Не е за вярване по колко вълнуващи пътеки се спуснахме в рамките на пет дни! Даже им изгубих броя, но с известно усилие ще го възстановя. Една през първия ден, за десерт, после един още по-изобилен десерт за втория ден, три като за третия ден… и така до общо десет. Всяка от тях различна, по своему интересна и предизвикателна, толкова хубава, че да оправдае напълно умората от предшестващото я изкачване. И да бяха само пътеките в това каране, но не, “Крива спица” се бяха погрижили хубавините да са много повече, та да си ги спомняме една година поне.
Именно пътеките обаче бяха най-хубавото за мен в тази петдневна одисея над Девин. Напълно разбирам, че те нямаше как да се харесат на всеки от 69-те участници в “Перпендикулярна вселена 4”*, защото бяха технични, на места трудни, а не всеки обича предизвикателствата на подобен терен. Но с четвъртото издание на това организирано каране Наско и Иво (основните пътекотърсачи и съставители на маршрута) така опънаха струните в душата ми, че ако можеха да засвирят, щеше да се понесе орфеева песен по тия места, както е било едно време (поне така казват).
Пътека №1 – от м. Превала към х. “Ледницата”
Кратка, но съдържателна, тази пътечка маркира края на първия ден, който премина в следобедно изкачване от Девин до билото на планината. Ако не бях направил глупостта да я спускам с висока седалка, мислейки си, че е пренебрежимо къса, вероятно щях да съм два пъти по-доволен в края й, но дори и така удоволствието от движението на велосипеда, без да се налага да въртя педалите или да го бутам, бе почти равностойно на кефа от стръмния наклон, праговете и завоите по пътеката. Да не забравяме и добавената стойност под формата на палатков лагер, първа вечер под звездите, обилна вечеря, топла баня по залез слънце и приятната компания на приятели, с някои от които карам много по-рядко, отколкото ми се иска.
Хубаво звучи и хубаво беше, но зорът да стигнем дотам не бе малък. Баш в най-жарката част на деня колоната ни се проточи по седемте километра асфалт, преди да стигнем черния път, където потенето започна с пълна сила. Караше се донякъде, после се буташе. Е, поне простосмъртните така направихме. Интересното е, че вече съм забравил повечето детайли от това изкачване. Или жегата ми е изпила мозъка, или не е било чак толкова трудно, макар че тогава пуфтях тежко по баира и се надявах да свърши час по-скоро. Освен това си спомням, че изпих почти всичката си вода, изядох всички хранителни запаси, дори и тези на Борис, и когато седнах пред палатката си, изпитвах лека тежест (ама, че израз!) в краката и доста по-тежък глад в стомаха. Така че изкачването си го биваше!
В края му, преди да започне палавата пътека, някак изведнъж се озовахме над горския пояс, насред типичните широки поляни и погледът ми се зарея сред зелените вълни на родопските ридове. Поет би казал, че човек забравя умората на такова място, но суровата проза е, че дробовете ми едва поемаха свежия въздух, докато изкачвах последните метри на стръмния баир, пънейки се за някаква снимка, която Митака ми направи. Ей, някой ден ще пукна от позьорстване! Та умората никак не бе лесна за забравяне в този момент, но въпреки това на душата ми стана леко, леко – не знам колко грама съм спестил оттам (в един филм се твърдеше, че са 21), може пък и от телесно тегло да са били, ама се покачихме със сетни сили досами върха на билото, спуснахме се по черен път до седловината (Превала) и оттам се насладихме на десерта за този ден.
Инструктаж
Начало
Баир 10%
Баир над 10%
Зелено
Широко
Завършек
Пътека №2 – от подножието на вр. Перелик до хижа “Ледницата”
Тази пътека всъщност трябва да бъде разделена на две части, да ги наречем условно “билна” и “стръмна”. Ама наистина съвсем условно, защото някои изкачвания по билната бяха по-стръмни от спусканията по стръмната, или поне на нас така ни се сториха, докато мъкнехме велосипедите на гръб или на рамо по склона.
Достигането до пътеката през този втори ден започна измамно лесно. Първо получихме подаръци – звънчета, с които побързахме да се окичим и цял ден подрънквахме из планината като стадо овце. Бее-е-еее-ее!
