Да те изКРИВят… „Спиците“

…или перпендикулярната действителност.

Изминаха два дни от края на това мероприятие, но то е все още в главата ми. Вече преживях един работен ден, но мислено все още превъртам отново и отново моментите, преживяни по време на това приключение.
Онези пет дни поставиха на изпитание физическите ми възможности и волята и на моменти те се пропукаха. Видях какво е и какво може да бъде планинското колоездене и „оцелях“.Сега седя пред компютъра, обливайки се в пот в равнинната жега, и се готвя да се върна там.
По време на тези дни мъкнех със себе си и дневник, в който отразявах директните си впечатления от всеки изминал ден. Започвам с тях:

Ден първи, 13.08.10, 20:45. По предварителни данни – най-тежкият ден. Палатката е опъната, „леглото“ – готово… щурците пеят, денят си отива… спокойствие… мир…
Денят беше чудесен. Сякаш чакането в жаркия Девин бе по-уморително от последвалото катерене. В 13 часа най-накрая тръгнахме след патрулката, от ада към рая. Сух, черен път, изпепеляващо слънце надничаше между дърветата, а ние кретахме нагоре. Гората бавно взимаше надмощие над наглото слънце и температурите неусетно падаха. От моята мързелива група, всяка чешма, всяка полянка бе повод за почивка – аз поне дойдох да си почина… от жегата и цивилизацията.
Катерихме целия ден. Гората бе прекрасна, от хладния широколистен лес, преминахме в пояса на игличните и от чешма на чешма, от мързел на мързел, стигнахме до билото. От там започна единственото за деня спускане – през камънак и горски рекички – фучах надолу, слушайки вятъра в ушите и каската, трясъците на окачването – очите зорко следяха линията и… пропуснахме някоя отбивка 🙂 Следвахме нечии следи и след като Ники ни каза, че сме се отклонили от track-а, мислехме да се връщаме и…
– МАРКИРОВКА! – изкрещя Хамстера.
Като опитни следотърсачи проследихме дирите на нечий Nevegal и… до хижата.
Сега седя във влажната трева, сумрак е покрил поляните и вече трудно виждам.
Срамежливи звезди в тлеещото небе, аромат на билки, далечни шумове от лагера и… щурците…
Нирвана 🙂 21:00

Този ден беше леката потготовка за това, което ни чакаше… Ако знаех само колко съм грешал в преценката за трудността му. Но истината е, че най-доброто предстоеше. И то не както онзи дебилен оператор, който уж покривал 98% от родината ни, а в повечето време умело отбягваше GSM апарата ми.
Вечерта беше чудесна. Сбирка на толкова готини хора, скупчени на едно място. Стари приятели от София, хора, които не познавах, форумисти, които за пръв път виждах на живо, Кривите братя… трудно и с кастинг биха могли да се съберат толкова готини хора на едно място. Но някак се беше получило.
Легнах рано, по принцип обичам да се наспивам и мразя да съм недоспал. А и не липсваше умора. Ако знаех само какво ме чака… сигурно щях да си легна веднага след вечеря 😀

