Беше още ранна пролет, когато Митака (Щуров) един ден ми се обади запъхтян отнякъде си, за да ми каже, че току що се е спуснал по някаква мнооого хубава пътека над с. Крупник и трябвало да я пробваме още тази година. Даже в този ранен момент той визионерски насочи нещата към почивните дни около Гергьовден, когато дори семейните хора успяват да откъснат 1-2 дни за каране от благоверните си, а пък и състезателният календар не предвиждаше никаква работа за мен.
Автори на снимките в тази статия са Владо Русев, Димитър Щуров и Любомир Ботушаров
Един месец се изниза като на шега, на мен главата ми бръмна от състезания и нови продукти и четирите почивни дни наближиха съвсем. Митака постави въпроса ребром и аз, убеден че ще караме някакъв еднодневен 20-30 км маршрут, който му е вече добре познат, подхвърлих идеята да направим програмата за два дни с преспиване на палатки, включвайки в нея и каране в Пирин от Предела до хижа „Пейо Яворов“, където има една пътека, на която й се „точим“ от години. Той дори не се замисли с отговора.
Бойната група бе сформирана бързо – на Митето Пасков държахме особено много (напоследък малко го беше хванала липсата заради служебни ангажименти) и така го облъчихме, че въпреки семейните задължения, той успя да пристигне за нощувката на палатки и втория ден каране. Както вероятно сте свикнали да четете (и разпознавате), в групата ни бе и Митко от Пазарджик – и той пропусна миналия сезон в работа, но пък си купи нов байк, така че нямаше търпение да го разходи по баирите, а двете супер-технични пътеки, които ни очакваха, бяха идеални за новото му желязно конче. За наша огромна радост Емо Шукадаров (известен още като Тучо Чучо) най-сетне се оказа свободен да ни прави компания, а за още повече тежест изпратихме повиквателни и до пловдивския велоклуб „Крива спица“, където са зачислени някои от най-сериозните планински колоездачи в страната – оттам ни изпратиха Владо Русев.
От четирите почивни дни трябваше да си изберем два. Това се оказа трудно, тъй като метеорологичните прогнози бяха абсолютно разнопосочни и като цяло не предвещаваха стабилно време. Чудейки се между четвъртък-петък и събота-неделя, избрахме в крайна сметка петък и събота и си казахме „Да става каквото ще!“. И извадихме късмет.
За петъчното каране в Пирин ще публикувам отделна статия в секцията „GPS следи“ – пътеката бе толкова технична, че при спускането се уморихме повече, отколкото при изкачването. Ако сте любители на трудните горски пътеки със серпентини, корени и много камъни, може да я добавите в списъка си с планове за бъдещи карания.
Пасков пристигна на Предела в петък вечерта, опънахме палатките на страхотно място с изглед към все още снежния Пирин, развъртяхме в сладки приказки една ракийка и заспахме като новородени под обсипаното със звезди небе.
На сутринта обаче то бе покрито с облаци, въпреки че според синоптиците това трябваше да е най-хубавият ден. Събрахме си багажа и слязохме с колите до гр. Симитли, откъдето започваше маршрутът ни. По това време аз вече бях понаучил някои неща, които биха ме накарали да преосмисля предложението си за двудневен формат, ако се бях сетил да разпитам за тях по-рано. Първо, оказа се, че маршрутът ще е с дължина около 50 км и денивелация 1800 м (според начертаната предварително GPS следа). След 40-те километра предишния ден тези параметри не изглеждаха съвсем безобидно. Второ, оказа се, че Митака е минавал само малка част от него, а именно – последните няколко километра, т.е. пътеката, заради която бе спретнато цялото мероприятие. А когато потеглихме от Симитли, към опасенията ми за деня се добави и трето – леките пръски дъжд, които ни посрещнаха на първия баир и скритото в мътни облаци било, по което щяхме да караме след няколко часа.
