Велоекспедиция Памир 2008: Бивак на река Музкол – проход Ак Байтал (4655 м) – бивак при Драконовите скали

С изгрева на слънцето сякаш нищо не се беше случило. Макар и изтерзани, двамата ни другари бяха готови за черешката на цялото пътуване – най-високият шосеен проход в Памир, Ак Байтал. Преди да стигнем до него обаче, трябваше да пием по едно кафе „няколко пъти“, за да раздвижим перисталтиката. Да замезим, бих добавил още. После по една четка за зъби да ударим за блясък. За всички тез процедури беше нужна вода, а тя, видиш ли, се оказа кът. От река Музкол бяха останали само няколко тънки като конец замръзнали поточета. Наложи се да маршируваме близо двайсет минути, докато открием нещо църцорещо. Отдалеч ни се струваше, че реката тече нормално след 50 метра, но когато се приближавахме, разбирахме че това е мираж. Всичко беше в лед. Когато бат`Райко леко се издигна, пукот извести топенето на ледените линии. И тръгна едва забележима вълничка. Ние се втурнахме да я гоним и да събираме сълзи и капки. Така капачка по капачка напълнихме половин бутилка мътилка.

В лагера Стоян и Явор бавно влизаха в деня. Всеки с плавни движения се учеше отново да стъпва, да усеща тялото си.  Постепенно се връщаше блясъка в очите им. Мускулите отговаряха на сигналите. Щеше да ги бъде. Стомана момци!

Утрото беше прекрасно. Температурите през нощта бяха паднали доста под нулата и въздухът скърцаше от свежест. Стъпвайки на пътя, нагазихме в познатия ритъм енд блус – търкаляхме колелата по-безкрайните пясъчни коловози, друсайки се по напречните ребра, оставени от колите. Планинската магистрала ни носеше плавно като стари гемии по вълнообразното си трасе. Карахме бавно. Трудно намирахме време да съзерцаваме пейзажа. Трябваше непрекъснато да търсим по-твърда настилка, „идеалния коловоз“, който да ни води леко напред, без да се окопаваме в пясък и камъни. По-скоро танцувахме из тях – Стоян Камбуров – 8 коловоз, Явор Дачев, потегли на 10, Стоян, Иван…

Докато дигахме прах по пътя, подминахме няколко летни пасбища с добитък. В тази част на източен Памир основния етнически елемент бяха киргизите. Те бяха почитатели на свободния пастирски живот – отглеждаха якове, живееха в юрти и разхождаха достолепно островърхи шапки. Ние общувахме с тях отдалеч, чрез камери и фотоапарати, понякога и на руски, но затова по-нататък. На този етап освен това мога да сведа като информация, че и киргизските моми бяха много… приятни. Толкоз.

Шарен народ се търкаляше по Покрива на света. Малко преди да стигнем моста на река Музкол, пътят ни срещна със семейство швейцарски велосипедни пенсионери.

– Абе, тези швейцарци много бръмчат бе, брадчед!

– Така е!

– Кой живее сега там?

– Къде?

– В Швейцария, де?

– Ами… гастарбайтерите!

– Ааа…

Тези симпатяги бяха тръгнали от вкъщи, та през цяла Евразия за Виетнам, с идеята март месец догодина, да стигнат някъде в Южна Америка за сватбата на щерка си. Не бързаха за никъде. Спрат там, продължат после, па пак спрат, завъртят се някъде, починат и продължат. Няма графици, разписания, самолети… Каквото си надробиш, това а..ш:

– Wir sind seit zwei Tagen hier. (От два дена сме тука.) – обясни леля фрау на Стоян –  Mein Mann hat Durchfall bekommen. (Моичкият се посра.) – и посочи с поглед свилия се съпруг.

– То и ние така – скромно отвърнахме с разбиране.

–  Und ihr… wo fahrt ihr hin? (Вие накъде?)

– Ак Байтал.

– Da, ist es! (Е, га де га е!)

