Велоекспедиция Памир 2008: Гудара – Кара кул

Тъкмо почнах да се чудя (за кой ли път) как да започна дневноописанието и изпълзяха мърляви спомени от онова ведро гударенско утро. Още с отварянето на ципа на палатката като по сигнал почнаха да прииждат „делегации“ от местни хора. Едните искаха „пльонка“ (рус. фото-лента), другите също, третите се настаняваха на около метър и тридесет от нас в удобно клекнало положение и ни зяпаха, петите също искаха пльонка… и  накрая им дадохме. Все пак всяка сватба трябва да се увековечи.

Обградени от „внимание“ и „грижи“ бяхме дори по време на сутрешния „тоалет“. Както Стоян ни разказа, в един момент той се оказал обграден от съмишленици, които също „облекчавали“ глагола „тласкам“ . С всички разменил свенливи, но пълни с разбиране погледи, и после всеки сам за себе си продължил вътрешната дискусия и самовглъбението си.

Но да се върнем в бивака ни. Беше ни обзело леко напрежение и като войници стегнато прибирахме партакешите си. Към 10 часа четиримата се понесохме към Белия дом, където ни посрещна Ширин. Той ни покани вътре в къщата, която се оказа негов роден дом. Този път бяхме допуснати до голямата вътрешна стая, цялата покрита с черги, рогозки и килими. Вътре единствената светлина идваше от разположения на  покрива прозорец. В сумрака ѝ достолепно седеше дядото на Ширин – главата на семейството. Облегнат на бастуна-жезъл, с островърха киргизка шапка, той приемаше поздравления от всички влизащи. Имахме чувството, че бяхме попаднали в двора на Чингиз хан, който беше одобрил свободно да преминем през подопечните му земи. В историята на Бом и Джахон (Памир), така го произнасяха местните хора, има период от време, когато са били част от огромната монголска държава. Както тогава, така и сега, бяхме нагостени, без да ни отрежат главите. За разлика от далечния 13 век, в началото на 21 век днешните памири много по-добре се справят с финансовото обезглавяване – безкръвно е, но също така болезнено.

От суматохата, която влетя отвън, разбрахме, че нашият транспорт беше пристигнал. Излизайки навън, ярката слънчева светлина за миг ни заслепи и с криволичеща походка се запровирахме сред събралото се множество. Машината беше бордова УАЗ-ка. Когато отворихме вратата на колата, се оказа, че щяхме да делим тясното пространство с още четири човека. Тука е така, пазариш колата барабар с цялата рода.

Веднага се заехме с разфасоването на багажа и колелата. Успяхме да вкараме само едно от тях в багажното отделение като останалото пространство го фугирахме с дисаги и чанти. Другите три велосипеда наредихме на една от седалките. Така за нас остана свободна задната седалка. Семейството на полковник Карим – дъщеря му и жена му – се наредиха на останалите места. Единствено четвъртият пасажер – ловецът – остана да седи на стъпалото в купето. Разбира се, преди тази подредба се сбогувахме с нашите приятели от кишлака Гудара – Ширин и всички останали сватбари.

Колата запали с манивела  и пое по дългия път към езерото Кара кул. Когато се обърнахме за последно да помахаме на Гудара, от нея вече не се виждаше почти нищо. УАЗ-ката направо „летеше“ по каменния път. Толкоз „мазно“ преминаваше различните препятствия, че ние се въодушевихме и почнахме да пресмятаме за колко време ще вземем 120 км до езерото. За да ни охлади ентусиазма, пътят в долината на река Танимас стана изключително корав. Започнахме да разбираме защо всички шофьори отказаха да ни превозят. То не бяха стръмни сипеи, изровени речни корита, дълбоки кални участъци, но въпреки тях, руската машина газеше навсякъде.

Преди да почнем да катерим превала Кокджар, спряхме да охладим колата. Това беше повод да поговорим с полковник Карим. Той се оказа началник на Мургабския военен окръг. Вместо да си говорим за граници и афганци, разговорът се въртеше около билките. Стуци му разказа, че у нас в България има изключително голямо разнообразие от билки, които ползваме за лечение, чай и манджи. Полковникът откъсна един чубрикоподобен стрък трева и започна напевно да приказва за свойствата на „вълшебната“ билка, която държеше. Sorry, обаче не запомних нито как се казваше, нито с (за) какво се пиеше. Ще си остане загадка.

Докато дремехме на пътя, зяпахме със захлас суровата красота на планината. Досами нас беше голямата долина на река Танимас. Недалеч от мястото, където бяхме спряли, тя завиваше на запад и тръгваше нагоре към изворите си – ледниците Грум Гримайло и Федченко. Един хребет ни делеше от пик Революция (6940 м).

