Велоекспедиция Памир 2008: Кара кул – бивак на река Музкол

Цяла нощ „китайската“ фъртуна виеше на скерцо и ръмжеше на пицикато. Няколко светкавици удариха по едно адажио тъй ближе до палатките, че си видях капилярите на очите кат на рентгенова снимка. Дали следващата нямаше да ни „изпържи“?

Когато се събудих сутринта, в палатката беше сумрачно, тихо и уютно. Явор го нямаше – явно се беше изсулил по ВиК нужди. Не ми се ставаше. Както си дремех приятно в чувала, почнах да чувам отчетливо шумолене от някакво движение в предверието на палатката. Може би някаква гадинка? Когато отворих вътрешния цип на платнището, съзрях в ъгъла, сгушен между дисагите, малък хомяк. Гризачът замръзна от ужас. Нема се плашиш, брадчед! Нищо няма да ти направя. Обух си чепиците и излязох да посрещна Новата година.

Навън беше перфектната памирска утрин – десетсантиметров мокър сняг покриваше цялата околност. Ниски облаци се стелеха плътно над земята и  скриваха езерото и планината. Тентите на „черните точки“ (швейцарците) имаха доста измъчен и понамачкан вид под рехавото бяло одеяло.

– Днес е идеален ден за фелосопедиране! – изскочи Стуци нахилен и със зачервени бузи.

– Време е за кафе!  – провикна се пък Явор към кръстословиците, пардон, към кръстоносците. Примусът забоботи, водата кипна, разнесе се мирис на китайско нескафе. Стоян показа голата си главица през платнището на палатката. Две черни точки изпълзяха откъм „Швейцария“.

Събрахме се всички край покритите със сняг колела. Започнахме да се въртим като канибали около тях. Кой пушеше, кой пиеше кааве, или и двете, кой замерваше другия със снежни топки, подскачахме от крак на крак и се радвахме като хлапета на преждевременната Нова година. После всички решихме заедно на закусим при киргизкото семейство. За какво да мръзнем в тази влага и да ни брули вертера.

Висяхме в дома на киргизите почти до обяд. Беше ни паднал „гарда“ от топлото и дремехме по възглавниците. Когато видяхме, че Слънцето почва да си пробива път през облаците, решихме да се „вземем у ръце, че пат ни чека“. А навън, няма такава шльокавица! Снегът се беше постопил и калта беше превзела терена. Една грешна стъпка и чепик можеш да затриеш. Даскалът от Цюрих беше особено насметен с пробитите си маратонки, които беше опаковал в найлонови торбички, за да не си намокри краката. Наш Стоян беше на другата крайност – гордо шляпаше в тази кир с велогетите си „Драг“ и не му пукаше.

Около бивака имаше едва един камък, на които можехме да си сложим нещата без да се окалят. Така че се редувахме един по един в прибирането на екипировката по дисагите.

Докато борихме багажа си, отнякъде цъфна един джип с англичани – все пак, в това английско време, кой друг да ти дойде на гости. Сега ще напиша поредната си глупост. Защо? Защото, единият от мъжете беше в обут в л-а-с-т-и-ч-н-и черни дънки!!! Все едно гледах сборен образ на Рони Джеймс Дио, киселяка Ричи Блекмор, големия Кийт Ричардс и сложете по избор още куп такива подскачащи старчета. Направо паднах в калта – да видя, разби`иш ли, ластични дънки на брега на Кара кула. Ожаднях!

Следващият епизод обаче ме върна в жестоката реалност на живота и смъртта. С Явор внимателно прибрахме палатката като оставихме малкия хомяк да излезе от нея. Докато сгъвахме платнището, отнякъде изскочи куче. С един скок хвана малкото телце, чу се писък. И толкоз. На няколко метра от случващото се, клечеше дете и зяпаше спокойно сцената от закона на природата или пример от хранителната верига на хищника с по-големите зъби. Когато всичко свърши, то се изправи и си отиде. За градски чеда като нас, честно казано, случката беше доста шокираща. Но за малкия келеш от Кара кул беше част от ежедневието. Колко ли пъти е ставал свидетел на подобни развръзки, можем само да гадаем. Виж, при нас тя идва от телевизора с новините и филмите или старателно пакетирана, чиста и без миризма от магазина.

Пенчев, стига си морализаторствал! Слагай си дисагите на колелото и да тръгваме! Стани пастор.

– Sorry!

След края на новогодишните празници дойде време да поемем отново на път. От Кара кул започваше нашият път към България. Езерото беше най-отдалечената точка по маршрута. Пред нас лежаха още 450 км до финала в град Хорог, четири прохода и куп неизвестни препятствия.

