Велоекспедиция Памир 2008: Рукхч – Бопасор – Гудара

Кукуригууу – кукуригууу. В просъница се замислих – петли в Памир? Едва ли? Кукуригууу! Отворихме с Явор гуреливи очища и се заослушвахме внимателно. В палатката цареше сумрак. Кукуригуу… Ъ, кво е това, бе? Кукуригуу… А бе, кой мам` му стара, кукурига бе?! Погледнах часовника. Показваше 7 часа. Кукуригуу… Абе, я да взема да излеза. Когато се изсулих от палатката, пернати не видях. Но на ръба на пътечката бяха накацали няколко хлапета и втренчено ме зяпаха. Кукуригу, де? Повече не го повториха, сякаш се сепнаха от киселата ми физиономия. Е, добре де, както искате. Навън духаше силен вятър.

След закуска се появи един човечец – Джафоркули Нодирбеков, с просбата дали ни се намира хапче против главоболие. Докато рових в аптечката за „вълшебния“ медикамент, клекнал до наръча с дърва (абе, откъде дърва в тази пустош?), Джафоркули обясни, че този проблем го мъчи  вече година. За лекари и лекарства дори не отворихме дума. После с прилежността на първокласник написа в моя тефтер пощенския си адрес и се подписа:
Рушанский р/на
с/Савноб
к/Рукхч

Дано хапчето го е облекчило.

Днес се очертаваше тежък ден. Едно на ръка, че предстоеше да минем границата от 3000 метра. От друга, трябваше да гоним кишлака Гудара, последното населено място, нанесено на картата. След него нямаше нищо. 120 километра пустош до езерото Кара кул. И този ден се оказа повратна точка в пътуването ни.

Още с излизането от зеления оазис на Рукхч попаднахме в поредната  „каменоломна“. Пътят вече дори не ставаше за каране. Просто забравяш. Трудно намирахме път между големите речни камъни и пълнежа от по дребни такива и пясъка. От наносите пък се сипеха разни ронляци, в които затъвахме и буксувахме. Слизахме, бутахме, повдигахме колелата, препъвахме се, пак се качвахме на тях. Така минавахме по 50-100 метра и упражнението се повтаряше. Пътят слезна до нивото на ревящата река. Там, притиснати между нея и наносния скат, ни налегнаха едни паранои, че нещо ще ни се изсипе отгоре или реката ще пробие от нейде. Голяма психария. Бетонният мост над река Гудара – след кишлака Савноб, Бартанг вече се зовеше Гудара – беше единственото равно място.

От моста започна истинската голгота. Първите няколко километра пътят започна да сече огромни сипеи, където на места трудно откривахме дори неговите следи. Когато все пак успяхме да се отскубнем, наклонът стана толкоз „зъл“, че на моменти едвам намирахме здрава опора под краката си. А отгоре Слънцето жулеше безжалостно. Бяхме високо над реката и въздухът изобщо не помръдваше. В опитите ни да изминем някакво разстояние на колелата, още на 30-то завъртване на педалите главите ни почваха да пулсират от жегата и краката да се схващат. За да си починем пък, трябваше да завъртим колелото перпендикулярно на пътя, така че да не му позволим да ни дръпне надолу. Както Явор каза, егати гърбавията!

Моята “драма“ тогава беше, че още от пренасянето на колелата след Басид, травмата в ръката ми „звънна“, нервът се обади – „Вземи се спри!“, ми вика! Аз й отвръщам: „Няма!“. А, така ли, сега ще видиш ти! И така всеки ден започна да напомня за себе си и току ме резваше в най-неподходящия момент.

Бях спрял на баира и загледах  в останалите. Другите се бяха затворили в себе си и мълчаливо приемаха трудностите. Стоян беше дръпнал напред по склона, Стуци и Явор бяха малко зад мен. Мислех си, дали не бях стигнал границата на възможностите си? Нямаше ли да поставя момчетата в беда. Какво да правя? Почнах да бутам колелото, облегнал рамо на кормилото. Тъкмо когато бях решил да споделя страховете си с тях, Стоян се оказа със счупен багажник. Беше му се откъртила заварката на ухото, на което се крепеше багажника. Голяма драма нямаше. Някой да е чувал за златните пръстета на бачо Явор? Е, сега беше моментът! Ние предвидливо носехме разни резервни чарколяци за багажниците – планки, болтове, лепило за метал и дори ножовка. Честно казано, какво точно Явшорфий направи, не помня, нещо наставяше, разширяваше дупките, ама  накрая стана. През това време бях толкоз ошеметен от Слънцето, че бърках стъпките. За общо спасение, Стуци раздаде по една ампула „сурженор“ – аминокиселини, които веднага се усвояват от организма и дават енергия. Явно сме светнали след този допинг, защото не помня много да сме се „халюцинирали“ с оставащите 210 вертикални метра до кота 3089. Абе, наркомани, мани! Кат нема водка, посягаме на химията… Търкалета на глупостта.

Горе на кота 3089-а направих брифинг и обясних какво става със сприхавия нерв и предложих, ако нямат нещо против, да помислим да наемем транспорт до превала Кокджар (3787 м). От информацията, събрана от интернет, Кокджар беше некараем за колело – за 4-5 км разстояние се преодоляваше към 500 метра денивелация. Докато карах колелото, нямах особени ядове, единствено когато поемах цялата тежест на колелото – бутайки, почваха кратки, но ясни сигнали на болка в ръката. Явор и Стуци споделиха, че няма особена драма, ако пропуснем Кокджар. Единствено Стоян беше по-резервиран в началото, но после и той се съгласи. Общо взето всички бяхме наясно, че нямахме много време, почивките кът. А умората се трупаше всеки изминал ден.

