Разходка в Русенски Лом

Планът бе пределно ясен. Всички бяхме ангажирани със състезанията в Русе, кой като състезател, кой като наблюдател или нещо друго. Първата част на проявата обаче (състезанието по траял) бе едва в събота вечерта, което откриваше възможност за оползотворяване на целия ден, още повече, че в групата ни нямаше нито един човек, който да блести с траялджийски умения. Възможността за каране в непознат район, известен с красотата си и множество останки от стари времена (крепостта Червен, скалните манастири край с.Иваново и др.), при това в приятна компания, включваща човек, който доста е карал по тези места, звучеше твърде привлекателно и на третия път най-сетне приех.

И така, в 11:00ч, когато слънцето вече напичаше здраво, нашата кола се спря като по филмите насред пустия площад в с.Червен, навяващ спомени отпреди 1989г. Едното стъкло баааавно се смъкна надолу (нямам електрически) и леко брадясал мъж, чиято възраст бе трудно да се определи (аз) се зае с разпита на единствените живи същества наоколо – двама пенсионери, седящи на сянка под козирката на някаква неугледна изоставена сграда с надпис „търговски дом”. Те бързо ни информираха, че други като нас не са идвали. Да, сигурни са. Погледнах телефона си, за да се уверя, че покритието е на нулево ниво. Колата ни потегли и бавно се отдалечи към указаното ни възвишение в търсене на сигнал. Когато най-после успяхме да намерим гласа си, установихме връзка с втори отряд. Лимузината им се била повредила, но идвали към мястото на срещата. Ръчна, свистене на гуми, обратен завой! (Добре де, това си го измислих). Върнахме се насред площада и спряхме на най-слънчевото място, защото друго нямаше. Вратите се отвориха (почти) едновременно и три не много яки момчета и едно момиче стъпихме на нагорещения асфалт. Започнахме да разтоварваме снаряжението си.

Междувременно втори отряд пристигна със свистене на спирачки, предни баланси и други ефекти. Личеше си, че са от специалните части. След проведения предварителен разбор на предстоящото учение, нарамихме екипировката си и потеглихме с бодро темпо подир водача на групата.

Първата ни цел бе съвсем наблизо – средновековната крепост Червен. До нея се достига по тесни стъпала в скалите. Бойната задача се състоеше в оглед на територията, през която трябва да преминем, теоретико-историческа подготовка и практически тест за смелост и техника – спускане обратно по стъпалата.

Продължихме по черен път, следващ коритото на реката и обикалящ в подножието на хълма, на чиито връх бе разположена крепостта. Мисията изглеждаше лека – равен терен, красива природа, приповдигнато настроение. Дори жегата като че ли бе пренебрежима. Намирахме се в каньона, образуван от р. Черни Лом, виеща се като змия, оградена от отвесни скали. По това време на годината тревата бе буйна и зелена, което в комбинация с безоблачното небе засилваше багрите на картините около нас.

Първото препречване на пътя с коприви и надвесени дръвчета, преплели клоните си, ни посрещна скоро след крепостта, но не ни стресна особено. А трябваше! Последва второ, и трето. Доста беше избуяла пустата растителност. Преброждайки първите няколко плетеници от растения, попаднахме на място, където пътят се изгуби във висока трева. За момент карахме покрай реката докато се ориентираме къде да си го намерим отново. Всъщност път е силно казано за това, което последва. Тревата бе до кръста ни, ако не и по-високо, карахме на сляпо в измислените коловози на това, което някога е било път. Тук вече започнахме да усещаме страшния пек на юнското слънце върху оголените си крайници. Усилията, които полагахме за преодоляване на тежкия терен определено не ни помагаха с охлаждането (не стига всичко друго, ами под тревата пръстта често бе под формата на буци, така че се движехме на ниски предавки и изправени на педалите).

Часовете минаваха неусетно, а изминатите километри се увеличаваха доста по-бавно от очакваното. По едно време пътят стана по-ясен и се натъкнахме на трактор, оставен насред полето. Този признак на цивилизация ни даде нова надежда за подобряване на терена и по този случай направихме почивка под сянката на едно дърво. Скоро след това достигнахме някакво село. Дори водачът ни не беше сигурен кое е то, а и опитите ни да получим информация от дечурлигата не се увенчаха с кой знае какъв успех. Затова пък успяхме да намерим място за хапване и то тъкмо навреме, за да живнем малко. Преваляше 14:00ч. Жега. И неизвестно състояние на пътя по-нататък. Мисията ни съвсем не вървеше гладко…

Пътят ни продължи от другата страна на реката. Неравен, обрасъл с разни досадни треволяци и коприви. Но това бе само началото. Както се убедихме, най-трудното тепърва предстоеше под формата на същинска джунгла. Клонки, лиани и коприви сякаш си бяха дали среща точно на пътя ни и се бяха оплели в прегръдка, която ние трябваше да развалим, провирайки се с все по-натежаващите байкове.

Непрекъснато отпред, отзад или от самия мен се чуваха охкания, пуфкания и ругатни според това дали причината е коприва, надвесен клон или препятствие, изискващо допълнително напрягане на мускулите. Престанах да снимам, защото жегата и умората се стовариха върху ми и нещата почнаха да се нижат пред очите ми като на филм, движех се съвсем механично, все по-напред, следвайки групата. По някое време джунглата свърши, почти изведнъж, както беше започнала. Излязохме на открито, пътят вървеше в тревата и бе ясен. Скалите от двете ни страни бяха надупчени като швейцарско сирене и то от човешка ръка. Тук-там имаше парапети, другаде само дупки. Скалните манастири! Кратко изкачване, после спускане, асфалтирана алея и…паркинг със заведение.

Проснахме се по и около масата на поляната край пътя. Над нас се извисяваше отвесна скала, където се виждаше ниша, защитена с дървен стена. Табелата наблизо ясно указваше, че сме в центъра на този духовен комплекс. Някои предпочетоха да се отдадат на почивка, други се изкачихме по десетките стъпала до нишите със стенописи в скалите и изслушахме кратка беседа за историята на манастира.

Това беше и мястото, на което отрядът ни трябваше да реши как да продължи с мисията. За 5-6 часа бяхме минали едва 19км, т.е. около половината. Всички предполагахме, че пътят оттук нататък е по-добър, най-малко заради близостта на Русе, но никой не беше сигурен в това. А време нямахме! Логичният изход бе по асфалт – крайно неприятно в тази жега, но единственото сигурно решение. С това приключи и интересната част. Два часа по-късно бяхме в Русе, доволно изтощени от карането и извън всякакъв първоначално предвиден график. За добро или лошо, половината от предвидения маршрут остана за догодина. Желаещи да се включат?