Ние като потенциални бъдещи български пенсионери имахме далеч по скромна цел – да налазим високия 4655 метра проход Ак Байтал.

И лазенето започна почти веднага, след като се разделихме с двойката усмихнати швейцарци. Пред нас се изправи един много стръмен участък, който губеше края си зад завоя на пътя. Тръгнахме с мисълта, че тука ще се леят „кръв и саполи“. Оказа се наистина кораво изкачване. От напън щяхме курбелите да изкурубим, от стискане кормилата да огънем. Всеки беше забол поглед в предното търкало и помпаше както може. От натоварването почнаха да ни изтръпват краката. Дишането се учести. Главите ни запищяха от напрежение. След километър и половина завоят дойде и се изправихме пред нова, но вече значително по-къса стръмнина. Не се предадохме и пред нея.  Малко по-нагоре стъпихме на дълго и равно долинно стъпало, от което вече се виждаше краят на прохода.

За разлика от мен, Стоян не спря и продължи да „копа“ напред. Беше влязъл в ритъм и мачкаше метрите наред. Докато почивах, подпрял се на рамката, по склона се появиха няколко мармота. Вероятно в първия момент не ме усетиха, защото доста безгрижно зяпаха приближаващите се Стуци и Явор. Не успях да сдържа желанието си да не ги снимам и посегнах към чантата на кормилото. Там държах  „очото“ – верният стар Никон-ец. Обаче щом пипнах ципа, дебелогъзите гризачи извърнаха към мен глави и панически се разбягаха. Чакайте бе! Така и не разбрах, памирските мармоти правят ли шоколад или ручат китайски такъв? И вместо Никон-а, извадих едно блокче от домашния пауър бар на Ани и заръфах с надеждата да получа отговорите. Погледнах и нагоре.

После „болният“ Явор ме подмина кат прасе такси и ухилен продължи. Кинеше курбелите! Брях – изсумтях аз и се задавих! Почти инстинктивно посегнах към цигарите на Стуци, да се освестя. Но останах да подпирам колелото онемял. Стуцката ми правеше компания, също облегнат на кормилото и дишаше тежко. И той отвори едно питателно барче.

Да ви разкажа ли малко за околността? То, май нема к’во. Само снег и чукаре! (Стар лаф от Мацакурци, по сегашному Говедарци).

След всички прежни езикови фльонги, групата ни се дотътри до „високото“. За Ак Байтал няма кой знае какво да се напише. Освен прахта, бяха спряли два джипа и няколко мотора от полската авто-мото експедиция. Хората ни се израдваха, дори шпалир направиха на Стоян и му ръкопляскаха. Обаче…

Много ви е весело, бре! – гърмеше бесен Явор по една от двойките моторджии. Бяха профучали покрай него на по-малко от метър, когато го изпреварвали, заринали го в прах,  та сега сипеше огин и жупел по тях!  – М… цата им, целото шосе празно!!! Те в мен се забиха!!! А ония мигат на парцали, не могат да разберат гнева Яворов.

Още докато правехме маршрута и зяпахме разни карти в България, забелязахме, че в околностите на Ак Байтал има разни възможности да се качим пеша по- нависочко. Дори при втората мастика и бира вече обмисляхме как ще носим пикел и котки с нас. Изобщо, героизмът ни нямаше граници, докато не свършваха питиетата. Западно от нас се намираше пик Советских офицеров (6456 м),  затова както дремехме до колелата, реших да се пробвам, но на изток. Тръгнах да въплъщавам идеята в действие, изкатерих 15 метра и спрях. Домързя ме. Едно на ръка, че бях отвикнал да ходя, от друга страна, от мястото, на което бях застанал, очаквах че ще зърна Музтаг ата (7546 м) и Конгур (7719 м). За съжаление, хоризонтът беше покрит с „китайски“ облаци и двата гиганта бяха трудно различими.