Всъщност, посрещнаха ни и двама гранични полицаи, които снеха данните от личните ни карти и се информираха за маршрута ни. Тук е мястото да отбележа, че това е гранична зона, така че е задължително да носите със себе си документи за самоличност, а също така е добре предварително да информирате властите за маршрута си и пребиваването в района.
Среща с органите на властта.
Първата част от изкачването бе по асфалтов път, който бързо набра височина, извивайки се на серпентини по склона. Гледката към долината на р. Струма бе много приятна, но времето не – през първия час каране нещата изглеждаха без перспектива за подобрение. Когато обаче достигнахме с. Тросково, където направихме и първата по-голяма почивка, дъждът вече бе спрял, а облаците започнаха да се вдигат. Дали пък нямаше да видим и слънце?
Видяхме го и то скоро. Преди това обаче асфалтът свърши (малко след с. Тросково) и продължихме по хубав черен път, който следваше билото с плавен наклон, подсичайки ридовете ту от едната, ту от другата страна. На много места дотук виждахме по някоя изолирана махала, което обясняваше отличното състояние на пътя – макар и черен, той служеше като основна връзка с града за хората, живеещи по тези отдалечени места. В ниските части се движехме на открито, но постепенно достигнахме горския пояс и пътят започна да минава и през него сегиз-тогиз.
Когато се озовахме над с. Брестово, окончателно свалихме връхните дрехи, защото слънчевите лъчи триумфално си пробиха път през облаците и разкриха околните ридове в съвсем други цветове. Спряхме за втора почивка, любувайки се на пасторалната гледка с няколко къщи в дерето под нас и купи сено, струпани върху короните на дърветата.
Малко по-нататък ни очакваше още по-голяма забележителност – Коматинските скали. Представляват нещо като скално плато от масивен гладък камък, на места с отвесно издигащи се стени. Заприличаха ми малко на вр. Беленташ в Родопите, което само затвърди цялостното усещане за Влахина планина, което бе много сходно с карането по ридовете между Източни и Западни Родопи. Оттук се виждаше и по-голяма част от с. Брестово, което бе последния стожер на цивилизацията по пътя ни към границата на НРБ, минаваща по билото на планината.
Продължихме нагоре по все така хубави черни пътища, но с малко по-стръмен наклон. Някои от нас вече отчетливо усещаха умората, натрупана и от предишния ден. Темпото ни спадна, а показанията на GPS-а ми все още бяха доста далеч от височината на Ильов връх, който бе крайната ни цел във вертикален план.
Следващата голяма почивка направихме до изоставена гранична застава. Тук изглеждаше сякаш сме почти на билото, но данните от измервателните уреди категорично опровергаваха подобни предположения.
Полежахме, полежахме, па продължихме с изкачването, а гората за пореден път смени облика си – този път карахме като в тунел под огромните зелени корони на дърветата, докато не излязохме от горския пояс, за да се озовем на границата между България и Македония. Намирахме се точно на седловината „Седлото“, която разделя Влахина от Малешевска планина.
Вдясно от нас се виждаше вр. Кадийца – най-високият във Влахина планина. Голото му туловище, издигащо се почти до 2000 м, изглеждаше величествено на фона на останалата част от билото. Времето бе напреднало, така че нямаше никакъв шанс да се отбием до него, затова му се заканихме за някой следващ път и поехме на изток, следвайки граничната бразда.
Някои от нас вече съвсем бяхме „окапали“, но първенецът на Малешевска планина вече бе близо. Пътят се изкачва плавно по самото било до граничната бразда (вече трудно различима), а от другата й страна имаше успореден път на македонска територия.
Ильов връх (старото му име е Джама – 1803 м) е най-високият в Малешевска планина. Той е толкова объл, че може просто да го подминете – добре, че все пак имаше един граничен камък и доста изоставени окопи и траншеи, които да го обозначават по някакъв начин. Пък и след него започваше спускането, така че нямаше как да не сме достигнали връхната точка. Увековечихме се и с това постижение, сложихме наколенките и поехме полека надолу.
