Ако не пращите от сила (не само в краката, но и като цяло), възможностите за еднодневни преходи във високите части на Рила, при които да започнете и завършите в една и съща точка, не са твърде много. От предишните статии в тази поредица сигурно вече сте добили представа що за терени и условия се срещат в любимата ми планина, затова не е учудващо, че понякога дори 20-30 км могат да глътнат цял ден, особено ако се натрупат повечко носене, тикане и снимане. Въпреки това, през 2009 г. най-вече поради трудности в съчетаването на почивните дни между повече от двама души, прибегнахме три пъти до варианта „каране за един ден“.
Първото такова бе по познат за мен маршрут от с. Пастра до яз.“Калин“, оттам през хижа „Иван Вазов“ и вр. Баучер до Рилския манастир. Тук даже си помогнахме с коли за половината от изкачването, но дори това не направи маршрута твърде лек. Вторият ни опит, три дни по-късно, над Костенец, щеше замалко да се превърне в двудневен. След него единодушно си дадохме малко почивка от тоя тип натоварвания, но през август отново бяхме на линия, готови да реализираме една отколешна идея в района над Благоевград, за която ще ви разкажа в следващите редове. Бяхме все добре познати муцуни – аз, (Мите) Пасков и Митака (Щуров), който е автор на по-хубавата част от снимките. Митко от Пазарджик също тръгна с нас, но за жалост ни придружи само до хижа „Македония“.
Още в ранна утрин с Пасков напуснахме София и след час и половина вече бяхме в Благоевград, където се срещнахме с Митко (Пазарджик) и натоварихме отмарящия в семеен уют Щуров, за да си припомни що е то рилски баир. Все пак, като изтъкнати последователи на максимата „Залудо не катери!“, продължихме с колите още няколко километра (по-скоро петнадесетина) нагоре по пътя до местността Славова, където трябваше да приключим излета няколко часа по-късно. Дотам слиза пътека (в края е черен път) с червена маркировка от хижа „Чакалица“. Но за нея малко по-късно…
В момента, в който заключихме колите, мисля, че всички вече бяхме крайно нетърпеливи да поемем към хижа „Македония“, въпреки че ни очакваха 17-18 км изкачване, от които поне 10 бяха по асфалт до местността Картала. Заради развиващия се там зимен курорт, пътят бе в отлично състояние, на много места съвсем нов, а движение по него почти липсваше, така че преспокойно „бръмчахме“ с рошавите си гуми по гладката настилка, докато слънцето надничаше иззад скали и високи борове. Прогнозата за времето не беше идеална, но бяхме решили, че ако това ще е причина да се откажем, ще го решим при хижа „Македония“.
Асфалтираната част мина бързо, но и малко досадно – когато си се „въоръжил до зъби“ за силно пресечен терен, монотонното каране по шосе, дори и кратко, ти се струва повече от необходимото. Разделителната линия между „облагородената“ от човека планина и по-дивата част, където продължаваше черния път към хижата, бе границата на Национален парк „Рила“, където имаше и твърде подходящо място за първа почивка. Намалихме теглото на раниците си с по един сандвич и продължихме нагоре във високата част на долината, която ставаше все по-открита.
И небето започна да става „по-бозаво“, но засега това не ни притесняваше толкова, колкото настилката от трошен камък, по която трябваше да преодоляваме баира. Всъщност трябва да призная, че пътят като цяло беше лек – повече от това едва ли можехме да желаем на такава надморска височина.
Единствено последните няколкостотин метра преди хижата бяха достойни за бутане, но след тях ни очакваше заслужена почивка и взимане на проби от менюто на хижаря, които, както обикновено, ни се усладиха доста.
„Дотук добре!“- казахме си и погледнахме недотам приветливото небе отвън. Сложихме по една допълнителна дреха и поехме по стръмната пътека между клековете, подсичаща склона на Малък Мечи връх. Хижата бързо започна да се смалява зад нас, но не защото се отдалечавахме – по-скоро се издигахме над нея, което бе свързано с добре познати гимнастики. Байковете ни сменяха позицията си непрекъснато – отстрани, на рамо, на гръб… само не и под нас. Все пак, на фона на някои по-ранни приключения, споменати горе, пътеката тук си беше високопланинска магистрала, а пък ние сме си здрави момчета, така че скоро достигнахме премката между Малък Мечи връх и вр. Герман.
Надвисналите тъмни облаци изглеждаха респектиращо, но не твърде стряскащо, така че продължихме изкачването към вр. Герман. Надявах се, че след него вече ще е предимно равно, но се оказа, че не съм гледал картата достатъчно внимателно – не беше! Спуснахме поне 200 м височина по неравна криволичеща пътека между камъни и хвойни, преди да се изправим пред следващия връх, наречен Равник. Е, не беше съвсем равен…
Побутахме си и до него, а за повдигане на духа аз намерих 20 лв. на пътеката – явно планината оценяваше присъствието ни по този не много използван маршрут. След втория връх нещата започнаха да стават по-приятни – билото се поизравни и карането нагоре стана възможно на много места, макар и да не бе съвсем лесно. Дори и облаците започнаха да отстъпват. Пътеката подсичаше широки голи върхове, а вляво се виждаше част от Разложката котловина – като цяло пейзажът бе доста по-различен в сравнение с останалите дялове на Рила.
Времето напредваше, ние също. Полека-лека достигнахме мястото, където пътеките за Предела и за хижа „Чакалица“ се разделяха. Всъщност дори не дочакахме табелата, а поехме по пряка пътека, подсичаща едно платовидно възвишение, по което се виждаха коловете на зимната маркировка. Беше късен следобед и силно се надявахме спускането да не ни изненада с непроходима пътека в този напълно непознат район.