⊥Логика
Ден втори, 14.8.10, 20:02. Пълната Противоположност
Макар и все още вкиснат и афектиран, сядам, за да уловя малко слънчева светлина.
Денят започна добре – закуска, тръгване в 10 часа, скочих да съм с първите. Каране по Панорамния път, разкриващо прекрасни гледки. Да, може би именно гледките бяха хубавото нещо, за което мога да се хвана. На същия тоя панорамен път Цанко ми скрои номер, който странно, но ме изкара от равновесие. Разви и свали прословутата ми скоба, докато се наслаждавах на прекрасната панорама, разкриваща се от една скаличка. Като слезнах – колелото ми беше без седалкова скоба, а това ме вбеси. Мислех да се изстрелям, карайки изправен и да дам воля на гнева си, но Емо ми връчи ябълката на раздора.
Ранният следобед ни хвана, катерещи по асвалт с 10% среден наклон, под безмилостните слънчеви лъчи. Там изразходвах основния си енергиен заряд. До хижа „Перелик“ бях на края на силите си и със свършила храна. Там се появи и това, от което най-много се страхувах – старият проблем с дробовете – чувството сякаш половината ми дихателен обем просто се е стопил, сякаш дишам с два пъти по-малки дробове.
Там Митака предложи на друг участник L-carnitin. Аз отказах – избягвам химиите.
От там започна „интересното“. Карането беше минимално – основно бутане, носене и влачене. Спаси ме протеиновият бар, който намерих в раницата.
След безкрайно мъкнене на колелото между хвойни, клекове и непроходим (велом) камънак стигнахме заветните върхове. На този момент бях тотално капнал, обезверен, тотално смачкан психически… Исках просто денят да свърши…
Когато започна спускането се отчаях съвсем – по такъв наклон бих се притеснявал и ски да карам. Стръмният склон, „компенсиран“ с обилен камънак, крени, серпентини и паднали дървета тотално ме пречупи и избеснях.
Докато стигна до пресечната точка на пътеката и панорамния път бях толкова бесен, че просто си взех колелото, което Цанко ми помогна да сваля (да, Цанко, благодаря ти и извинявай) и се върнах по пътя, по който минахме на идване.
Сега афектът ми е попреминал, но съм смазан физически и психически.

Да, определено вторият ден беше до ръба и отвъд. Цялостно беше над възможностите ми, признавам си, едвам го изкарах. Сега, съпреживявайки събитията на трезва глава, осъзнавам, че целия ден съм бил товар за околните и изключително много съжалявам за това и моля за извинението ви.
Спомням си изтощението и страха, който се надигаше – страха, че няма да мога да издържа целия ден, целия маршрут. Може би това ме пречупи.
Помня, че този ден хищно се нахвърлях на всяка малинка и ягодка, на моменти създавайки мини-задръствания. Когато свърших храната, дори почнах да налитам и на недотам любимите ми боровинки. Особено на един разклон, където фотографите награбиха техниката, аз плъзнах като мравките по поляната и не спрях, докато всички не тръгнаха (а пръстите ми бяха обилно оцветени).
Казват, че планинското колоездене е 95% психика. Този ден го доказа. Моята психика, уви, не бе достатъчно калена за такова преживяване. Вечерта гледах да не се мяркам много пред хора, защото си давах сметка какво рядко лайно съм и предпочитах да не вгорчавам настроението и на другите.
В края на деня разбрах, че Иво, един от основните идеолози на това събитие, е получил тежка контузия и се е наложило транспортирането му до Пловдив. Това определено ми подейства като шамар. Спомням си ясно как, лежейки отчаян в началото на склона, последната пътека, го видях него и другия Иво да спускат с грация и лекота трасето, на което мен ме беше страх да се кача на колелото. Контузията му беше сериозен шамар поне за мен и определено мероприятието загуби страшно много от липсата му.

Ден трети. Погледнах предишната страница, за да разбера кой ден е.
Уморен и доволен. Денят бе в пъти по-лек от предния. Бях крайно умерен в темпото, дори по-скоро „плужек“ – движех се в „метлата“.
Започнахме със спускане до с. Мугла и на разклона между черния път и пътеката избрах по-лекото. Все още си бях хронично кисел и когато в Мугла всички се изредиха да споделят колко яка е пътеката стигнах до дъното на синусуидата.
Последва стръмно катерене на припек, където в компанията на Митака, в края на групата, киселостта ми се поизпари. Спокойно мога да кажа, че Митко е един прерасен човек и се радвам, че го познавам!
Оттам нататък започна каране по „родопско равно“, като при катеренето основно бутах. Пестях си силите и като цяло бях вял и апатичен – проблемът с дробовете, който Митака определи като вероятна сърдечна недостатъчност, беше в лека степен налице от сутринта.
Последва пресичане на една рекичка и в едно вирче няколко „самодивака“ се топнахме и леденостудената вода отми цялата умора. Изворът на младостта – „родопско джакузи“.
Стигнахме до подножието на връх „Фатмак“, където имаше купища колела – хората бяха на върха, за нас беше късно да тръгнем. Някой беше окрал маркировката и беше сложена нарядко в началото на деня. Надолу се престраших и пуснах по „freeride” пътечката и я минах.
Сега раздават чеверме и ми е трудно да продължа да пиша.
20:32

