|
Плановете ми за изкачване до яз.Калин, най-високият в България, датират още от детството ми. Може би защото той се вижда от вилата ни в гр.Рила, може би заради интересните истории, които съм чувал или пък просто заради суровия вид на стръмния склон под него, където пътят се вие на серпентини, за да се изкачи на височина над 2000м. Интересното е, че ми трябваха кажи-речи 20 години, за да зърна отражението на небето в набраздената му от лек планински ветрец повърхност. Преди това съм обмислял какви ли не варианти – пеша, с автомобил и с велосипед, но едва сега тръпката ме удари толкова силно, че в приятната компания на Митето и Росен изпълних това свое отдавнашно желание. Що се отнася до втората съществена част от маршрута ни, спускането по пътеката от върховете Голям и Малък мраморец към Рилския манастир, идеята се роди миналата година. По карта (а и по някои сведения) си личеше, че това е една от най-техничните и предизвикателни пътеки в района, но като че ли именно тези нейни особености ни привлякоха още повече. И така, със смели планове и доста ентусиазъм запълнихме един чудесен уикенд с тежки физически упражнения. В следващите редове ще споделя пресните си спомени от това уморително, но и незабравимо каране…
|
|
| Събота по никое време. По-точно в 4:30 сутринта. Телефонът ми звънна за събуждане, макар че през няколкото часа преди това изобщо не успях да заспя като хората от вълнение. Станах бързо, обнових сайта (то пък после някой решил да го хакне), хапнах малко и слязох при колата да товаря багажа и велосипеда си. Към 5:15 дойде Митето, а малко по-късно и Росен. Около 6ч. потеглихме към гр.Рила, където час и половина по-късно оставихме колата пред вилата ни, хапнахме още малко и започнахме това, за което бяхме дошли.
Язовир Калин се намира под Калинините върхове, на височина 2394м и е най-високото водохранилище в България. Той е част от каскадата, включваща четири ВЕЦ: „Калин”, „Каменица”, „Пастра” и „Рила”. Повечето съоръжения са построени още преди Втората световна война, като язовирът е окончателно завършен през 1946г. До него е изграден бетонен път, тръгващ от с.Пастра и именно по него поехме сутринта (след половин час разгряващо каране от Рила до Пастра). Знаехме, че е стръмен, но бетоновото покритие ни даваше надежда, че ще можем да извъртим, да речем, половината от него. Оказа се, че това е произволно и доста смело предположение, поне за нашите крака. След като стоически изминахме първите два километра с бавни и тежки обороти, стигнахме до ВЕЦ „Каменица” и намиращия се до нея дом за душевноболни. Е, мога да ви уверя, че обитателите му, които противно на очакванията ми си щъкаха съвсем свободно наоколо, имаха поне толкова основания да ни считат за луди, колкото и ние тях. Малко след като подминахме екзалтираната им агитка, наклонът стана още по-стръмен (не знам обективно или субективно) и тримата почти единодушно преминахме към план „Б”. „Б” като „бутане”! Постепенно гледките край нас ставаха все по-красиви и обширни, погледът ни стигаше все по-надалеч, от една страна към долината на р.Струма, от друга към югозападните части на Рила, от трета към вътрешността на планината, с пронизващи синьото небе върхове и, разбира се, не отделяхме поглед от непосредствената ни цел – масивът под яз.Калин. Като споменах синьо небе, това означаваше две неща: хубаво време, но и горещо! Бутахме ли бутахме… И от време на време карахме, когато пътят станеше по-равен, макар и за кратко. За мен бе доста интересно да видя познати места от друг ъгъл и даже чат-пат влизах в ролята на екскурзовод. Все ми се струваше, че напредваме бавно, но всъщност темпото ни бе напълно задоволително. Даже в момента, пишейки тези редове, ми се струва че бързичко стигнахме до ВЕЦ „Калин”, намиращ се по средата на пътя ни. |
|
 |
|
| След основна почивка, в която за пореден път хапнахме разни сладки неща и побъбрихме с пазача на ВЕЦ-а за това, което ни предстоеше, се впуснахме и в най-интересната част от изкачването – десетките серпентини по стръмния югозападен скат на масива. Ако преди наклонът на пътя бе просто стръмен, тук на места той бе извън всякакви определения. На всичкото отгоре умората взе да си казва думата, а мен специално ме заболяха и тазобедрените стави, така че ща не ща, се принудих да направя няколко кратки почивки. За щастие бърза работа нямахме, времето бе все така стабилно и „жежко”, а и през 2-3 серпентини имаше повод за кратко спиране – тук водичка, там скаличка. При едно такова излягане чухме далечен рев на двигател и с интерес проследихме как един джип, вероятно връстник на пътя и каскадата, пълзи нагоре, превземайки завой след завой. Когато мина покрай нас, се оказа, че в него е и Венци, хижарят на „Иван Вазов”, който не бе учуден да ни види (бях се обадил предварително), както не бе впечатлен и от полегналото положение, което бяхме заели върху удобните камъни.