А в началото пътека изобщо нямаше. Излязохме при коловете и започнахме леко спускане по платото към едни скали в края му, където бяхме забелязали стърчащ кол. Теренът бе такъв, че почти нямаше къде да бъде положена маркировка с боя, а потокът от туристи тук със сигурност нямаше как да оформи ясна пътека. Затова пък линиите бяха безбройни – газехме през коловози, треви, естествени стъпала, камъни… Много забавна част!
Когато се озовахме при въпросните скалички, стана ясно, че същинското спускане започва. Но ни трябваше известно време да открием накъде точно. Склонът надолу бе покрит с хвойни, храсталаци и средно висока трева, тук там-имаше дори ниски дръвчета и някъде в цялата тая растителност бе скрита пътеката. Дори следващият кол не успяхме да забележим лесно. Както се досещате, асоциациите с някои други карания се натрапиха от самосебе си!
Все пак намерихме лесно пътеката и макар да не се открояваше особено рязко, бе достатъчно ясна и доста забавна. Суркахме се надолу, криввайки ту наляво, ту надясно, а когато реакциите ни се оказваха бавни, се случваше да газим и направо през храстчета и треволяци.
С подобен тарански стил на каране достигнахме горския пояс, като точно преди него растителността съвсем избуя под формата на тучна трева до кръста, в която пътеката представляваше тясна ивица стъпкани стръкове. Подозрителността ми отново се засили.
В следващия миг вече карахме под короните на дърветата по много приятна (и леко влажна) горска пътека, което предизвика въздишка на облекчение. След секунди облекчението бе заменено от въодушевление, а след това и от истинско вдъхновение! Тази част от пътеката бе предимно гладка, с променящ се наклон и линия, с дребни заигравки, които превърнаха карането ни в истинско забавление. За нула време достигнахме кръстовище на няколко пътища, където аз вече бях напълно опиянен от адреналина, който ме бе връхлетял дотук.
Хижата бе на 200-300 м, в дъното на една поляна, т.е. наложи се да се отклоним малко встрани. Струваше си, защото хижарите се оказаха много приветливи и веднага ни поканиха да влезем. Предвид отиващия си ден обаче, този път решихме да не се задържаме и, след като ни увериха, че пътеката с червената маркировка продължава от кръстовището надолу и е ясна, им пожелахме приятна вечер и се завърнахме на нея.
Последва още една солидна доза кеф! Пътеката започна почти като черен път, след това сви стръмно надолу, минавайки през камъни и с остри бързи завои между дърветата. Нравът й се менеше непрестанно, ту по-бърза, ту по-технична. Колкото и да я описвам обаче, трудно ще ви предам насладата, с която ни изпълваше тази последна част от карането.
Когато се изтърсихме на един черен път, се уплашихме, че това може би е краят на великолепието, което ни бе сполетяло в последните няколко километра. Поехме по нещо, което изглеждаше като продължение на пътеката, но маркировка липсваше и скоро се озовахме отново на черния път.
Малко по-надолу обаче маркировката свърна отново в гората по тясна пътека, която за пореден път този ден ни предложи нови усещания и изпитания. Този път бяха серпентини. Остри, тесни, дори леко хлъзгави! Последни краски в този рилски шедьовър, на който се наслаждавахме с всички сетива (и мускулни групи).
Отново опряхме на черния път, точно в дерето на Славова река. Тук пътеката нямаше накъде да продължи. Но дори и пътят бе завладяващ. От камък на камък, завой след завой, последните 3-4 км ни отнеха само няколко минути. Повече нямаше и откъде да вземем, тъй като часът наближаваше осем, а докато се натоварим в колите, направо си се стъмни.
Митака се завърна на семейната трапеза, ние с Пасков се завърнахме в София, а всички дружно си обещахме да се завърнем отново по този маршрут, за да го споделим с приятели. Приемете горните редове като първа стъпка!
Данни за прехода:
GPS следа за Garmin
Моля, обърнете внимание, че в GPS следата са запазени оригиналния брой точки, записани при карането, т.е. не са намалени до 500 т. Това означава, че при някои GPS апарати може да се наложи да разделите следите на няколко по-къси следи с по 500 т. или да намалите софтуерно или по друг начин точките в съществуващите следи до 500, за да не изгубите части от маршрута при зареждането на траковете в паметта на GPS апарата.
– Разстояние: 43 км
– Начална и крайна точка: местността „Славова“ по пътя от Благоевград към хижа „Македония“ – 890 м н.в.
– Денивелация (при изкачване): 1800 м
– Най-висока точка: под вр. Герман – 2426 м н.в.)
– Време, за което преминахме маршрута: 10-11 часа
Телефони:
хижа „Македония“ – 0887 804306
хижа „Чакалица“ – 0898 564997; 073/884153
И накрая нещо много важно: Ако правилно тълкувам разпоредбите в Плана за управление на Национален парк „Рила“, за съжаление излиза, че във всички райони на височина над 2000 м е забранено карането на велосипеди, освен ако няма обозначени за целта пътеки/трасета. Това означава, че карането по този маршрут, както и по останалите високопланински пътеки в Рила, може да ви навлече глоба. Колкото и абсурдна да ми изглежда тази забрана лично на мен, длъжен съм да ви предупредя за нея и изцяло Ваша отговорност е да прецените дали искате да нарушите забраната с риск да си понесете последиците от това.