Както се оказа, по време на спускането ни очакваха още няколко изкачвания…
В началото наклонът бе все така плавен и лек. Вляво от нас се виждаше едно разклонение на билото, издигащо се над с. Крупник, и на един междинен връх бе кацнала някаква бяла техническа постройка (най-вероятно релейна станция), до която трябваше да стигнем на първо време. Основното (граничното) било първоначално тръгна в съвсем друга посока, но бързо достигнахме отбивка вляво и с кеф отпуснахме спирачките по стръмния път през поляната. После влязохме в гората, излязохме от нея, спуснахме се отново по открити поляни и достигнахме въпросната сграда.
От нея обаче започнаха проблемите с навигацията. Трябваше да внимаваме да не хванем някой от пътищата към Кресненското дефиле, които слизат от другата страна на билото и биха ни донесли само допълнителни километри асфалт, а ние не бяхме дошли с подобна цел. Според картата на Митака трябваше да има път, подсичащ върха с постройката, който да ни преведе нататък по билото до следващото малко възвишение, което виждахме и до което водачът ни бе стигнал преди месец по друг път. Само че намирането на този път се оказа малко по-трудно и включваше няколко минути разузнаване по една поляна. В крайна сметка поехме по един наличен черен път в посока Кресна и след няколко завоя той подсече склона и пое в правилната посока (север). По-нататък минахме напряко по една пътека, за да си спестим поредното кратко (но предвид натрупаната умора не бих използвал думата „леко“) изкачване и отново се озовахме на разклон, където трябваше да поемем почти в обратна посока. След това дори карахме за кратко по една пътека, докато най-накрая стигнахме до заветната точка, позната на Митака.
Цялото това обакаляне в никой случай не бе неприятно, но отне време и постепенно денят престана да изглежда толкова дълъг. Сега обаче пътеката бе съвсем близо, стигането до нея вече не бе обвито в неизвeстност и имахме всички поводи да си отдъхнем. Всъщност първоначално решихме да потърсим по-пряк начин за достигане до нея, но бързо се отказахме от това начинание, след като видяхме, че се движим по твърде запустял черен път. Тая кора вече сме я пробвали достатъчно! Затова си се върнахме на черния път, познат на Митака, и се изкачихме още малко по него, след това той стана равен, заобиколи по края една поляна и се сурна в гората. Сурнахме се и ние.
Някъде тук обаче се наложи да си припомним поговорката, че много хубаво не е на хубаво. Или може би трябва да формулираме нов закон в планинското колоездене – на Щуров вяра да нямаш!
При първия разклон на черния път Митака ни изненада с новината, че нещо тая гора не му е много позната. А пък мястото си имаше един доста характерен облик, та няма как да сбърка човек дали е стъпвал тук, или не. Щуров явно не беше. Очевидно бяхме на погрешното място и, както обикновено, в грешното време, т.е. точно в тази част на деня, когато експериментите с маршрута съвсем не са препоръчителни. Предвид състава на компанията обаче, подобно стечение на обстоятелствата не биваше да ни учудва. Явно някъде горе, в еуфорията от предстоящото спускане по технична пътека… я бяхме пропуснали. За съжаление до това „горе“ имаше няколкостотин метра стръмен черен път.
Верни на принципа „залудо храсталясвай, залудо не се връщай“, решихме, че ще правим траверс по склона наляво и хванахме това разклонение на пътя, а то свърши след петдесетина метра. Продължихме по нещо като пътека и в интерес на истината трябваше да сме благодарни за това, че местните явно навестяват тая гора по свои си съображения, така че не бродехме съвсем на пусто. Пресякохме дерето и започнахме с мъка да влачим колелата по отсрещния склон, докато не се озовахме от другата му страна, където ни чакаше гладка стръмна поляна – тук вече Митака беше стъпвал.