Това май беше и последната ни почивка в този участък. След нея поехме отново по стръмния баир и след малко, изненадващо и за нас самите, зърнахме стената на яз.Калин. Разбира се, тя бе на поне 100м над нас, но вероятно всеки е изпитвал окриляващото чуство, когато види целта си толкова близо. Като на шега издрапахме остатъка от пътя, минавайки покрай някаква сграда за обслужващия съоръжението персонал и няколко едва крепящи се постройки на високопланински скотовъдци, докато равната водна повърхност и бялата стена на язовира не се разкриха пред очите ни. Беше повече от ясно, че тук почивката ще е дълга! |
|
 |
|
| От язовира до „Винтчето” (странна постройка, приличаща на малка кула с квадратни основи, свързана с хидротехническите съоръжения в района), където трябваше да започне спускането, ни деляха още 4км бетон и 200м денивелация. Бавно, но славно изкачихме и тях. Само, за да направим поредната голяма почивка, напълно оправдана от заобикалящия ни пейзаж. Седнахме на ръба на отвесна скала, под която бе ез.Карагьол (Черното езеро) (на снимката вдясно). Многократно съм чувал, че е най-дълбокото езеро в България, макар че не успях да намеря писмено доказателство за това. През 50-те години езерото е било преградено и понастоящем е язовир. На запад от нас виждахме масива на вр.Голям Полич. Отсреща пък (север-североизток) бяха голите склонове на Отовишки рид и Плоски рид. Под нас бе и долината на р.Дупнишка Бистрица, идваща от изток, откъм Пазар дере и сгушената в него х.Иван Вазов. Именно в тази посока панорамата бе най-обширна, виждаше се местността Раздел и вр.Мальовица в далечината. Пак на изток, но съвсем близо до нас, бе и по-високият от двата Калинини върхове.
Сигурно можехме да стоим на това място цял ден, ако не предстоеше дългоочакваното спускане към х.Иван Вазов. То започваше с нетипично препятствие – изостанала преспа по северния склон на вр.Калин, препречила целия черен път. Добре, че вече беше малка, а имаше и пряка пътечка. Първата част от спускането не беше нищо особено – виещ се на серпентини чакълиран път, построен в скалите заради Карагьол. Карахме внимателно, за да не изпуснем пътеката, но дори и с по-ниска скорост задните гуми губеха сцепление в завоите с подвижните камъни под тях. Оказа се, че отбивката е доста ясна, а пътеката бясна. Както при повечето високопланински пътеки (у нас) преобладаваха техничните участъци и често се стигаше дори до слизане от велосипедите и носене, но като цяло през повечето време карахме. Към 18:00ч., почти 10 часа след като напуснахме гр.Рила, достигнахме хижа „Иван Вазов” и предизвикахме обичайния интерес от страна на пешеходните туристи. Настанихме се бързо, хапнахме каквото намерихме в хижата и раниците, след което се излегнахме на припек в околността, наслаждавайки се на умората, свидетелстваща за добре прекарания ден. Вечерта бе не по-малко приятна, в компанията на няколко другарчета, с които се засякохме на това приказно място. А за звездите да не ви говоря!
|
|
|
|
| Сънят в планината винаги е правел чудеса с организма ми. Макар че на сутринта усещах в мускулите си свидетелства за тежкото изкачване от предния ден, бодростта бе взела превес и след кратка физзарядка и обилна закуска бях готов за новите изпитания. Всъщност, повечето от тях бяха надолу, макар че след снимката за спомен пред хижата на фона на Калинините върхове, следваше изкачване по пътеката в Пазар дере. Ако името ви изглежда странно, има си логично обяснение за него. Поради наличието на десетки, ако не и стотици поточета, пресичащи тази тревиста долчинка, обградена от високите ридове наколо и огрявана по цял ден от слънчевите лъчи, тревата в нея е тучна и зелена почти целогодишно. Това е карало скотовъдците от по-стари времена да изкарват добитъка тук още с пукването на пролетта и стопяването на снеговете, където животните не само са пасяли на воля, но са били и обект на сделки, като понякога се търгували цели стада. Ние също отчетохме наличието на много вода в района, но по-скоро под формата на препятствия, заради които трябваше да слизаме от байковете през 50 метра.