След кратко изкачване до Панорамния път за прочистване на дробовете, казахме “Добро утро” на малиновите храсти и им предложихме да закусим с тях. Панорамният път, ако не знаете, е един много коварен път, когато го карате в посока от “Ледницата” към хижа “Студенец” и Пампорово. В началото е равен и хубав, дори сенчест на места и тъкмо когато човек би си помислил, че хубавата разходка ще продължи все в тоя дух, започва минаването през деретата, което неминуемо се състои от спускане и изкачване, спускане и изкачване. На всичкото отгоре и настилката на повечето от тези места е от един такъв груб и търкалящ се камънак, по който бързо успях да спукам задната си гума, та единственото удоволствие, което остана, бяха невероятните гледки, които се откриват към Широка Лъка, Гела, вр. Турлата, Пампорово, вр. Снежанка… абе почти във всички посоки! Така ту бутайки, ту карайки, и най-вече зяпайки наляво, достигнахме до пътя за вр. Перелик и едноименната хижа.
Той е асфалтов и аз си го спомнях много добре отпреди няколко години, когато бях карал по тия места, но част от хората съвсем не бяха подготвени за наклона, пред който се изправиха, та наблегнаха още по-често на беритбата на горски плодове. Все пак трябва да се има предвид, че на вр. Перелик има действащо военно поделение и пътят най-вероятно е изграден точно заради него (макар че асфалтът свършва малко преди хижата), а както знаем, когато става дума за пътно строителство, военните са едни много сериозни хора. Какво е за тях наклон от 10-15%, та нали трябва да има поне някакво предизвикателство при асфалтирането!? И тук се успокоявахме с гледките, този път надясно.
Някои го предпочитат стръмен
Други искат да е дълъг
Важното е да е перпендикулярен, дори когато е панорамен
Към Перелик
Край няма
И отваря страхотен апетит
За много хора вр. Перелик (или по-скоро подножието му, тъй като достъпът до самия него не е свободен, заради “нациналната сигурност”) бе по-скоро странична цел – нещо, което ще последва след пиенето на бира в хижата. Да, ама там се оказа, че ни храна има, ни бира! За какво го биха тоя път биропойците не зная, аз можех само да се радвам, че вече не ми се пие бира по време на каране… Иначе мъката щеше да е голяма!
Както стана ясно, вр. Перелик го видяхме само отдалеч, а когато се приближихме към него, направихме голяма почивка, за да се посъбере групата и се отправихме към неговия основен конкурент – вр. Карлъка (Голям Снежник и още няколко други имена, най-новото от които е Орфей). Със своите 2188 м той официално е вторият по височина в Родопите и само с 3 м недорасъл спрямо своя събрат, но има и други теории, според които Перелик е измерен барабар с някакво изкуствено натрупване на камъни и в действителност бил с 1 м по-нисък от Карлъка. На това му се вика съревнование между първенци! Нещо като двама близнаци, от които единият е пънкар, а другият скинар, а в задачата се пита кой е по-висок (при кубинки с еднаква височина на токовете).
Та ето, че стигаме и до билната част от пътеката, а тя беше прекрасна, високопланинска и може би малко нехарактерна за Родопите, където преобладават горските терени. Тук обаче трябваше да караме в тесен коридор между хвойни, по криволичеща утъпкана ивица в тревата, осеяна със скрити камъни и дупки, и по каменисти коварно-подвижни секции, подсичащи склона. Това беше, когато не трябваше да бутаме нагоре! Или направо да носим, тъй като на места или наклонът, или околната растителност не позволяваха на велосипеда да се движи свободно.
Все пак бутането се забравя, а кефът от карането не. Билната част определено бе трудна и предизвикателна за каране, изискваше добър баланс, бързи решения, дори груба сила понякога, но всичко това е страшно забавно, когато човек го обича и има подходящ за целта велосипед. Добре де, поизлъгах за забравянето – бутането и носенето на места бяха брутални, но мисля, че нямам никакво основание да се оплаквам, при положение че това ще го прочете и Наката, който пренесе нагоре велосипедите на почти всички дами в групата при последния и най-стръмен баир.
