Байкария по вода

Стана тя, каквато си я търсехме! Байкария, ама малко по-екстремна от обикновено. Или по-мизерна. Или по-приключенска…

Всичко зависи от гледната точка, както добре знаете, и от сегашната си позиция (полуизлегнат в стола на затоплената от радиатора стая) бих казал, че е вярно третото определение. Но докато ни валеше дъжда, бръснеше студа, тегнеше калта и налягаше мрака, определено клонях повече към второто.

Снимки: Любомир Ботушаров и Камен Котев

На 17-18 октомври по план трябваше да караме в един топъл район сред шарени есенни картини и полузапуснати села, возейки се безгрижно предимно по асфалт и тук-там по черен път – по-скоро велотуризъм, отколкото планинско колоездене. Така поне изглеждаха нещата през 2008 г., така ги представиха от сдружение „Байкария“ и за 2009-та, така им пригласях и аз.

Седмица преди карането обаче планът взе да се пропуква. Първо дойде студът, сковавайки цялата страна буквално в рамките на един ден. Само по себе си това не бе толкова страшно, защото районът на Ивайловград по принцип е с няколко градуса по-топъл от Шоплука например. Когато обаче прогнозите за уикенда станаха и дъждовни, за тези, които не се отказахме (а само от моите познати в последните дни отпаднаха поне 10 души заради налегнал ги грип или просто поради наличие на повече здрав разум), остана само надеждата, че някак ще ни се размине.  Оказа се, че това няма как да стане.

В петък вечерта аз и двамата ми спътници пристигнахме в Маджарово след 12 ч през нощта. В „Центъра на лешоядите“ купонът течеше с пълна сила – пъстра компания по масите, музика, караоке, салати, кебапчета, ракия (3 л троянска домашна на Жоро се бяха „изпарили“ за 2-3 часа, а уж бе планирано да остане от тях и за втората вечер!). А ние даже не бяхме последни – още няколко души дойдоха докъм 2 ч, а на сутринта пристигнаха последните подкрепления. Събрахме се общо над 20 желаещи да караме водни колела.

Сутринта валеше. После спря. Трябваше да тръгнем в 9:30, но го направихме чак в 11:00. Беше удивително топло, поне на височина 150 м. Мъгливо. Започнахме да се изкачваме по асфалт, след няколко километра продължихме по черен път, после отново асфалт. Горе мъглата бе още по-гъста и топлото изчезна някъде.

Когато достигнахме пътя Крумовград – Ивайловград, се разделихме на две групи. По-малката мина по съкратен и по-лесен маршрут, изцяло по асфалт. По-голямата решихме, че ще гоним планинско каране по удължен маршрут с повече изкачвания и спускания и черни пътища.

В село Конници кръчмата бе затворена. Пратихме да намерят съдържателя на заведението, през туй време заваля, междувременно той сам дойде отнякъде, но не знаеше, че чакаме да отвори „смесения магазин“, а пък ние не знаехме, че това е той. По едно време позициите ни се срещнаха и хоп, вече бяхме вътре. Една каса бира и значителна част от съдържанието на полупразните лавици изчезнаха безследно.

Дъждът обаче си стоеше. А ние нямаше как да стоим в кръчмата безкрайно. Тръгнахме и след броени минути вече бяхме мокри и кални. Колкото по-надолу отивахме по черния път, толкова „по-приятна“ и дълбока ставаше калта.

Излязохме отново на асфалт и започнахме изкачване към с. Ленско. Денят напредваше, макар че „мрачното“ все още се дължеше на облаците, а не на залязващото слънце. Някои от хората в групата ни започнаха да показват и признаци на умора.

 

В Ленско отново спряхме задълго, за да се съберем всички. И отново заваля – не че можехме да станем по-мокри. Скоро щеше да мръкне, а не всички имаха светлини, така че оттук нататък бе важно да се движим в пакет, без големи разкъсвания. Продължихме към с. Кондово по черен път, който бе доволно размекнат. Буксувахме бавно за разлика от деня, който си отиваше бързо.

В Кондово  пристигнахме със запалени челници. Даже вече бяхме свикнали с мрака, тъй като ни бе обгърнал още преди половин час. До Костилково ни оставаше едно стръмно изкачване по черен път. За щастие не беше много кален. Най-интересното е, че дори водачът ни (Ичо) не бе минавал тази част от маршрута. Карахме само по GPS следа, начертана с помощта на Google Earth. Как да не им направи безплатна реклама човек!

