Връх Полежан


Връх Полежан, 2851 метра, Пирин планина.

Гениалната идея да качваме връх, висок почти колкото К2, с колела, у Пирина, който е известен със своите каменисти склонове, неставащи за нищо друго, освен наслаждаване отдалеч, беше дадена от Арсени Ботушаров, брат на нашия любим Админ. Всъщност идеята беше не само да се качим, но и да се спуснем. И това само един ден след като си бях разбил джуката от един мизерен дроп. С целия си акъл, разбира се, се съгласих.

Събуди ме проклетият цип (за втори път тази нощ, мамка му) и това как моят съпалатник излиза. Още усещах вкуса на прясно нарязани доматки, краставички и чушчица, поръсени със сиренце, олио и сол за вкус от предната нощ. А как ми се спеше… бях сигурен, че съм спал не повече от 3 часа… Чух Любо да мрънка на някого (добре, че съм спал, когато се е събудил, че можеше мен да подхване), че не бил добре, нещо температура имал. После се чух да питам: – „Колко е часът, бе?“ -„8 и 20.“ -„А как е времето?“ -„Няма едно облаче, Борка.“

По дяволите, мислех да спя до късно. Сутринта на 27-ми август наистина беше хубава. Слънцето грееше, птичките пееха, дет’ се вика. Последва едно дълго и продължително ставане, обличане, измиване, прибиране на всички боклуци, останали от снощното пиршество и оправяне на колела/екипировки. След всичко това, което отне учудващо много време, беше ред и на самото каране, което беше разделено на няколко етапа.

Първият се състоеше в това да стигнем до лифта. Отне ни около 30 секунди. Първата част на карането беше преминала успешно! Втората последва нейния пример. Тя включваше даване на 4 лв на услужливата касиерка на лифта, взимане на очевидно неструващите толкова хартишки, качване на това устройство, което, за мое учудване, гордо наричаха лифт, и лъкатушене до горна станция.

Третата фаза на нашата мисия, обаче, не тръгна надобре. Горе започнаха да прииждат едни черни пухкави създания на неживата природата, имащи способността да се изливат в най-неподходящите моменти и, разбира се, на най-неподходящите места (върху главите ни), което започна да ни подлива студена водица във вратовете. Определено не искахме да се натъкнем на буря у средата на нищото. Въпреки това решихме да изкараме докъдето можем и тръгнахме по пътеката покрай езерото Безбог, от далечната му страна спрямо хижата. В началото тя е равна, без камъни. След това започва лек баир с мъничко камъни (където, разбира се, започнахме да бутаме), за да премине в „Родопско-равна“ част, с бая камънак, където бутането не вършеше работа и трябваше да се носи. Любо определено беше решил да ме имитира този ден, защото някъде тук се размрънка, че му е зле и не иска да продължава и ни прати по живо, по здраво да се гърчим сами нагоре. Поиска ни само да направим хубави снимки. Мисля, вие ще потвърдите, че се справихме добре. Как да е – съвсем малко по-нагоре срещнахме първия брутален участък. Вече. Но за това местенце – при спускането. Износихме го с мъка и продължихме нагоре. Пътеката се виеше между храстите, които все още бяха с внушителна височина, докато не направи лек десен завой, където се откриваха прелестите на Пирина. Който е ходил, знае за какво става дума. Човек просто е безмълвен пред вълшебната красота, която седи отсреща му. И после Рила била по-хубава от Пирин, а, Любо? Та… пътеката продължаваше леко надолу, където аз не си сложих шлема, въпреки риска да си разбия пак муцуната или да се хвърля в дерето отляво. Е, не го направих. 40 метра по-надолу пътеката се разделяше на две, като лявата продължаваше към Попското езеро (което щяхме да виждаме през по-голямата част от времето, за моя радост), а надясно – към върховете Безбог и Полежан.