Аз си пренесох само моя и ми стигаше за цял ден, така че го ударих на лежане. Първоначалната идея бе цялата група да се съберем в подножието на Карлъка и да се качим там за обща снимка. Този замисъл обаче не се осъществи – докато някои чакахме, подремвайки на поляната, част от хората се качиха до върха и дори се спуснаха по пътеката от другата му страна. После се разбра, че било по-лесно да се продължи по подсичащата го наляво пътека, което веднага извика у мнозина мързела, този лош съветник, който заедно с апетита за обещаното технично спускане ни каза “Абе за какво ще го качваме тоя връх, я направо да се спускаме!”. Всъщност това, което повлия най-много, поне при мен, бе захладняването. Затова след час и нещо чакане в подножието на Карлъка му казах довиждане, без да стъпя отгоре му, сложих наколенките и поех с още няколко души надолу.
Следващите няколко километра не подлежат на описание! Добре де, ще опитам: КЕЕЕЕЕЕЕФ! Наклон, адреналин, зор, камъни, корени, скорост, трясъци от колелото, завои, спирачки, кълчене, тежко дишане, трескав поглед, леко треперене в краката и ръцете, улеи, тръни, коприва, бутане, още повече камъни, още скорост, (тоя па стълб откъде се взе в средата на пътеката точно на най-бързия участък!?), хижата, радостни викове, поклон пред Наката!
Тая пътека запълни почти целия ми ден! Може и да беше най-кратката част от карането, но това вероятно е само за да не си помисля, че съм попаднал в рая!
Тая пътека взе и най-сериозната жертва за петте дни. Иво, един от идеолозите на “Перпендикулярна вселена 4”, човекът, заради когото бяхме точно в тази част на Родопите и с чиито основни усилия бе организирана вечерта на третия ден (за нея ще стане дума малко по-нататък), получи отново контузия на коляното, което бе оперирал преди няколко месеца и се наложи да бъде обездвижен и свален до Пловдив. Не беше честно и беше гаден номер на съдбата!
Пътека №3 – към с. Мугла
Тя е стара моя позната, от далечната вече 2004 г., когато участвах във втория (за мен) организиран масов преход в Родопите, съчетан с посещение на събора в с. Гела. Толкова спомени имам от това каране, с което се засичаше и маршрутът на третия ден от “Перпендикулярна вселена 4”, че по-добре да не се връщам в миналото, за да не стане статия в статията. Към два момента от него обаче се завърнах – пътеката към Мугла и пътя към Чаирите.
Отново започнахме с изкачване до Панорамния път, но този път поехме надясно по него и скоро дойде време за спускането. Пътеката се отклонява от черния път, който е чакълест и бърз – направо летящ старт на този трети ден.
Началото на пътеката обаче бе пълна противоположност на стигането до нея – спъната, подвижни камъни в дъното на скален улей, широк на места не повече от 50-60 см. Тъкмо спрях да снимам идващите зад мен, и чух познатия съскащ звук. Мразя го!
Докато сменя проклетата гума, всички се изнизаха покрай мен и останах с последните. След този участък пътеката става малко по-широка, не навсякъде е улей, но навскякъде е покрита с камъни, върху които спирането и завиването са несигурна работа, а скоростта, колкото и да е плашещо, всъщност помага, освен на местата, където пречи. Пристигайки на площада в Мугла, препълнен от похапващи колоездачи, усмивката отново се бе върнала на лицето ми. Обичам ги тия пътеки!
Обичам и грозде, локум, царевични пръчици – особено когато знам, че ме чака баир. Всъщност не баир, а стена!
В спомените ми от 2004 г. пътят от Мугла към Чаирите е записан с удебелен шрифт като едно от най-големите постижения на младостта ми. По време на оня преход бях попаднал в лоша компания (Пацо и Емо Шукадаров), кипях от неизразходвана енергия и несломима упоритост и заради всичко това бях успял да изчака целия този друм, с изключение на последните петдесетина метра. Ех, минало незабравимо!
Погледнете снимката – няма лъжа и измама в наклона. Просто не е нормален! Повторното минаване по тоя път, след няколко години бродене по знайни и незнайни баири, само го утвърди като един от най-стръмните, които някога съм срещал. И не говорим за кратки участъци от по 20-30 м, а за почти постоянен наклон.
С радост установих, че съм поумнял. Слязох и си го избутах почти целия, като само на едно място, пак заради фотоапарата на Щуров!, рекох да си припомня какво е било на младини. Доста тегаво ще да е било!