150-годишната къща на белгиеца Стефан в село Костилково, една от петте обитаеми, ни се стори като петзвезден хотел с една превъзходно затоплена стая и няколко спални помещения, където се наредихме като кебапчета през нощта. Дори и коридорите бяха „плътно усвоени“. Още докато нареждахме трапезата в двора, заваля отново и без изгледи скоро да спре. Превърнахме едно складово помещение с наредени в средата греди и дъски в трапезария. След цял ден „бедстване“ никой нямаше желание да опъва палатка в дъжда, освен Иван и Явор – онези господа, които ходиха по Хималаите и Памир, но за тях това вероятно бяха едни съвсем нормални условия…

 

Цяла нощ валя.

В неделя никой дори не се и опита да стане навреме, за да тръгнем в 9:00 ч. Когато телефонът ме събуди в 7:00, двадесет минути чаках да чуя отнякъде признаци на живот, но напразно. Беше ми гузно, че може да събудя сума ти народ, понеже бях на горния етаж, но все пак се измъкнах от чувала, облякох се и излязох навън в притихналия двор. Дъждът сякаш току що бе спрял – навсякъде бе мокро и кално. И свежо, даже приятно, с надигаща се от земята пара. Слязох до чешмата да си измия колелото и едва когато се върнах, вече имаше и други съживени.  Почти всички трябваше да си измият колелата, да закусят, да се опаковат с полусухите обувки и дрехи (за тези, които не си носеха резервни) – към 11:00 ч успяхме да напуснем Костилково, но само за да спрем няколко километра по-нататък в кръчмата в Плевун за бира и локум.

Последва дълго каране по асфалт, при изкачванията беше добре, но спусканията бяха направо смразяващи, поне за мен. Около нас се стелеше мъгла и единствената забележителност, която мернах, бе една кариера за каменни плочи. И село Горноселци, в което направихме поредната дълга почивка на мегдана в компанията на три баби и един дядо, за които студът сякаш не съществуваше, камо ли пък да смути „социалната мрежа“ на централната пейка в неделя по пладне.

Нас пък ни очакваше съживяващо спускане по черен път до р. Марешница, където се изправихме пред поредното предизвикателство – ледените й води. На колело изглеждаше почти невъзможно да се мине, така че повечето хора свалиха обувките си и оплакнаха нозе. Други прецениха, че „налъмите“ им са достатъчно мокри и пробваха да я форсират с байковете, като в повечето случаи и те получиха своята доза истинска „winterfresh“ свежест.

 

Преминаването на реката обаче бе нищо в сравнение с изпитанието след нея – черен път, който „плавно“ се изкачваше нагоре. Всъщност не бе чак толкова стръмен, но пък калта бе едно чудесно допълнение, в случай че някой изпитваше чутовен изблик на енергия. А когато дойде ред на спускането, почвата бе с още по-лепкава консистенция и велосипедите ни за нула време натежаха с по 1 кг. Така следващото поточе, което пресякохме, се превърна във „веломивка“. За да затвърдим уменията си обаче, имаше още кал и още една рекичка, където за втори път се наложи да плацикаме байковете си.

Последните километри бяха представени от Ичо като „плавно изкачване по асфалт, след това спускане към Маджарово, което ви е познато от вчера“. И наистина изкачването бе с плавно повищаващ се наклон, който накрая си беше направо стръмен! Тази част бе интересна и с гъстата мъгла – караш и някъде не много далеч чуваш кучешки лай, привиждаш силуети на къщи, даже има и пътна табела за някакво село, но всичко това е отвъд границата на видимостта, усещаш го с другите сетива. Това бе характерна черта на цялата Костилковска Байкария 2009 – ако мина по същите места в ясен и слънчев ден, едва ли ще ги позная, защото през тези два дни почти нямаше околност – само път в мъглата.

Имаше и крави в мъглата, точно на един 180-градусов завой при спускането. За щастие успях да спра и да се разминем културно, както подобава на колоездач и пешеходни туристи, без да реализираме ПТП.

Малко преди мръкване всички се завърнахме пред „Центъра на лешоядите“ в Маджарово в окаяно окалян вид, но все пак доста по-добър от предишната вечер. Време беше да завършим както си знаем – на масата.

Разказът ми може и да е кратък, но карането не беше. Получи се почти пълната противоположност на първоначално замисленото – нито помен от леката есенна разходка, която си представяхме. И сега, за финал, се чудя как да напиша, че е било гадно, мизерно, студено и мокро, как да убедя сам себе си, че е време да спра с тези неща, как, когато в мислите ми изплуват с предимство сладките вечери с приятели, споделените трудности, ведрите усмивки, дори и примесени с уморени гримаси или тракане на зъби от време на време. Споменът за „лошото“ сякаш е отмит от пералната машина заедно с калта от дрехите ми. И както те са вече чисти и готови за ново ползване, така и аз си знам, че ще има и следващ път…

Leave a Reply

XHTML: You can use these tags: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>