Мароко

В началото на месец ноември 2010 г. компактна група от няколко човека се отправи към Мароко за поредното велоприключение, организирано от сдружение „Байкария“. И макар че снимките сами по себе си говорят достатъчно, добавихме и краткия дневник на Васил Тодев, един от „виновниците“ за това каране, чиито африкански приключения (заедно с Борис Петров) през 2009 г. някои от читателите със сигурност не са забравили. Е, сега нещата са били доста по-цивилизовани и предварително уредени, но пък все така интересни…

Ден 1. Тилует до Аит Бенаду.

След 4 часов трансфер от Маракеш през впечатляващия проход Тиз ‘Н Тишка (2200 м.н.) се озовахме в околностите на село Тилует, разположено южно от основното било на високия Атлас. Поради липса на време хвърляме бегъл поглед от буса на местната забележителност Kasbah of Tilhouette – укрепено имение /замък/, и продължаваме към мястото за обяд. Обедите, и въобще храненето ни, се оказаха една от основните атракции на цялото пътуване. Мохамед (готвача) и Ибрахим a.k.a. Ab’bas се грижеха за комфорта ни в това отношение – всеки обяд и вечеря включваше прясно сготвена храна и неизменната супа с коркома и фиде. Мотивацията за каране след подобен обяд бе едно от най-трудните изпитания по време на пътуването.

Карането за деня бе с дължина около 40 километра, по-голямата част от които надолу. Нищо особено като натоварване и техника, но за сметка на това с впечатляващи гледки към околните планини и глинените селища накацали от двете страни на реката… и, разбира се, камъни, много камъни във всички посоки. Усещането за Мароко е неразривно свързано с безкрайните каменни полета и каньони, обагрени във всевъзможни цветове – от преобладаващото жълто и червено до виолетово и черно.

Стигаме лагера по тъмно и опъваме палатки върху едно разчистено от камъните поле. Вечерта прекарваме върху меките рогозки и пробутваме времето с уиски и разказите на Саид (местния водач) за Западна Сахара и желанието на Алжир (и Либия) да добият излаз на Атлантическия океан… оказва се, че Мароко си е нещо като Балкански полуостров в тази част на света…

Ден 2. Аит Бенаду – Уарзазат –  Бу Тарар

Денят ни започва с посещение на Аит Бенаду – старо селище със запазена архитектура и облик, поради което е включено в списъка на ЮНЕСКО за световно наследство, а в последствие е било използвано като декор за заснемането на доста холивудски продукции, най-известни сред които са „Гладиатор“, „Лорънс Арабски“, „Мумията“, „Кундун“ и куп други. Правим бърза обиколка, снимки и потегляме с буса към Уарзазат (мароканския „Холивуд“) и Келаа М’Гуна, където „косите падат от главата ми“ срещу 20 дирхама.

Обяд. Снимки с деца. Децата са прекрасни навсякъде, а ние като уважаващи себе си „бели хора“ правим снимки и се дивим на скоростта, с която обират остатъците от обяда ни… Жалко, но факт.

Каране. Започваме с леко изкачване сред разлата долина, което след около час преминава в откровено катерене по безкрайна права и впечатляващи серпентини водещи „някъде нагоре“. Отново поразителни гледки във всички посоки – под нас е долината, през която сме преминали преди малко, а хоризонтът на юг се затваря от Анти Атлас или по-точно Джебел Сархо – място, до което се очаква да достигнем след два дни. Наклонът намалява и точно преди залез достигаме прохода – 1955 м.н.в. Гледката оттук е покъртителна – пред нас е долината на Asif M’Goun и основното било на Високи Атлас, а някъде в краката ни е селцето Бу Тарар – крайна точка за този ден. Всичко това се огрява от залязващото слънце и неизвестните за нас отсрещни възвишения буквално „позлатяват“.

На всичко отгоре под нас ясно се очертава пътека, която се спуска директно към селото – очакваният и заслужен десерт… Разбира се, преди човек да се отдаде на подобно удоволствие трябва да се „пречисти“ и с Борис обикаляме от камък на камък в търсене на „най-доброто“ място за единение с „Великия космос“… и го намираме, което ме убеждава, че човек никога не знае кога и къде ще му се отдаде шанса да „види“ колко прекрасно място е планетата Земя…

Спускане… За мен то се превърна в мъчение – прекрасна камениста пътека, по която изминах сигурно сумарно 200 метра. Поради болестта ми или друга причина краката ми трепереха постоянно и опитите ми да балансирам върху колелото, така и не доведоха до успешен резултат… В крайна сметка загубихме останалата част от групата и си покарахме още 5 – 6 километра в мрака, докато попаднем на правилния лагер…

Звезди, вечеря, мохабед, уиски… кеф… лека нощ.