Качването започна със сравнително лек наклон, с доста камъни. Отляво – дере, отдясно склонът към връх Безбог. Минавайки все повече път, започвахме да се чудим как ВСЪЩНОСТ ще караме тук, защото шубето си е шубе, изглеждаше доста технично, а опасността от падане в дерето, въпреки че не беше кой знае колко високо тук, все пак беше заплаха. Починахме малко по-сериозно за първи път, а и хем да пуснем едни туристи да минат. Те изглеждаха учудени, но все пак успяваха да говорят свързано, така че, предполагам, не са били твърде зашеметени. Малко по-нататък ги настигнахме (туристи, какво да ги правиш) на едно ключово място. Пътеката се виждаше как продължава нагоре и наляво по склона. Нагоре и надясно беше Безбог, а ние решихме да продължим направо по една гола поляна, доста стръмна, с камъни тук-таме, но с бая „ровове“. Решихме да избутаме по нея, защото смятахме да се пуснем от там, а не по пътеката, така че трябваше да огледаме терена. Този склон щеше малко да ни отдалечи от Полежан, но си заслужаваше. След като го износихме с ужасни мъки под невярващите погледи на хората, стигнахме нещо като плато, което се намира под връх Безбог, който ни се падаше вдясно. Вляво за първи път ни се откри гледка към Полежан (до сега не виждахме къде отиваме). Оставаше ужасно много. Чувствах се уморен, а и страхът си казваше думата, след като знаех какво трябва да пускаме. Но не се отказвахме. Времето изглеждаше доста стабилно, въпреки дъждовните наченъци от сутринта. Тръгнахме наляво, за да се присъединим към пътеката за върха. Там починахме малко, след което потеглихме нагоре.

Пътеката към върха се вие по едно било, не кой знае колко широко, разбирайте между 2 и 15 метра, сравнително равничко на повечето места, от двете страни на което има дерета. По 4 километра високи, ПОНЕ. С две думи – не е хубаво да се пада. Идеята, че ще се спускаме по това, ме ужаси още повече. А и пътеката не беше гладичка – мънички камъни, които се движат под гумите ти и те плъзгат насам-натам (насам-натам – към пропастта, разбира се, иначе не е интересно), падове, канари, които да заобикаляш, храсти, които са по-упорити и от мен… всичко това допринасяше за доста страшничко преживяване, макар че все още бяхме в посока нагоре. Пътеката минаваше и през няколко участъка, нещо като каменните реки на Витоша, но самите камъни са доста по-малки, но пък едни остри и ръбати, които ни плашеха, че можем да спукаме гума на тях, а това нямаше да е хубаво. Така лека-полека стигнахме подножието на върха. Там вече започна стръмно, сравнително без препятствия. После стана зле. Страшно много камъни, по които нито може да се бута, нито да се кара (надолу). Трябваше да носим колелата. Доста неприятно, предвид наклона, а и колко вече сме извърв… ъъъ износили. 5 секунди носене, 20 секунди почивка. 4 секунди носене, 30 секунди почивка. И т.н. След МНОГО гърч и може би половин час за стотина метра стигнахме върха.

 


Посрещна ме един човек, който като ме видя, на лицето му първо се изписа недоумение, после удивление и накрая възхищение. Почна да бръщолеви за някакви хлопащи дъски и за това, че ние сме му били скрили някаква шапка. Аз шапка не видях да имаше, ма може би точно затова? След туй каза, че ще говори с някого си и следващият път щели да донесат БОЙЛЕР, та да постигнат и те нещо специално. Ха, жесток лаф. 🙂 На мен лично ми се вижда тегава идеята да се спускат с бойлер по този камънак, ма знам ли и аз… Последваха снимки (те на нас, че иначе нямало да им повярват), почивка, малко сън от моя страна… Интересно е през това време какво спокойствие ме беше обзело… то иронично контрастираше със страха, който изпитвах 10 минути по-рано и който щях да изпитам 10 минути по-късно… но сега се бях отдал на тишината, която ме обгръщаше, на красотата около мен, на свободата, която чувствах, на спокойствието, на величието, пред което се намирах, но и което изпитвах едновременно с това. Чувствах, че в този момент съм човек без грижи, без проблеми. Светът беше някъде далеч. Тревогите – ха, какво значи това? Знаех само, че сме на върха на света. С една посока. Надолу. Най-страхотното чувство…

То продължи докато не дойде ред да се правим на робокоп. Тогава се намеси и познатата ни депресия. Никога не бях правил такова нещо, всичко до тук ми се струваше ужасно трудно за каране (от долу ръбатия стръмен участък, през трудната пътека след него, през ужасния гол склон, та до билото, по което трябваше да караме КОЛЕЛО), а и мисълта, че ако, недай си Боже, стане нещо, помощта е много далеч… не е като по филмите с хеликоптера, който кръжи наоколо и може да те прибере по всяко време…