От билото до Чаирите се кара предимно надолу по черни пътища, които в никой случай не са безинтересни, както можете да видите и от горната снимка. С изненада установих, че хижа “Чаирски езера” (по-точно туристическа база) е обновена и се е превърнала в много приятно място. Предлагаше се и вкусна храна, на която не простихме – омлет, айрян от домашно кисело мляко и за десерт същото това мляко със сладко от боровинки. Мммм!
Пътека №4 – от Чаирски езера надолу
Тая пътека бе включена в маршрута, за да се заобиколи един брод през реката, който се очакваше да е дълбок. Тя извеждаше по-ниско до основния черен път към Чаирските езера, където се минаваше по мост и се продължаваше нагоре по него. Тъй като и тя бе анонсирана като трудна, много хора решиха да преминат по горния път, че дори и да се разхладят малко в реката. То пък се оказа, че бродът по това време на годината е съвсем плитък и ако знаех това, вероятно щях да мина по него, за да спестя малко сили.
А пътеката наистина бе трудна – от всичките пет дни по нея имах най-много проблеми. Тясна, на много места силно вкопана в земята и на всичкото отгоре с камъни точно на някои от най-кривите участъци, плюс серпентини, висока трева, слаба видимост какво те очаква. А в края приличаше по-скоро на стръмен сипей, по който изгубих всякакво усещане за стабилност. Не успявах да карам плавно, запъвах се и се подпирах непрекъснато, след което закопчаването към педалите бе още по-сложно – с две думи, поизмъчих се, но въпреки това пътеката беше хубава и интересна. То лоши пътека няма. Само дето забравих да направя снимки по нея.
Лошото дойде след нея – дълго и протяжно изкачване в следобедната жега до билото над с. Кестен. Черните пътища, които следвахме, всъщност бяха идеални, сенчести на повечето места и със съвсем умерен наклон. Но умората вече бе започнала да натежава в краката ми и слизанията от колелото зачестиха.
Когато се изкачихме по-нависоко, отново се откриха типичните родопски панорами, включващи поляни, гористи върхове, стадо овце и няколко колоездачи, каращи в близост до мен.
Преди с. Кестен ни очакваше вр. Фатмака, който бе определен като “задължителен” за посещение. Тъй като пътеката до него не бе много проходима с колело, поех пеша с още 2-3 души. Бяхме предупредени, че изкачването му си е почти скално катерене и така си беше! Когато започнахме да пълзим по начупените форми на масивната скала, нещата изглеждаха приемливи, но в средата имаше участък, за който прецених, че ако го изкача (напълно възможно беше), след това няма да успея да сляза безопасно по него (слизането по скали винаги ми е било проблем, за разлика от изкачването), така че предпочетох да си спестя тая доза адреналин и да изчакам останалите в сянката на подножието. Слушах ги докато слизаха с мъка през въпросния участък и заключих, че съм взел правилното решение за себе си.
Пътека №5 – към с. Кестен
Отиването и връщането до тоя Фатмак ни отне може би около 2 часа, така че останахме с последната група за спускане към с. Кестен.
Първо беше черен път, ама от тия, дето спускайки се започват да се изкачват. Родопското равно не прощава дори и надолу!
После достигнахме и пътеката, която отново бе различна от всички предходни. Тук почвата бе нещо като твърд пясъчник, в който имаше множество улеи, проправени от хората и най-вече от стадата животни. Изборът на линии бе, меко казано, голям. И не знам дали изобщо имаше верен път – аз поне няколко пъти успях да се забия в улеи, които налагаха в даден момент да спра и да търся по-хубава част от пътеката.
Бях уморен, около мен имаше само 1-2 души, слънцето бе слязло ниско, а тепърва ни чакаше опъване на палатки. Затова “претупах” набързо карането по нея и тогава, и сега.
Пътеката обаче ни отведе до най-хубавата вечер в рамките на това мероприятие. Лагерът бе разположен под селото, на едни ливади до реката, при един заслон, където ни очакваха две прясно опечени агнета… Да продължавам ли?
