Сутринта започна „тържествено“. Стуци връчи на Таджик бай слънчеви си очила, а Явор го накипри с оригинална фланелка на Drag. После байчото яхна сприхавия як и драсна напряко през аличурското блато към кишлака Баш Гумбез. Останали сами, нашия квартет се върна към обичайното си дередже – кафе-фас, сране-фас и туткане-фас.
Всеки от нас беше вече до такава степен автоматизирал прибирането и опаковането на багажа, че повече време май ни отнемаше да възседнем колелата. Почти със затворени очи редяхме храни, пакетчета, полари. Миризливата и оцветена част от бельо и чорапи старателно привързвахме със „сезал“ към дисагите и рамката. Честно казано, не разпръсвахме наоколо кой знае каква смущаваща миризма. Напротив, може би благодарение на вятъра оставахме все така леко и свежо „ухающи“. А, дали не бяхме попривикнали, а?
… вятър ечи, на колоездача пречи …
Първоначално изобщо не предполагахме, че пожеланието „попътен вятър“ щеше да се превърнe в табу, но с времето и това стана. Не помня кога и къде ни изпроводиха с „него“, но го приехме твърде лично. Трепваха левачки, сприхави деснячки… изобщо натаралежвахме се! Ама с перчене колелата не вървяха. Още повече, че Аличурският път се беше опънал отново като струна на балалайка. Пейзажът продължаваше да бъде доста повяхнал и ленив. Насред нищото се беше трапосала една юрта, около която се виждаха две фигури. Нещо викаха, сигурно пак ни канeха на чай. Няма да отидем! Скука. Нищо. Напротив. Нещо. Нещо цъфна на хоризонта.
Бяхме спряли на един мост, за да пълним вода от една вада, когато в далечината изникна странен обект. Приличаше на огромна топка сено, търкаляща се към нас. Ама нали вятърът духаше в обратна посока? Значи нещо го превозваше… Камион?! УАЗ, КАМАЗ, ГАЗ, летящо килимче… не се забелязваше! Брях!? Е, какво е тогаз?! Едва когато кълбото приближи на 30 метра, разкрихме енигмата. Мотор с кош! И то с двама пътници, вградили се в шубрака. Диаметърът на сеното беше едно 3 метра и дори скриваше гумите.
След моста повъртяхме още 5 км и след едно възвишение изникна чойхана. Без да мислим, насочихме колелата натам. На стълбите ни посрещнаха две деца, момче и момиче, и млада жена. В мига, в който Явор спря и подпря своя велосипед-красавец на дувара и свали тъмните си очила, двете Еви ахнаха. Ококориха очи, зейнаха усти, само дето не тупнаха възнак, запленени от Яворовата чайка-красота. Нашият левент ги размина с неразбиращото „кво им ста`а на тези“ и влезе в прохладната стая. Чай, лепьошка – разположени на миндера, лежахме кротко и сърбахме топлата напитка, бъбрейки си с един чичо. Младата жена и момичето клечаха редом до нас и продължаваха да не откъсват очи от Явор. Току се побутваха и бързо изричаха шепнешком скрити слова.
Колко километра има до Аличур?
15 км!
Изкарахме отново колелата на пътя и оставихме момичетата с техните копнежи на стълбището.
Селището изникна отдалеч. Бавно го наближавахме, вятърът ни биеше косо и вдигаше прашни вихрушки. Вече бяхме достигнали почти средата на шосето, заобикалящо кишлака, когато се решихме да свием към него. Трябваше да се върнем петдесетина метра назад, за да слезнем плавно към пустия мегдан. Завъртяхме кормилата, натиснахме педалите веднъж, вятърът ни пое и ни понесе на своите „крила“. Това ме срина! Движех се с 10 км/ч без да си мръдна дори „палеца на левия крак“. Това беше „чудовищна несправедливост“! Така по инерция изкарахме до неприветливата ошхана. Отвън бяха спряли две коли с китайска регистрация. С известно нежелание влезнахме четиримата вътре. Беше ни нужно малко време, за да привикнем със сумрака в помещението. Там заварихме групата китайци да ядат риба, лежейки на одаята, и да плюят ситните костички по пода и върху себе си. Гнусна картинка. Точно до входа имаше двама мъже с каскети, които ни гледаха втренчено. Без да продумаме, се завъртяхме на петите и излезнахме отвън, където ни блъсна яркото слънце. Решихме да си спестим гаденето и да открием междувременно магазин. С очи затърсихме някакъв знак за наличието на такъв. Кубчето на ошханата лежеше на стотина метра от най-близката постройка. На шейсет разкрача стърчеше „зданието за естествено облекчаване“, разпознаващо се по добре утъпканата, леко криволичеща, влажна пътека. На други сто и двайсет разкрача разпознахме варосаната в бяло джамия. Всички останали постройки изглеждаха еднакви. Хванахме „стъргалото“ и след като достигнахме стените на първите къщи, видяхме три хлапета, които играеха на прескочи вада. Те ни показаха хоремага. Младата магазинерка беше поредното доказателство за красотата на киргизките жени. Бях доста сдухан от „номера“ на вятъра и оставих тримата си другари вътре да помагат на красавицата и „звяра“ (майка ѝ) с пресмятането на осемте „батончики“ сникерс, кутията бисквити и бутилката китайска кола. Седнах отвън на пейката и в пристъп на „киселост“ обявих „на Али чучура“ за най-тъпото място, в което съм стъпвал нявга. Разбира се, ако бях дръпнал една стограмка, може би щеше да ме обземе още по-голяма „депресия“, щях да се пропия и накрая щях да се кандидатирам за кмет на „чучурово“… о, да и щях да го преименувам! Кой е тоя Али, бе?!
