Велоекспедиция Памир 2008: Кара кул

Морето Кара кул (натиснете върху снимката за отваряне в по-голям размер) е едно голямо солено езеро на 4000 метра н.в. Тук няма хотели, рибни специалитети също! Барът не работи, откакто ги няма руснаците. Но за сметка на това, връх Ленин изглежда като хълмче изотсреща. Изобщо Кара кул беше идеалното място, където човек може да си изреже ноктите и да пробва да се изкъпе, стига да желае да се раздели с богата флора и фауна по себе си.

Бяхме опънали палатките на „първа линия“ на брега. Слънцето светеше ярко. Вятърът подухваше свежо. Беше ни обзел тотален мързел. С лазене влизахме и излизахме в палатките, с лазене стигахме до шалтетата, проснати на слънце. Нищо не ни се правеше. Бяхме глухи за „духа“, който протестираше затворен някъде в дисагите. Квартетчето ни си беше направило прекрасна „кочинка“ – миризливи чорапи, мръсни канчета, гащи, примус, ножчета , лъжици, недоядена овесена каша, шапки – и с удоволствие се валяше вътре. Честно казано имахме нужда от подобна почивка. Умората се беше изписала по нашите лица и тела. Пък и никой не ни висеше на главите. Бяхме сами. Егати кефа!

Все пак към обяд почна да ни хваща саклета. Дори и от лежането почнахме да се изморяваме. Някои мускулчета започнаха да трепват нервно и тогава се сетихме, че Стуци носи специално от България учебен кайт – два квадрата крило. С трепет го извадихме от дисагите. Вече предчувствахме какви кадри ще направим на фона езерото и планината. И каква игра ще навъртим с вертеро. И тогава …

– Абе, къде са „линиите“ на кайто, а?!  – попитах, с глуповат израз, все едно ми бяха дръпнали стола под мен.

– Там са! – викна Стуци иззад палатките.

– Къде бе? – безпомощно държах хвърчилката за краищата и я въртях пред носа си.

– Там бре!!

– Няма ги!!!

– Там бе!!

– Няма ги!!!

В крайна сметка стана ясно, че бяхме забравили канапите в София. Язък!

След този „провал“ не ни остана нищо друго, освен да се размърдаме до „центъра“ на селото. Или както се казва, ние имахме цел. Да открием магазина и да си купим водчица. Каракулският въздух може да е сух, но защо и гърлата ни да страдат от това.

Кишлакът изглеждаше като декор на  спагети уестърн филм – прашни самотни улици, където вятърът се вихреше край бяло варосани домове.  Колективът ни крачеше вяло като бандата на Джоко Росич и със скрити под шапките лица дебнехме за жива душа, която да ни подскаже коя от всичките еднакви сгради е магазина. Надлъж и нашир ни човек се виждаше, ни сянка. Въртяхме се доста време, докато накрая една врата не се отвори и от нея се излюпи стар киргиз с островърха шапка. На фасадата на къщата висеше надпис, нещо като Дом на пенсионера – животновъд.

Другарят пенсионер Киргизов обаче крайно ни разочарова.

– Водка в Кара кул няма, харпуни! Тук, никой не пие, защото милицията следи и ако разбере, отиваш в затвора! Забранено е! – ковеше пирони той.

– ?!?!

Бяхме възмутени.

И наистина, оказа се, че във free-шопа няма и помен от дестилат. Сухо като след запой на руски солдати! Виж, беше пълно с конфети (рус. – бонбони).

– Дали имате пияни вишни?

– ?!

Върнахме се омърлушени в бивака. Там заварихме двама велосопедни колеги от Швейцария, които се въртяха в търсене на място за палатките си. Стоян като немскоговорящ завърза бързо тесни контакти с тях и скоро бяхме наясно със CV-то им, което, за кой ли път, не запомних. Абе, май единият беше безработен даскал и понеже не знаел накъде да поеме в живота, решил да пообиколи с колело туй-онуй. Завалията!

Не на шега привечер от изток задуха китайски вятър… който… ни развали вечерята. Небето почна да се пълни с черни облаци. Настана мрак.  Езерото започна да бушува под напора на вятъра. Затова решихме да хапнем при семейство киргизи, които държаха странноприемница.  Заедно със швейцарците тръгнахме към лоджията, блъскани от вятъра. В двора ѝ видяхме катастрофирала една от колите-участници в ралито „Лондон – Монголия“. Пред портата пък беше паркиран джип Нисан Патрол с полска регистрация.

Стопанката на странноприемницата, стройна върлинеста киргизка, ни посрещна усмихнато и приветливо. Вътре се запознахме с богат полски бизнесмен и сина му, които бяха част от експедиция, шетаща с мотори и джипове из Централна Азия (http://advfactory.com/). Седнали на одаята, шарената ни българо-швейцарско-полска тумба бъбреше на немски, руски и английски, наливаше се с чай, чупеше лепьошки и ги мажеше с домашно масло. Раздумката вървеше леко. Говорихме си за футбол, за промените в края на 80-те години, за политика, за Лех Валенса, икономика. Полякът-баща, като типичен широкоскроен славянин, извади от „ръкава си“ стъкло уиски, което да овлажни изгорелите от чая гърла. На нас пък ни светнаха очичките, та бърже дръпнахме чая на екс. И както във всеки разговор, който върви приятно и в закачки, понякога настъпва мълчание, точно в такъв един момент синът му се изцепи, „Switzerland is a black spot on my map!“. Настана тишина. Настъпи пълна конфузия. Забихме погледи в земята. Швейцарците се смълчаха. Това като че ли пречупи атмосферата.

Уискито беше отдавна свършило. Затворихме се на групички и всеки почна да хортува на собствения си език. Платихме вечерята и оставихме поляците сами. Навън вятърът беснееше.

Leave a Reply

XHTML: You can use these tags: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>