Да, денят не започна добре. Бях решил да си пестя силите, страхувайки се от проблемите с дробовете/сърцето. Когато в началото на деня стана време да се избира между пътечката и черния път, за пътечката се говореше, че е технична, сложна, хората ми намилаха на главата „тръгвай“, „не тръгвай“, шеговити подмятания, които бяха всичко друго, но не и злобни, но аз си бях кисел от сутринта и коментарите ме раздразниха. А съм се научил, че когато съм изваден от равновесие – рисковете е добре да се пропускат.
Долу в Мугла ме обвахана огорчението, че съм пропуснал прекрасната и страхотна пътека, хората се майтапеха с мен… Сега, гледайки трезво – просто бях в приятелска компания, а аз самия – кисел фекал.
Къпането си беше събитие. След Чаирите няколко човека умишлено пропуснахме по-техничната пътека, за да минем през реката. Като стигнахме до брода – видяхме прекрасно вирче. Няколкото човека се спогледахме и колебанието беше захвърлено барабар с дрехите. Вирчето беше края на малък пад и имаше място, където се образуваха мехурчета от спускащата се от високо вода – типично джакузи. И с полиция не можеха да ни изкарат. Сигурно голите самодиваци зарадваха Мира, но тя самата заложи на свенливостта 😀
Денят като цяло, и особено къпането, поотмиха сенките от предишния ден и малко по малко почвах да си стъпвам на краката… или по-точно да си стъпвам малко по-уверено на педалите.
Завършекът на деня беше неописуем.
Първо – счупих гипса и минах описаната като „freeride” пътечка до село Кестен.
Второ  – в центъра на лагера ни се допичаха две агнета, които бяха разпределени на другите перпендикулярни овце.
Трето  – появи се една борческа личност, чието присъствие винаги е било обичано с неподражаемото му чувство за хумор – г-н Котьо изгря на хоризонта с лъчезарната си мутра.
Четвърто  – отникъде изникна Иво и аз поне много се зарадвах, като го видях, макар и шиниран.
И пето, но в никакъв случай последно – от нейде се чу писък на гайда и изведнъж от мрака изникна една група гайдари, засвириха и когато се извиси гласа на народната певица с тях – лагерът млъкна, а аз настръхнах. Преживяването беше магическо. Бях слушал родопска музика. Но не бях слушал на живо родопска музика, в Родопите. Това е друго преживяване. Но това, от което онемях беше Иво, подскачащ на един крак в ритъма на хорото. Иво, поклон за това!
Отново – умората надделя и към 22 часа бях гушнал раницата си (възглавница) и хърках (и пърдях, проклет боб).

Вторник, 17.08.10, 19:34. На излизане от банята видях едно ново лице – в огнено-червената изгоряла физиономия се виждаше човек, който е бил изКРИВен.