В посока Гудара се беше ширнало песъчливо плато и отвисочко изглеждаше доста приятно за каране. В действителност се оказа бая разтропано, но важното беше, че бяхме по седлата и борихме километрите. Още в първия кишлак Бопасор, тоест те са два, другият е Пасор, пробвахме да намерим някоя уазка да ни хвърли горе.

– Така и така, имате ли уазка, която може да ни метне нагоре в Палкана (идва съкратено, от Памирски Балкан)? – обърнахме се ний към един бопасорски чичо.
– Имаме! – отвърна гордо той. И продължи – А вие 20 кила тунджа дали носите? – сочейки байчото дисагите.
– Не, имаме само кило и половина. Къде да ти ги сложа тези 20 кила в дисагите, бре?!  –  му се изрепчи бай Явор, Памирското зло.
– В таком случае, у нас машина нет.
Досвиданья, товариш!

Разстоянието между Бопасор и Гудара не беше кой знае какво и вероятно заради това около пътя и реката срещнахме една дузина младежи. Те кибичеха с ръце на кръста и ни зяпаха с неразбиране. Кой знае какво си мислеха, Глей ги тия завалиите кво се морят. Ние от наша също ги ожалвахме – Тези пък къде живеят, на кандъма на дивия! Абе, гледни точки и точки по гледищата.

Баш преди кишлака спряхме със старата алпийска кримка Явор да съзерцаваме една надвесена канара, идеален обект за катерене. Баце, това „лепи“ 7-8 категория по ЮИИА (Международен съюз на алпийските асоциации), със захлас говореше той. АУИЕ, кое? – правим се аз на улав, макар да бях слънчасал. Хайде, давай, че си взел дал, ме пришпори катерачът-велосипедист.

Добре дошли в кишлака Гудара! Паркирахме колелата пред единствената къща, която се намираше на пътя. Това беше голяма самотна варосана сграда с каменно стъпало-пейка отпред. Останалите домове бяха шейсетина метра встрани, заобиколени от зелени поля и нивички. Над тях се извисяваха два смазващи върха – единият беше изсипал огромен сипей, другият беше леден исполин.

Така, да си дойдем на думата – транспорт за Кокджар. Още с пристигането ни към нас почнаха да прииждат люде – каймакът на Гудара. Поканиха ни в голямата бяла къща. Там ни нагостиха с лепьошка, чай, бонбони, бисквити и шир ча. Вътре беше прохладно и свежо. И както се казва, светна ни. Насядали на одаята, представихме нашето питане. Тежките преговори се водеха от Стуци. В хода на разговора научихме, че в селото се готви сватба и затова имало такова стълпотворение в околията. Още от самото начало стана ясно, че никой няма да се навие да ни качи само до превала Кокджар. Причината беше, че трите уазки в района, бяха или без бензин или общото му количество не стигаше за никъде. Бензин, нет – отговаряха в хор! Както обясниха, най-близката възможност за зареждане с гориво била чак на Кара кул, а това означаваше 120 км в едната посока и 120 навръщане. Тоест искаха от нас да платиме и двете посоки – 1200-1500 сомона. На кукуво лято! Преговарящият от местна страна, стар хитрец, току излизаше от къщата и пак влизаше, явно опитвайки се да придума някой от шофьорите да делят парсата. В крайна сметка всички се отдръпнаха. Кой ще си губи времето да шофира по опасен път, вместо да се налива с водка на събитието на годината в Гудара – сватбата на бай… Е, няма такъв. Слънчасалите бяхме ние. Последният опит беше прозвъняване по радиотелефона до съседните кишлаци, но и оттам получихме отказ. Здраве да е, си говорихме ние, ще починем днес следобед, ще се наспим и утре яваш-яваш продължаваме напред.

Съдбата обаче реши да ни се усмихне в лицето на студента по право от Московския университет Ширин. Още докато течаха преговорите в Белия дом, ни направи впечатление, че около нас се навърта младеж с каубойска шапка. Това беше Ширин. Не помня после как се стекоха нещата, но обеща да докара кола на другия ден чак от Япшорф. И така и стана.

Нас не ни остана нищо друго, освен да си намерим място за палатките и да се отдадем на почивка. Опънахме бивака в близост до река Кокубейл.

По време на градежа му около нас бяха накацали една дузина местни хора, които следяха отблизо всяко наше движение. Това доста ни изнерви и бай Явор,  известен вече като „Памирското зло“, почна да ги хока, меко казано. От друга страна, Стуци подари на един чичо късите си панталони, който ги нахлузи гордо връз дългите. От него пък научихме името на ледения исполин в дъното на долината. Той носеше нежното име Прасковения връх.

Априкоси (рус. праскови) ли растат там? – полюбопитствахме ние. Не! Е, тогава що? – настоявахме пак. Ми, не знам – отвърна чичката и за да не го мъчим, се понесе важно-важно с новата си придобивка. Сто процента ще обере точките с тез гащуни на дансинга на сватбата.

Вечерта се изложихме пред Ширин. Бяхме му обещали да си лафиме, ако той донесе водка (измекяри!), а заспахме като трупове. Бяхме каталясали.

Leave a Reply

XHTML: You can use these tags: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>