Преди да се стъмни, опънахме набързо палатките, наредихме шалтетата около “покривките” и нагънахме крехкото месце заедно с още мезета, салати и питиета. Още преди да преглътнем първата порция обаче, се чуха гайдите. Мелодията тръгна от пътя, прехвърли се през реката и се материализира пред заслона като група от трима свирачи и народна певица, които изнесоха за нас специален концерт под звездите. Оказа се, че повечето участници не умеят да танцуват хоро, щом дори Иво ни засрами – той беше дошъл с патериците и шиниран крак специално за тази вечер и въпреки това се включи в малката танцова група, която се оформи под звуците на каба-гайдите пред много по-голямата група с фотоапаратите. За много от хората това бе първа среща на живо със звука на този музикален инструмент, който е незаменима част от магията на Родопите. Беше силна вечер!
Пътека №6 – към с. Триград
Стигането до тая пътека ни отне половин ден.
Четвъртият ден всъщност бе чудесен като маршрут, но не можах да му се насладя напълно заради натрупаната умора. През повечето време се движех нагоре по черните пътища като робот и само за спусканията се съживявах.
От с. Кестен поехме към пограничното било и по някое време вече карахме (а и доста бутахме) близо до граничната бразда. Дори надзърнахме да видим какво правят съседите в Гърция, ама видяхме само гори и баири. Веднъж да влезем в тоя Шенген, колко каране още ще се отвори!
Карането по такива била много зависи от физическото ми състояние. Когато съм свеж и отпочинал, припкам нагоре-надолу с прилична скорост и се радвам на километрите, които отмятам. Когато съм уморен обаче, просто чакам денят да свърши. Дори и на кратките спускания не се радвам, защото неизбежно следват не толкова кратки изкачвания.
На спусканията по родопските пътеки обаче няма как да не се радва човек, дори ако трябва да катери цял ден заради тях!
Към триградската пътека първо ни поведе черен път, по който отчетохме максималните скорости за деня, подскачайки по камъни и прагчета. След това се отклонихме по пътеката, която върви в дерето на една рекичка и започна веселбата. И тук теренът като цяло бе техничен, на места дори много труден, особено ако не уцелиш правилната линия (което на няколко пъти направих). А линии имаше много. Макар в отделни участъци пътеката да бе тясна и подобна на улей, те бяха по-скоро изключение. В голямата си част тя бе широка и с много камъни, корени и прагове, като имаше повече от един вариант за минаване. От средата нататък започна да се преплита и с реката, така че към изпитанията се добави и липсата на сигурно сцепление. Изобщо, все предпоставки да финишираме в Триград с усмивки на лицата.
Пък и там ни чакаше обедна почивка, как няма да сме усмихнати!
Пътека №7 – към с. Ягодина
Самото достигане до нея бе повече от прекрасно. Черният път между Триград и Ягодина е хубав, с леки наклони и наистина спиращи дъха и карането гледки към скалите на Триградското ждрело. Ако не сте ходили в този район, поправете тази грешка!
Пътеката бе кратка и съкращаваше напряко по склона черния път, който заобикаляше по хълма надолу. Имаше обаче 2-3 момента в тая пътека, които ми донесоха максимална наслада – от тези, дето ти идват малко неочаквано и поради това ефектът е още по-силен. Например скокчето, от което директно кацнах в десния завой, или пък острите серпентини преди поляната, от които една минах, другата почти, а на третата паднах. Ако можеше да е и по-дълга…
Всъщност може би е добре, че не беше, защото и така баирът, който ни очакваше след нея, не бе никак лек. Следобедното слънце в средата на август прижуряше доста по-силно, отколокото в момента, в който вероятно четете тази статия, и ние опънахме вратове по един прашен и каменист черен път, изкачващ се по голите склонове на вр. Св. Илия. Да бяхме свежи и отпочинали, щяхме да го “метнем” за нула време, но аз намирах все по-малко сили в краката си.
Въпреки това гледката към Ягодинското ждрело и усещането от площадката над пропастта, изградена на върха, напълно оправдаха усилията ни. Снимките и думите в случая няма как да помогнат, затова повтарям съвета си – посетете района на тези две села. Колелото ще ви е идеален помощник да видите повече от околностите им.
Пътека №8 – към последния бивак
Тя започна малко под вр. Св. Илия. Кратка горска пътека с елементи на ориентиране и различни линии, криволичещи между дърветата и събиращи се отново. Като казвам “ориентиране”, то се свеждаше само до внимателно оглеждане за маркировката, поставена тук изобилно от организаторите, така че да не изпуснем вярната посока.