Минахме през всичките камъни, през трудните пасажи на пътеката, през стръмните участъци, през местата, които минаваха на сантиметри от ръба, през всичките храсти, които се бяха влюбили в мен и не ме пускаха от силната си прегръдка, през всички ”каменни реки”, върху които си изпробвах баланса, през всички забавни прагчета. Че даже и някакво скокче съм си намерил, за което обаче дори нямаше да знам, ако Любо не ми беше показал една снимка. 🙂 Стигайки на платото, намиращо се между Безбог и Полежан, осъзнах, че всичкият този страх, който брах по пътя нагоре и до тук, не е бил оправдан. Не беше чак толкова трудно, колкото очаквах. Да, сърцето биеше, да, беше много уморително, да, беше доста технично, но не, караше се и да, кефът беше на макс.

Спускането продължава по пътеката, която в началото ни беше стреснала, но се оказа 100% караема и доста интересна. Канари, които правят нещата технични, храсти, които ти стесняват и без това не-широкото поле за изява, камъчета, които да ти се движат игриво под гумите… всичко заедно, за да стане интересно. И изключително забавно! Вече наближавахме края. Толкова бързо, а колко време се качвахме… Засега без изцепки. Избутахме нагорния участък, отново наслаждавайки се на гледките вдясно, след което продължихме към последния истеричен наклон, който трябваше да пуснем. Не повече от 20-30 метра на дължина, но бая стръмен, «поне 90 градуса», от лявата му страна (това е, гледайки надоле) един улей, заемащ около 1/4 от участъка на ширина, пълен с големи канари (така и не го пробвахме, следващият път от там ще мина), а от дясно през 30-40 см. имаше падове високи по 10-40 см. Абе, снимката говори повече от мен – определено не съм изписал 1001 думи. Стигнахме го, събра се и някаква тълпата зад нас (тук все пак сме доста близко до хижата вече), а ние послязохме малко пеша, за да си изберем линия… Приготвихме се и Арсо тръгна. Лекичко, бавничко, най-вдясно, до храстите, по стъпалата, до едно място, където спря, защото отпред беше най-итересният участък. Аз през това време оглеждах улея отстрани дали не може да се спусне той. Таман се обърнах да видя какво става и гледам как Арсо се премята през кормилото, удря си рамото и след това главата в земята, претъркаля се и се спира след малко… -„Добре ли си?!“, -„Да, нищо ми няма.“… След като се пооправи от първоначалното замайване, той вади апарата и се приготвя да снима и мен, правейки подобни пируети. Аз се спускам от горе, спирам на мястото, на което и той спря, но аз слизам и преглеждам линията. Харесвам си една – качвам се – тръгвам – сърцето тупти, мозъкът трескаво мисли какво да прави тялото под него, очите жадно гледат за всяко едно детайлче, ръцете са стиснали здраво кормилото, пръстите на спирачките, готови да ги задействат при подадена команда от „шефа“. Абе, знаете чувството. Страхотното чувство. Изтеглям се назад, много внимателно, не дишам… Минавам гадния участък, рязък завой надясно, малко баланс, още един ужасен пад, заради който, този път, си сядам на задната гума, но и него сгазвам. Спирам долу. Дори не знам какво точно да напиша, чувството е неописуемо.

От там вече нищо интересно и стигаме до заведението, което е до езерото на хижата. Там си стискаме ръцете с Арсо и си казваме: „Оцеляхме!“. Любчо изглежда доволен, човекът се е излежавал цял ден на слънце, а не се е тормозил като нас. Но си заслужаваше. Наистина.

Последва спускане по пистите до хижа Гоце Делчев, след което и спускане чак до Добринище по едни пътеки – поне в началото, де, докато не се изгубихме, след което последва каране без пътека, бЕсен фрирайд в една супер стръмна гора право надолу, газене на една река и т.н. с обща денивелация за деня около -2000 метра. Чудесното завършване. На връщане в колата, разбира се, лаф, майтапи, гледане на снимки. Абе, невероятно.

Дано и следващия връх, който ще спускам, да бъде толкова страхотен и безавариен. Да, определено ще има следващ.

П.П. Него вече го знаете – 2925 🙂

Коментари по темата