Превалът Кокджар (3787 м) ни вкара в сериозни размисли за смъртта и кога е подходящият момент да срещнеш Госпожата с косата. Пътят към билото виеше много стръмно, дори за серпентини. Нашият кораб-майка пълзеше бавно нагоре, направляван умело от шофьора. Редяха се завои и прави, върхове, панорами, ту от север, ту от юг, тотална въртележка. В един момент колата рязко спря. Докато се опомним, полковникът и ловецът скочиха на пътя. Сепнах се. Погледнах през джама. Седях точно до прозореца. Под мен не се виждаше земя! Колата леко се поклащаше, или аз така си въобразявах, на повече от 400 метра от дъното на долината. Бях стиснал облегалката на предната седалка и през съзнанието ми започна да тече прожекцията „Филмов разказ на живота на …“, чух гласовете на двамата мъже, които направляваха шофьора. Колата избуксува и изгасна… истинктивно всички се  преместихме плътно към страната на склона… някой завъртя манивелата и колата запали. Полковникът и ловецът продължиха да ръкомахат. Шофьорът спокойно даде газ и УАЗ-ката излезе от капана. С облекчение след десетина минути стъпихме на Кокджар и се понесохме спокойно по равното плато.

Най-накрая стъпихме на Покрива на света! Е, верно че с кола!

После полковник Карим ни заведе при шобаните (чобанин – пастир). Колата свърна на югоизток и спря в началото на една речна долина, притисната от нисък скален корниз. Повървяхме стотина метра и на една зелена морава се запознахме със семейство пастири. Както и те, така и ние се попритеснихме от тази среща. Изпитахме дълбок респект към тези хора. Лятно време те живееха на това място на 3800 метра в платнена палатка, оцелявайки единствено с това, което им дават дузината крави и якове. Тук ни гостиха с току-що приготвен кефир и лепьошка с домашно масло. Седяхме на тревата, стиснали в ръце купа с мляко. Мълчахме и четиримата и с едно око наблюдавахме скупчилилите се една до друга жени и деца. Говореха с жената на полковника приглушено, закривайки си с ръка устата . Колкото повече отпивахме от кефира и се взирахме в лицата на хората около нас, толкова повече откривахме, че носим едни и същи черти. Това прозрение скъса за момент нишките с далечния външен свят и телом и духом почувствахме смирение, вътрешна тишина и хармония.

Полковникът ни откъсна от съзерцанието. Трябваше да тръгваме. Сбогувахме се с планинските пастири и ловеца, който нарами пушката си и бързо потъна в планината, в търсене на мармоти и архари.

Колата се спусна обратно на пътя, за да продължим към езерото Кара кул. Пред нас се отвори огромно плато препречено в далечината от скования в лед и сняг Музсколски хребет. Шофьорът беше пуснал на касетофона памирския Висоцки – поет с китара. Песента беше протяжна и тъжна. Думите се редяха, акордите също, пейзажът препускаше около нас. В един миг Стоян ме побутна. Като мираж премина образът на самотен конник и изчезна.

Докато се кандилкахме с УАЗ-ката, почнахме да съжаляваме, че не преминахме този участък на колело. Уви, каквото си си надробил, това ще си сърбаш. Като стана дума за манджа, шофьорът рязко наби спирачки и двамата с полковник Карим изхвърчаха от колата. Кво става, бе? – занадничахме любопитно през прозореца. Мармоти! – запъхтян се върна полковникът. И наистина един отбор мармоти смешно търчаха нагоре по склона, гонени от изостаналия шофьор. Оказа се, че тези гризачи, освен заради ценната кожа, били „ценени“ и заради някакъв „секрет“ ли беше, орган ли беше, зъб ли… хайде де, не помня. В Памир явно не знаят, че няма ли мармоти, няма „чакалад „Милчо“.

Неусетно стъпихме на Памирската магистрала М 41. Шофьорът настъпи газта и закова 80 км/ч – само за справка, на платото летяхме с над 60 км/ч.

Направи ни впечатление, че пътят беше опънат като конец. Завой до края на пътуването така и не направихме. Успоредно с шосето вървеше кльонът на границата между Таджикистан и Китай.

Първо видяхме масива на връх Ленин, после изплува езерото Кара кул и накрая едноименното селище. Беше към 18.30 часа, когато стъпихме на прашния мегдан на селото. Свалихме набързо цялата покъщнина, защото полковникът и семейството ги чакаше продължително пътуване към Мургаб. После хронологично се сбогувахме с Карим и шофьора, с госпожата и щерката само си помахахме. На шофьора Явор лично отряза парче въже в знак на благодарност. Шофьорът беше пич!

УАЗ-ката пак запали с манивела, дигна прах и изчезна. Останали сами, все едно бяхме чакали този момент, се хванахме за гушите. Тупурдията трая едва няколко минути. После пак бяхме заедно и зяпахме как една засукана киргизка мома свенливо пълни вода от една помпа. Извинете, колко ви е часът?

Бел.ред.: Отново ще оставим пътешествениците за „няколко дни“ на брега на езерото Кара кул, за да публикуваме няколко други материала, след което продължаваме с тях.