Когато излязохме от гората, веднага забелязахме камиона и повечето от другарчетата си (пак бяхме останали назад), които щъпукаха насам-натам, търсейки място по наклонените поляни за опъване на палатките или пренасяйки багажа си.
Лагерът, състоящ се от разпръснати на няколко групички палатки, представляваше красива гледка, преди да бъде скрит от настъпващия мрак, в който се виждаше само лагерният огън и притичващи от време на време челници. Още по-красив обаче бе изгледът към с. Гьоврен, особено вечерта, когато всичко потъна в мрак и светлините изгряха на отсрещния склон заедно със звездите по небесния свод.
И тази вечер беше весело, но този път си легнах рано, защото трябваше да се възстановя колкото се може по-ефективно от натрупаната умора.
Пътека №9 – към с. Тешел
Най-хубави са дните, които започват със спускане!
Последният ден бе точно такъв и единственото, което не беше хубаво в него, бе краят на приключението, наречено “Перпендикулярна вселена 4”. Макар че тялото ми очакваше тоя край поне от два дни, нямаше как да се радвам, че карането приключва. Но пък завърши с един наистина чудесен маршрут.
И като казват хората, че денят се познавал от сутринта, този ден нямаше как да е по-добър.
Започнахме с традицинната обща снимка, чиято най-важна цел е после човек да тренира зрението си, взирайки се и опитвайки се да намери себе си и другарчетата си в шарената купчина от хора.
И после поехме по пътеката към с. Тешел. Мека, тясна горска пътека, на повечето места направо гладка в сравнение с досегашните терени, по които се спускахме. За сметка на това обаче имаше странични наклони, серпентини и стръмни участъци, като препятствията понякога идваха малко изненадващо, ако човек е поотпуснал спирачките.
Мисля, че тази пътека се хареса в еднаква степен на всички – беше достатъчно лесна и в същото време много динамична и интересна, ако се кара по-бързо. Само дето, докато се усетим, излязохме на шосето край с. Тешел, което означаваше край на първото спускане.
Специален етап – асфалтираната пътека
От Тешел поехме нагоре по нещо, което никога не съм очаквал, че съществува. Почти всички го нарекохме асфалтираната пътека.
Ако си мислите, че става дума за проект, финансиран по някоя европейска програма, лъжете се. Програмата си е само българска, не изисква никакво финансиране и е озаглавена “Занемаряване”. Целта на конкретния проект явно е била “ограничаване достъпа на МПС до планината”, изпълнението бе образцово, а резултатът добър.
Все пак за какво става дума? За един стар път към хижа “Орфей”. Сигурно е правен преди десетки години и изоставен напълно поне преди десетилетие, което бе дало шанс на природата да си върне завзетото пространство, струпвайки свлачища на няколко места и пресичайки достъпа с автомобили. След това растителността заедно с по-дребни камъни и почва се бяха настанили по двата края, оставяйки само една чиста ивица в средата, широка точно колкото туристическа пътека. Имаше си маркировка, имаше си и… мантинела.
Трябва да призная, че изпитах страхотно удоволствие от този участък. Карах и не вярвах на очите си! Асфалтираната пътека дори си имаше технични секции, където трябваше да криволичим между скални късове или да преминаваме върху достатъчно големи камъни, струпали се на пътя ни. Е, понякога струпванията бяха с размери, които ни оставяха единствено варианта “носене”.
Освен че беше интересна и с много приятен наклон, асфалтираната пътека ни преведе и през поредното нереално красиво ждрело, с отвесни скали от двете страни и рекичка нейде дълбоко в дерето. Имах чувството, че съм попаднал в едно от най-дивите кътчета на Родопите…
Именно за този “път” организаторите ни бяха казали предварително, че ще бутаме надолу по асфалт. Причината бе една масивна канара, която се бе приземила на пътя и оставяше само около метър широчина за минаване, като отдясно имаше няколко десетки метра отвес. Само дето, въпреки предупрежденията, аз се усетих, че съм на критичното място в момента, в който минавах (карайки) покрай скалния отломък и с периферията на зрението си съзрях пропастта вдясно от мен, така че дори нямах време да се уплаша, камо ли да сгреша. И други така направиха. Не го приемайте като хвалба обаче – ако се бях досетил навреме, че това е страшният участък, щях чинно да си сляза от велосипеда и да си го бутам няколко метра надолу по асфалта.