Мамка му, тези китайци няма ли да си ходят?!
Ошханата беше празна. Колкото можахме разчистихме ситните рибени костици и се настанихме на постлания с черги миндер. Стоян, Стуци и Явор си поръчаха същата като китайците местна риба, която остана неиндефицирана или ханджийката не успя да им обясни що за птица е рибата. Киселата ми персона се спря на каша от… овес, грис или ориз, не помня вече. В мълчание се хранехме, наведени над съдинките. Накрая Стуци извика чайник черен чай да прокараме гозбите. Бях попривършил вече кашата и гонех с последни залци лепьошка остатъците от нея. Чайникът димеше, обграден от четири копанки. Посегнах и разлях във всяка една от тях горещата напитка. Мина се време, преди да посегнем към тях. Един по един поемахме с две ръце паничките и отпивахме. Чаената церемония последен продължи Стуци. Той хвана с едрата си длан купичката и изпи първата си глътка в пълна тишина. Миг по-късно, лицето му почервеня, взрив от конвулсии облада тялото му, от гърлото му изскочи адски вик. Ние се опулихме.
К’во ти става, бе?! Добре ли си?!!
Вените по главата му туптяха от напрежение. Устните му се сгърчиха. С кървавочервени очи Стуци започна до изследва зловещата паница, изворът на това страдание.
– Иванеее!!!!
– Тук!
Добре де… виновен бях аз! При разсипването бях налял чая в паничката със сол, която беше абсолютно еднаква с оставените за случая съдинки. Никаква разлика! Така сипаният в солницата чай беше разтворил до отровна крайност съдържанието ѝ. Въпреки това трябва да призная, че дори и сега двамата със Стуци продължаваме да пием чай заедно… много рядко.
След края на тази вълнуваща история, излезнахме още по-сплотени навън, където вятърът отново ни попиля.
По първоначална идея планът ни включваше след Аличур да продължим към минералните извори, разположени някъде край езерото Язшилкул. Обаче „второначално“, пък и „третоначално“, отсвирихме леко тази „точка“ с разтегателното „а’ре после, па като стигнем разклона за Булункул, па че помислим“. Пълно мнозинство! Прието! То, от друга страна, пътят до изворите и езерото беше поредният ронляк, а и като прибавим челния вятър, никой нямаше желание да „копа чукаря, пък и да го млати михаля“.
Излизането от Аличур имаше едно предимство. Откъм планината се спускаше напречно ребро, което ни позволи на завет да изкачим бързо стръмнината веднага след кишлака. Горе стъпихме на обширно плато, от което се отвори гледка към солените езера Сасик кул и Туз кул. Поне някакво разнообразие.
Защо дойдохте в Памир? Не виждате ли, какъв е пущиняк, мъртва земя! Какво ви накара? (Я па тоя?!)
Тези въпроси ги изстреля млад мъж, докато зяпахме, седнали на прашния път, яркосините води на Сасик кул. Той и неговият колега бяха пастири, които лятно време шетаха със стоката си по ветровитото Аличурско плато, а зимъска даскалствуваха в едноименния кишлак. Как да им обясним, че тези въпроси трябваше да си ги зададем още в България, а не сега “в нищото” да отговаряме на някаква викторина.
– Сред вас има ли ветеринарен лекар? Едно от рогатите се разболя – продължи той, сочейки кошарата, разположена не много далече от пътя.
Ветеринар ли? За съжаление, не. Имаме катинар.
Докато пушехме в прахта, тръгна раздумка за цената на основният продукт в Памир – чувал брашно. Кажи-речи навсякъде, където спирахме да нощуваме, и при Камардин в Шипонч, и горе на Гудара, пък и на други места, ни разпитваха за цената на брашното в България. Ние, естествено, не знаехме каква е стойността му у нас, и правехме някакви нелепи аритметики с беглите ни спомени за цената на килото брашно-тип 500. Та, чувал брашно в тази част на Памир се купуваше срещу 150 сомона, което се равняваше тогава на около 50-54 лева. Надницата, която двамата мъже получаваха на месец беше към 90 сомона. Има ли смисъл да обръщам в лева последната цифра? Едно беше ясно, суров е животът в Памир. Все ми се въртеше на пръста да завъртя и думата „оцеляване“, но това щеше да е прекалено. Всеки да си прави изводите.
Привечер достигнахме разклона за прохода Харгуш (4344 м). Това беше единствената що годе проходима връзка на Памирската магистрала М 41 с Вакханския коридор на афгано-таджикската граница.
Малко под разклона съзряхме самотна къща, от която се виеше дим. Там потърсихме подслон. Така попаднахме в дома на Мурад.
