прекосим целия коридор до другия край на сградата. Крачехме бавно, плътно един до друг, наметнали кърпите връз рамо. Хората ни гледаха втренчено и  леко неясно, но като се има предвид вероятния ни външен вид, случващото се го възприемахме в рамките на нормалното. Трябва да уточня, че все още не бяхме стигнали до „вълшебното“ огледало.

Огледалце, огледалце кой е най-красив, извинете, чист на света?

… пииип….!

Няма да описвам банята и басейна, душовете и атмосферата вътре, само ще вметна, че телата ни на влизане там скърцаха от кир, на излизане светеха от „съмнителна“ чистота и „естествена красота“. Тъй като финалът ми хареса, слагам точка на този ден и ще пропусна това, което се случи в ресторанта. А там какво се случи?! Ми, нищо! Вечеряхме.