Ден 3. Бу Тарар – Бумен Дадес – Тагдилт

Сутринта ни започва с прекрасен изгрев, който огрява отсрещния връх. За местните хора явно  „златните“ изгреви и залези са ежедневие… направо не знам как се живее в подобна обстановка…

Мием си очите, пием кафе, хапваме бисквити и се мятаме по конете. Започваме с леко изкачване. Явно този маршрут е доста популярен, тъй като се разминаваме или караме заедно с някакви чуждоезични колоездачни групи. Следва спускане по приятна, но кратка пътечка и отново „червен“ път, който се спуска до малък каньон и ни отвежда до долината на река Дадес. Оттам нататък е само асфалт… Правим почивка в Boumaine Dades, хапваме по нещо, купувам си кърпа и придобивам „истински марокански вид“. Оттам до Тагдилт караме през едно безрадостно поле и пейзаж, който спокойно би могъл да бъде в New Mexico или някъде в Австралия….

Към 2 пристигаме в Тагдилт и се настаняваме в местна къща за гости или както се изразяват франсетата Gite d’etape. Разбира се, след малко се захващаме с любимото занимание, т.е. обяд, който поливаме с останала бира и, разбира се, неизменното уиски. Прекарваме безметежен следобед, през който на сцената се появява „ивайловградската“ на Краси и всички много се забавляват на ефекта, който „бързоразвеселяващата“ напитка оказва върху Саид. Човека става разговорлив и започва да се шегува на висок глас… не че сме очаквали нещо друго, де! И така, в шеги и закачки обядът преминава във вечеря, която достигна кулминацията си с разрешението да прекараме нощта на покрива, което получаваме от собственика на къщата.

Хоризонтираме се и не ни остава нищо друго, освен да се наслаждаваме на безкрайното мароканско небе и „леонидите“, които заплашват да ни паднат на главите… Тук май ми се сбъдва детска мечта, свързана с усещанията от „Хиляда и една нощ“… Лека нощ!

Ден 4. Тагдилт – Тиз ‘н Тизарет – Баб ‘н Али

Това би трябвало да е най-впечатляващия ден от пътуването… и наистина се оказва така! Очаква ни изкачване до прохода Тиз ‘н Тизарет и спускане до Мароканската „Monument Valley“, където стърчат фамозните скали Баб ‘Н Али…

Ставаме рано (както обикновено се случва, когато човек спи на покрив) и към 8:30 вече сме потеглили. Караме пет минути и установяваме, че всичката група е с по 10 тръна на гума. Почва се едно лепене, което продължава около 2 часа и в крайна сметка към 11 вече наистина караме по маршрута. Изкачването е приятно, като пътят следи една долина с лек наклон. Естествено, цялата работа не минава без обяд, в резултат от което към 4 следобед достигаме прохода – 2200 м.н.в. и невероятни гледки към дълбоко врязаните каньони, които ни заобикалят. Отново „хващаме“ залеза и пейзажа придобива неземни цветове и оттенъци.

Някъде там, далеч на юг, би трябвало да е Сахара… и наистина полъхът на пустинята се усеща. Въпреки, че сме над 2000 м. температурата определено е висока, а сухият въздух ме кара да се наливам непрекъснато с вода.

Следва спускане по каменист път. Направо се чудя как  Ab’bas успява да се движи с допотопния си Мерцедес (дръгел, както го определя Владо)… Спускането не е кой знае колко впечатляващо, но за сметка на това лъчите на залязващото слънце създават сюрреалистична картина, която ме поглъща изцяло…

Поради забавянето, реализирано по-рано през деня, нощуваме на импровизирано място, което се характеризира с безразборно разхвърлян камънак и три палми, които услужливо ни предлагат сянката си и гледка от ложата към Орион.

Толкова сме впечатлени от преживяното, че някак неусетно опразваме две бутилки уиски, което се оказва определящо за следващия ден…

Ден 5. Баб ‘н Али – Некоб

Въпреки тежкия махмурлук, за мен това бе може би най-приятният от гледна точка на каране ден. След скатаване на лагера бързо се спуснахме до феномена Баб ‘н Али – остатъчни скални възвишения с височина около 150 метра, които стърчат над околността да не казвам като какво… нещо като страната на М’боро, само че в Мароко. Пием кола, кефим се, правим снимки и оттам нататък караме по пътека – тясна, камениста и с лек наклон – перфектната терапия за главоболие и неясна визия за света. Имам чувството, че мога да карам с дни „сред Този пейзаж и по Тази пътека“… Естествено, пътеката свършва и ни изненадва един баир, който в комбинация с прежурящото слънце връща в съзнанието поизбледнели спомени… все пак сме в Африка. Дълго спускане по скучен път и лагер в средата на нищото…

Това е. Карането свърши. Пред нас е Маракеш, но това е друга история.