Да, ден 4 липсва. Сега ще разровя спомените…
Звънци, блеене… не, не съм спал в плевня, просто перпендикулярният лагер бавно се будеше. Бях, разбира се, сред последните, опаковане, сандвичи, багаж…
Този ден групата се раздеи на две – малка част пое по по-лек, а другите – по първоначално предвидения по-живописен маршрут. Доста се колебах с оглед на факта, че хич не съм в ?  форма, а ден4 се очакваше като най-тежък.
Заплахата, че Митко ще ми вземе звънчето, подейства и поех с последните.
Пътят се виеше през гъста гора, сенчесто, като тук-таме се излизаше по поляни. Сянката на натрупаната умора тегнеше над мен и вяло кретах нагоре.
Настигнах Асен, който не бе по-бодър от мен, уви – напротив. Скоро ни настигна и „метлата“ в лицата на Ицо, Цанко и Митака.
От безвремието ме извади телефонът и разбрах, че е понеделник. За улеснение бях близо до границата и за пореден път – извън 98,8-те процента обхват на оператора ми. С няколко обаждания от едно от малкото места с по-стабилен обхват проблемът бе решен.
Скоро стигнахме граничната бразда и групово се изпикахме в Гърция, аз се отчетох само с няколко газови залпа. О, колко проклинах, че сутринта разтоварих самосвала…. Не бе, не мразя гърците, просто… малко балканска учтивост.
След прекрасните изгледи към гръцките Родопи поехме към Триград. Цанко и Ицо поеха по DH пътечката, останалите отидоха към Триград по черния път и там се разделихме – състоянието на Асен се влоши и се наложи да го откарат до лагера.
Там останах сам и без вода. Не безводието, а самотата ме убиваха в този непознат и все пак прекрасен район. Триградските скали, Ягодинското Ждрело – все спиращи дъха гледки.
След една безкрайност време и унило кретане срещнах Тошо. Не знам дали този човек разбра колко му се израдвах. Спуснахме по по-сложния вариянт (черен път/пътека) и след бутане, суркане и вой на спирачки стигнахме до заветната за мен чешма.
Там се отдадох на дрямка, докато „метлата“ не стигна до . Поехме нагоре към билото под връх Свети Илия по сух и безрадостен път. Когато стигнахме до самото било, с мен бе останал да крета само Митака. Той, същия, успя да ме убеди да стигна до Върха и… благодаря за това, Мите!
Горе… дъхът ми спря. Имаше още хора от групата и никой не можеше да се откъсне от величествената гледка. Навсякъде наоколо – Родопи. Красиви, зелени, упойващи със своята красота и смайващи със своето величие. Орловото Око, с изнесената си платформа, показа цялата красота на върха и неговите околности.
– Сега е моментът за предложение за брак – каза Цанко, когато Ники се присъедини към приятелката си на платформата.
След кратичко спускане през вечерния сумрак стигнахме до полегатите поляни, на които бе пръснат лагера ни. На отсрещните склонове се виждаше кротко селце, което сякаш се готвехме да нападнем.
Стигнах там в 21 часа. Силите ми стигнаха за разпъване на палатката, вечеря и… сън… За това ден4 не бе описан „на живо“.

Да, денят беше силен. Силно изпитание. От самото му начало ме бе погълнала някаква забрава, целия ден се движех като насън. Лека отпадналост, слабо главоболие и пулсиране в главата, никаква воля, никакъв хъс. Този ден го чувствах като преход в пустиня без вода. Лека безнадеждност, бездушие и все пак – упорито кретах напред и напред. Този ден може би бе истинското ми ? каляване.
Ясно си спомням тихия ужас, който ме обзе, когато се разделих с останалите. Не посмях да слезна до Триград – мисълта, че после всичкото това ще трябва да го катеря ме ужасяваше. И оттам без вода, без водач, кретах по пътищата, постоянно глозган от съмнението, че съм по грешния път. Ясно си спомням как съпреживявах предишните дни, визуализирах лицата на близките ми хора, пръснати из околните чукари. Спирах често да почивам. Когато видях  Тошо – това ми дойде като лъч божествена светлина. Освен, че ме почерпи с вода и краставица (истинска краставица, мръсници!), ми донесе утехата, че съм на прав път, че има и други наоколо.
Колко смешно ми се струва всичко това сега и колко страшно – тогава.
От един момент нататък просто вървях. Напред, напред, крачка, крачка, крачка – не ги броях, не мислех за тях. Гонех мислите за оставащото разстояние. Не мислех за нищо. Дори и за почивката – тя изглеждаше толкова далеч, че не смеех да тровя съзнанието си с такива блянове.
Върхът ме върна в света на живите. С величествената си панорама, Родопи… о как бих искал да притежавам красноречието, за да опиша това, което дори и снимките от тези места не могат да нарисуват. Просто трябва да си бил там, да се докоснеш със собствените си сетива, със собствената си душа, за да разбереш какво е…
Няма какво да описвам за лагера – беше на склон. Опънах палатката на първото място, което ми се стори равно и най-близко до стоварения багаж. Ужасявах се от мисълта да мъкна багажа си. Често през нощта се будех от ръбене, или от факта, че с шалтетата сме поели по различни пътища.
Катунът ни изглеждаше като лагер на обсаждаща армия, готвещ се да атакува фронтално кротко спящото селце отсреща. Само… к’ви бяха тия тъпани и откъде му хрумна на оня ходжа (или аудио-касетката, на която беше записан) да ни опява протяжните си трели посред нощите…