Време беше да се спускаме. Памирското нанадолнище ни беше добре познато като ръмбаво и коварно. Този път като че ли теренът беше по-благосклонен към нас. Хвърчахме надолу и сваляхме бързо височина. След една мандра стъпихме на асфалт. Това още повече наля скорост в нас. За по-добра аеродинамиката, започнах да изнасям тялото назад и да се навеждам към кормилото. После несъзнателно почнах да седя на багажника. Понеже беше меко, ми беше „леко“ и волно се сурках след другите. В един момент обаче се чу „пръц“ и багажникът увисна. Ехааа! Ами сега!? Падна едно свиркане и подвикване докато другите ме чуят и спрат.

Както със Стоянчовия багажник преди Гудара, така и сега бай Явор беше основен мастер. Този път бях счупил един от вертикалните подвижни елементи, с които се наглася височината на багажника. За късмет имахме едно резервно парче, което с малко пилене и рязане успяхме да наставим. Още докато разфасовахме скот-а, до нас спря УАЗ-ка с киргизска регистрация. Млад мъж излезна от колата и попита дали имаме нужда от помощ. Обяснихме му, че проблемът е решим и му благодарихме за загрижеността. Машината беше натъпкана догоре с народ и армагани.

Когато поехме отново на път, вече наближаваше 17 часа. Наклонът значително намаля и се изправихме пред една друга проблема – безкрайните прави. Лека досада се примъкна по лицата ни. Задните ни части започнаха да изтръпват, а гърбините да се схващат от  появилия се насрещен вятър. Бяхме влезли в голямата долина на река, да я наречем Мургабска Бистрица… Безкрайната редица на кльона вече беше изчезнала зад хребета източно от нас.

По пътя ни не видяхме много живот. Подминахме две-три, изглеждащи безлюдни отдалеч, постройки. Все пак в обозначеното на картата като Рабатакбайтал някакво струпване на полу-разрушени къщи срещнахме знак за човешко присъствие. Този ден за кой ли път бяхме забравили да обядваме и бай Явор рипна пеша ядосан да търси лепьошка. Последвах го надолу по ронливия скат, но от рязкото движение ми се зави свят. Спрях на половината да се кротна. И докато се олюлявах, Явор вече се връщаше с две лепьошки. Май ходенето не ми се отразяваше много добре на 4000 метра. Абе, то май всички бяхме взели- дали.

Бях написал по-горе, безлюден. Грешах. Както си висяхме на пътя срещу Рабатакбайтал, неизвестно откъде на юруш се появи стадо овце с мълчалив пастир. Киргизът остана само за една моментна портретна снимка и се изпари след стоката.

По принцип днес бяхме решили да се пробваме да стигнем до Мургаб – най-големият град в района. Още от полковник Карим знаехме, че там има бира-скара, шарен пазар, интернет, сладкарница, спа и уелнес, хостели-мостели, семейни юрти и разни други магарии. Какво да ви кажа? Ние бяхме просто жадни. Обаче не сколасахме. В един момент ни писна да цепим правия асфалт и срещу Драконовите скали спряхме. На 200 метра от пътя, сякаш някой ни заведе за ръчичка, открихме бивакът-чудо. Златен пясък покриваше няколко десетки метри, а реката нежно шумолеше на „ръка“ разстояние. Между другото, това с Драконовите скали не знам дали е вярно. Имам предвид името, бях чел за тях, но не помня, дали не се зовяха и Дяволски. То не че имаше голямо значение, момчетата така или иначе се „вързаха“. Все пак скали имаше.

Залезът вече примижаваше, когато палатките се появиха. Вятърът си отиде, щом открих, че съм спукал гума. После печката засъска като радиоточка и в казана забълбука поредната пръдлива манджа. Междувременно, като добри момчета, си изпрахме жълтите гащи и твърдите чорапи и опънахме простор между колелата. След това налягахме в квадрат по шалтетата, въоръжени с лъжици и изядохме всичко. Беше ни хубаво. Това беше един от малкото дни, в които духом и тялом бяхме смирени и доволни.

Време е да затворя тефтера.