Погледнах часовника си, показваше 12:30. На мегдана на Кара кул се сбогувахме с швейцарците. Единият продължаваше през Киргизстан към родния си дом, а даскалчето щеше да продължи търсенето на своето изгубено Аз в Китай и Пакистан.

Когато обърнах взор на юг, пред нас се беше опънал като конец памирският друм. Леко кисело, небето се рееше над нас след 12-часовата вакханалия. От снега не беше останало почти нищо. Само някъде високо имаше снежнобял спомен от бурята. Платото, по което се движехме, беше на 4000 метра и със слаб наклон ни качваше нагоре. Въпреки че бяхме добре отпочинали, не въртяхме особено ентусиазирано. Всеки от нас беше хванал някакво темпо и „ровеше“ асфалта с досада. Всички фелосопеди бяхме обули с рошави гуми, които сега на „безкрайната“ права отсечка ни се струваха „главните“ виновници за бавното напредване. Дори от време на време слизахме на банкета, за да караме „черно“. Беше някакво разнообразие. Имаше разни камъчета, които ни отвличаха вниманието от монотонността на пътя.

На 15-я километър дойде първият завой. Хубаво е да има завои. Направо празник. Абе, честно казано, много поводи нямаше! Карнавалното ни настроение започна да изчезва, когато усетихме първите наченки на разболяване в Явор. Точно тогава пътят тръгна да катери и спуска стотинаметрови „бабунки“ – напречни ридове, които слизаха от граничния с Китай масив. Още със спускането в долината на река Музкол се появи студен пронизващ вятър. Веднага след моста асфалтът свърши. Оттук нататък до края на деня карахме по вълнообразен черен път, набразден от коловози. Това тресене дойде в повече на бай Явор и той едва смотолеви: Не`ам сили нещо! Трябва да спрем за малко да олабя.

Намерихме една равна тераска, където подредихме раници и колела, за да пазят завет на борещия се с вятъра примус. Явор се сви зад паравана от багажерии. Останалите клечахме мълчаливо и чакахме водата да заври. В далечния край на долината се виждаха колците на граничния кльон и една дребна постройка. Трудно виждах до там, но се различаваха няколко животни, вероятно коне или якове. Водата завря и хвърлихме във врящия казан един пакет плодов мус. Надявахме се, че ултрасладкият „гювеч“ от боровинки и други горски плодове ще вдигне на крака нашия приятел. Но и това не помогна много. Ефектът беше краткотраен. Натоварихме отново покъщнината  и продължихме напред.

След няколко километра подминахме мърлява постройка. От нея се появи младеж, който направи „неуспешен“ опит да ни покани на чай. Ние не му обърнахме особено внимание, тъй като Явор вече едвам се крепеше на колелото. Започна все по-често да повръща, появилото се по-рано разстройство се засили, което доведе до бързото му обезводняване. Налагаше се спешно да намерим място за бивак. За късмет, след стотина метра успяхме да преодолеем изровения скат на пътя и да се спуснем до равна зелена поляна. Като капак тогава Стоян го тресна височината. Той се оплакваше още от Кара кул, че се чувства като „ударен с парцал“. Почти през целия вчерашен ден остана да лежи и да се бори със симптомите. Щом опънахме палатките и помирисаха спалните чували двамата се сринаха.

Отвън останахме двамата със Стуци, правейки безуспешни опити да накараме Явор да яде и да пие нещо. Всичко което поемаше, го изхвърляше няколко минути по-късно. От време на време, настъпваше тревожна тишина в лагера. Само засилилият се леден вятър налиташе да ни чупи носовете и ушите. После откъм палатката чувахме мъчително хрипане, показваше се главата на Явор, който с влачене излизаше извън платнището барабар с чувала. Драйфаше и обратно прибираше пълзящата си сянка.

Към 22 часа навън стана невъзможно да се седи. Дори пухенките не помагаха. На примуса бяхме сложили да ври канче с ориз, който борихме близо час, с надеждата някой от двамата болни да поеме. Явор отказа. С последни усилия, все пак той помоли да му сгреем вода и да я наблъскаме със захар. Впоследствие тази „проста“ глюкозна „инжекция“ се оказа решаваща. И за сетен път тази случка ни показа колко е важно човек да познава организма си.

От Стояновия вигвам отдавна не се чуваше нищо – спеше като „бебе“.

Така на 4200 м, насред „кандъма на дивия“ или по-географски ориентирано – в подножието на прохода Ак Байтал,  нашето квартетче “Памирски солисти” прекара една от най-тревожните си нощи.

На сутринта, квартетът ни изпълни програма от ранна предкласика… ой, ой, ой, това е за следващата глава.