Днешният, пети ден започна нормално.
Звънци, „ставай“, сутрешна суетня, приятелски шеги, закачки и тягостното „днес си тръгваме“ усещане. Сандвичите, багажа, колелото – всичко това бе рутина и пек. Под палещото слънце Наката ни инструктира за предстоящия ден и се наредихме за общата снимка.
Оттам – бутай, бутай и тясна пътечка с камъчета, корени и страничен склон. Наклонът на места изгрубяваше и бъзливият Antares слизаше да бута. „Накавщина“, си мислех.
Следваше изкачване покрай рекичка до хижа „Орфей“. Смях, закачки, каране, бутане, носене и скално катерене с колело.
Още преди хижата се бяхме изравнили с друг Наско и оттам бутахме заедно нагоре през нерадостните сухи и песъчливи черни пътища, сред тучните родопски поляни, изпепелени от обедното слънце. Влизането в горския хлад ни бе като дар Божий, и така – от флагче на флагче – до началото на „пътеката“… простете – ПЪТЕКАТА.
Първо беше полянен супергигантски слалом между туфите трева и камънак, следвайки сините флагчета, после наклонът избруталя и аз, злобно стиснал спирачките, се сурках на две колела и спуснат крак. „Абсолютна Накавщина“. В един момент, вече в гората, се светнах, че аджеба, мога да спра да стоя като пън върху колелото и да се изнеса назад и… воала – можело да се минават серпентини без да се стъпва.
След коренно-дънерово-скалната част из гората стигнахме до Девинската река. Там някъде настигнах Наско и само един поглед ни трябваше да хвърлим дрехи и задръжки и да осолим реката с потните си телеса. Бяхме се облякли, когато ни застигна „метлата“ и след едно мостче видяхме… още няколко вело-самодивака да се къпят в дълбокия вир. Е, не! Пак се метнах – плюл съм на девинските басейни – реката си е река!
Зорлем излезнахме и газ по еко-пътеката. Красотите от речния пролом са неописуеми. Спирахме да позяпаме по мостчетата и… газ към Девин. Там ни посрещна жегата, цивилизацията и краят на това приключение…

Перфектната кулуминация на тази вселена. Имаше си всичко. И катерене, и спускане, при това какво! Горе-долу тогава започнах малко по малко да чупя гипса и дори и да карам, не само да стоя като недоиздялан мертек върху колелото…
Тъжно беше, виждаше се в лицата на повечето – знаем, че след края на този ден се разделяме за неясно колко време. Когато стигнахме до паркинга, където беше краят – се прегръщах с хората, като с братя и сестри, знаейки, че дълго няма да се видим. Тъга и носталгия тепърва ни обземаше.
С адаша ми и Асен трудно намирахме за какво да говорим по пътя за Пловдив. Предполагам, че всеки от нас превърташе наново и наново лентата със спомените, а определено много неща имаше записани там.
Само пет дни, а колко неща се случиха… Незабравими приключения, нови приятели, каляване на волята в огъня – само част от нещата, които ми се случиха.

Да, реалността беше изКРИВена, беше изкривена под деветдесет градуса – абсолютен перпендикуляр на ежедневната ни действителност, абсолютно изкривяване на представата ми за колоезденето, за планината, за самия мен. Към Девин потегли един обикновен идиот. От Девин се върна едно изКРИВено агне.

19.08.2010 г.