Е, така или иначе вече бяхме свикнали с мисълта, че в Рила нагоре повече се бута, отколкото се кара, макар че не пропускахме нито един от поводите да яхнем любимите си метални кончета. Постепенно излязохме на билото в посока вр.Мальовица и към 11:00ч вече бяхме на Додов връх, най-високата точка за деня, похапвайки доволно и предвкусвайки техничното спускане. |
 |
 |
|
|
Първият нанадолен участък бе от Додов връх към вр.Малък мраморец. Каменистата пътека вървеше по стръмен склон и общо взето половината от времето носехме байковете, а през останалото впечатлявахме туристите, а понякога и себе си. Може да прозвучи смешно или клиширано, но в някои моменти изпитвах истинско вдъхновение от карането. Чувството, че караш по пътека, която може би не е виждала велосипедни гуми (или поне й се случва твърде рядко) е изключително завладяващо, а и мотивиращо. Пътеката за Рилския манастир се отклонява между Малък и Голям мраморец. Зърнахме я още от Додов връх, тънка и виеща се като змия сред зеления килим на Дълги рид (това е наименованието му според картата, макар че още в предишната статия изразих някои съмнения относно точността на името). Трудно ми е да опиша чувството, за мен карането по такива места е сбъдната мечта. Ако същата пътека бъде преместена на друго място, да речем в гора, не бих изпитал такова вълнение. Предполагам че заобикалящите върхове и губещите се контури на пътеката 1000м по-надолу, където Рилският манастир изглеждаше като „мъничко, червеничко, оградено от стръмни склонове”, носят магическото усещане… Май е по-добре да оставя снимките да говорят, аз не мога да опиша всичко. |
|
 |
|
| Началото бе върховно! Широка около 40-50см, виеща се на серпентини, не много трудна, но достатъчно технична, за да ни държи нащрек, пътеката си проправяше път надолу по склона. Искаше ми се да продължи така до безкрай, но, разбира се, планината си има свои закони. Постепенно тревата стана по-висока, почвата по-мека, а пътеката все по-тясна и вкопана в земята. Започнахме по-често да сваляме крак от педалите, а понякога и да слизаме. Въздухът също взе да се нагорещява. Росен, чието колче за седалката се бе изкривило мистериозно предишния ден, не можа да я свали до долу и това му помогна да спечели приза на деня за най-много „човки”. Почти неусетно дойде и моментът, в който повече бутахме и носехме, отколкото карахме – тревата вече бе до кръста ни и скриваше пътеката, а и последната изобилстваше от дупки, камъни и други скрити опасности. Иначе не беше стръмна, защото вървеше надлъжно по склона, с изключение на един участък право надолу, където всъщност покарахме за кратко. На няколко места срещнахме и туристи, които обаче се мъчеха в обратната посока, нагоре. С намаляването на надморската височина теренът продължаваше да променя характера си. Гората приближаваше, но преди нея трябваше да се справим с криволичещата сред храсталаци и треви, по-високи от нас, пътека. За щастие сред тях вече се караше, макар и бавно. Влизането в гората, освен дългоочакваната сянка (бяхме прегорели достатъчно), ни донесе и надежди за по-добро състояние на пътеката. Уви, оказа се, че тук ни очаква най-трудното! Стръмни участъци, осеяни с прагове, канари и корени, които бяха напълно извън възможностите ни, комбинирани с резки и стръмни завои… голямо носене падна! И уморително, много повече, отколкото ако можехме да караме. Е, Митето се предстви най-добре и ни „отсрами”, но дори и той, макар и заклет любител на стръмните технични терени, бая се озори на някои места. Едва към края, с приближаването към Рилския манастир, пътеката взе да става отново нормална, но само колкото да се изсипем пред тълпата от туристи около светата обител, за които със сигурност представлявахме допълнителна атракция. | 
|
 |
|
|
Спуснахме около 1500м за по-малко от 6км! И за около три часа! Краката ми бяха подбити, коленете ми смачкани, почти всеки мускул от тялото ми протестираше срещу „изтезанията” от последните два дни. А духът ми тържествуваше! Едва ли някога ще повторя прехода точно в този вариант, нито пък мога да го препоръчам на хора, у които не е заложена нужната доза мазохизъм, но едно е сигурно – не съжалявам за нито една минута и за нито едно от изпитанията, които ми предложи суровата планина. Получих това, за което бях отишъл, поредната доза опиянение от Рила! Данни за прехода: Ден 1 Ден 2 |
|
И накрая нещо много важно: Ако правилно тълкувам разпоредбите в Плана за управление на Национален парк „Рила“, за съжаление излиза, че във всички райони на височина над 2000 м е забранено карането на велосипеди, освен ако няма обозначени за целта пътеки/трасета. Това означава, че карането по този маршрут, както и по останалите високопланински пътеки в Рила, може да ви навлече глоба. Колкото и абсурдна да ми изглежда тази забрана лично на мен, длъжен съм да ви предупредя за нея и изцяло Ваша отговорност е да прецените дали искате да нарушите забраната с риск да си понесете последиците от това.