През целия този ден хижа “Орфей” ми звучеше много познато, сякаш съм бил в нея, а не можех да се сетя кога. Щом я приближихме обаче, в съзнанието ми изплуваха спомените за втората вечер от Рудопията през 2007 г., играта на волейбол, беседката с бирата. Заради хубавата маркировка, която бяха наслагали организаторите, изобщо не бях отварял картата на Родопите и ми отне малко време да наредя местата в главата си и да се ориентирам къде сме.
Във всички случаи вече бяхме съвсем близо до Девин…
Пътека №10 – към Девин
Дори и последното спускане трябваше да си го заслужим! Изкачването до хижа “Орфей” беше лесно, дори много приятно, но след нея покарахме малко в една равна долина и изведнъж свърнахме рязко към съседното било по появил се отникъде асфалтов път (порядъчно разбит и занемарен), който ми се видя по-стръмен от половината черни пътища, които срещнахме през тези пет дни. Очевидно вселената трябваше да е перпендикулярна докрай! Добре, че намерих едни вкусни джанки, с които се освежих.
Скоро пътят стана черен, започнахме да караме ту нагоре, ту надолу по билото и когато излязохме за момент от гората на едни поляни с една ловджийска вишка, с радост установих, че това място съвпада с описанието на точката, от която започва последната пътека. Даже я видяхме как тръгва, едва забележима в тревата. Обещанието бе, че за нея ще се носят легенди!
За последен път поседнахме, хапнахме, сложихме наколенките и поехме надолу.
В първите метри ни посрещна страничен наклон и изсъхнала от слънцето почва, както и доста треволяци. Пуснах спирачките заради едни напречни скалички и когато реших отново да ги натисна, колелото се изпързаля под мен и се озовах на земята. Хмм, хлъзгаво е на тоя страничен наклон!
Продължихме надолу, влязохме в гората и само след няколкостотин метра аз отново се пързалях след колелото си, което бе избягало. Този път дори не бях пипал спирачките!
Явно тая работа нямаше да я бъде така, както я мисля. Хванах си спирачките изкъсо, намалих скоростта, а пътеката стана още по-стръмна и взе да се вие със завои надолу по склона. След малко пак спряхме, този път застигнахме Павката, който тъкмо беше правил някакви кълбета.
Всеки вече си имаше едно наум, така че продължихме внимателно надолу. Тъкмо излязохме на една поляна, когато минахме покрай някакви мацки, налягали на сянка под едно дръвче до пътеката. Не посмях обаче да извърна глава и да видя дали са хубави, оставаше и пред тях да направя плонж…
А след мацките започнаха серпентините. Ляво, дясно, ляво, дясно. Много забавно и в същото време доста уморително, така че спирахме от време на време за почивка. Пътеката ставаше все по-хубава и си имаше всичко – и стръмнини, и камъни тук-там, и по-скоростни прави.
Накрая излязохме покрай Девинска река, но това всъщност бе начало на нови изненади. Поехме по пътека с малък наклон, но добре изразен отвес от едната страна и технични скални секции, която от един момент нататък премина в серия от мостчета, окачени по скалите над реката. Оказа се, че това е екопътека, но за нас си беше нещо като North Shore трасе.
Накрая имаше още около километър по широка алея до едно заведение с голям басейн, в който поне половината от групата ни се беше цопнала, разхлаждайки се в следобедната жега. Класически финал на едно каране, което със сигурност се нарежда сред най-хубавите ми преживявания на две колела. Не е за вярване по колко вълнуващи пътеки се спуснахме в рамките на тези пет дни! Благодаря ви, “криви спици”! Все така да ни “изкривявате” от каране!
* “Перпендикулярна вселена” е каране за приятели, организирано от пловдивския велоклуб “Крива спица”. Участието е с покани, като всеки участник може да препоръча свои приятели, за които е готов да гарантира, че могат да се справят с предизвикателствата на няколкодневен преход в истински планински условия, включващи порядъчни порции изкачване и спускане по технични терени.