Сурнахме се пак надолу и в края й като че ли намерихме пътеката. Казвам като че ли, защото водачът ни вече не бе много сигурен в навигаторските си умения по познат терен, а пък преди тръгването от София явно е бил, защото не бе качил в GPS-а си следата от предишното каране. Поради това карахме през рехавата горичка внимателно и Митака оглеждаше всяко дръвче, та барем си го познае. Междувременно някой спука гума и понеже така или иначе вървеше към здрачаване, рекохме поне да хапнем последните калорични вафли за деня.
Пътеката вече бе ясна, макар че до края на спускането още 1-2 пъти се наложи да импровизираме, откривайки в крайна сметка още един, успореден ръкав. За да не си мислите, че искам напълно да компрометирам Митака, ще отбележа, че най-вероятната причина да не открие толкова лесно пътеката от втория път ще да е пролетта и съпътстващото я разлистване, затревяване и прочие красиви природни процеси, имащи навика да променят значително околността и да скриват някои по-тесни и неизползвани пътеки. Освен това, гледайки GPS следата, се оказа, че първоначалната точка, от която смятахме, че спускането му е познато, се оказа по-високо от действителната, т.е. на мястото, където се объркахме, и той не бе карал преди.
Та като сме заприказвали толкова за тая пътека, да ви кажа накратко какво представляваше тя. Започваше се с игрива тясна следа в гората, която от една кошара нататък започна да се вие на серпентини между дърветата. Доста интересни и напълно караеми серпентини! Постепенно почвата под гумите ни ставаше все по-песъчлива и когато серпентините свършиха, започна едно спускане право надолу по склона – пътеката представляваше нещо като широк стръмен улей в просека, с много ниско сцепление на почвата, а пък то си беше необходимо, когато човек започне да спира, особено при такъв наклон. Това е едно твърде общо описание, тъй като заради бързането да приключим преди мръкване, не успях да запомня кое след кое е. Но определено бе доста разнообразна – имаше и по-тесни участъци, и завои, и прагове, и някои доста технични места. А накрая, при излизането от гората, имаше и един наистина страшен улей в твърд пясък, където очевидно не можехме да разчитаме на никакво сцепление, поради което дружно решихме да не си търсим белята. И без туй само допреди секунди едва виждахме в какво караме – сега, на откритото, вече виждахме добре, че това пред нас не става за каране.
След още няколкостотин метра и едно припомпване на спукана гума (за щастие от трънче, та не се наложи смяна), точно преди съвсем да се стъмни, стигнахме горния край на с. Крупник. Последните 200 м представляваха нещо като пресъхнало корито на река, изпълнено с обли и не чак толкова обли камъни, до един подвижни (или поне такъв вид даваха). Дори само този участък бе достатъчен да ме препоти още веднъж.
Последна снимка за деня, направена някъде по средата на пътеката.
До колите в центъра на Симитли по стар обичай се добрахме по тъмно. За да не ни гледат твърде странно преминаващите наконтени посетители на близкия диско-бар, излъчващ dance-тупалки от 90-те, спретнахме и една бърза трапеза върху предния капак на колата ми, включваща леб, лютеница, шпек и кашкавал. С подобен класически финал завършихме поредния шедьовър, който ще остане за разказване на поколенията. Ако те изобщо се интересуват от планини и пущинаци…
Айде, като епилог и нещо по-сериозно:
Информация за Влахина планина:
http://bg.wikipedia.org/wiki/Влахина
Информация за Малешевска планина:
http://bg.wikipedia.org/wiki/Малешевска_планина
Маршрутът всъщност беше прекрасен, тези две планини се оказаха изключително караеми и ако не бяхме поуморени от първия ден, изкачването може би нямаше да го усетим – наистина много плавно и леко, кажи-речи 30 км само това правихме. Пътеката определено не е за всеки, но за по-неуверените има и черен път до с. Крупник, така че това е едно чудесно пролетно, а вероятно и есенно каране. През лятото обаче не ми се вярва жегите по тия места да са поносими. Предполагам, че до края на юни все още няма да е твърде горещо. Ако решите и вие да опитате, съвсем скоро ще намерите описание в секцията „GPS следи“.
Маршрутът наистина си заслужава!
