|
Това беше най-странната Байкария до момента! Всички прояви, в които любимото на всички ни сдружение „Байкария” е имало пръст до момента, се характеризираха с голям интерес и, бих казал, известна масовост (поне за мащабите на България). Хората от сдружението винаги се нагърбваха с тежките организационни задачи, осигурявайки транспорта, мястото за лагер (или пък нощувки на прилични цени), маршрута, а понякога дори и храната. Това позволяваше и на „най-глезените” да присъстват, стига да го поискат, разбира се. Не и този път обаче! По-голямата част от екипа на Байкария сега бе заета с по-неотложни ангажименти, което доведе до промяна на формата – бе зададено само сборното място и възможностите за каране, останалата част от организацията бе работа на всеки участник. Целта на тази Байкария също бе по-различна. Напролет сдружение Байкария заедно с още няколко приятели маркираха четири маршрута с изходна точка с.Момчиловци. Основната идея на Момчерията бе да се събере голяма и весела компания, за да изпробва вариантите за каране около това будно родопско село. Нещо подобно се случи през 2005г. около Велинград, но там логистичната подкрепа на хората от сдружението бе много по-голяма. Като допълнителна екстра към маршрутите около Момчиловци се явяваше и възможността за посещение на събора в Рожен. И така, Момчерията бе кротка и тиха, направо уединена, поне за някои от нас. За други може би е била по-шумна от обикновено – както разбрах по-късно, освен в нароченото за сборен палатков лагер място, където бяхме ние, е имало и хора, които са се установили в местността Рожен, наред с множеството, събрало се там за традиционния фолклорен събор. Във всеки случай, този път нещата нямаха характера на стройно организирана проява, а по-скоро на обикновено каране с приятели на добре подбрано място – преживяване, което по нищо не отстъпва на масовите байкарии до момента. Затова и следващите редове са подредени именно като личен разказ за тази хубава разходка в Родопите. |
|
| Ден първи Първоначалният план предвиждаше ранно тръгване в петък сутринта, така че до обяд да сме разпънали палатките си край вила „Такови” в местността Момина вода и да имаме време за кратко каране. Става дума за моя милост, Борката и Юли. Да, ама стана така, че изникнаха спешни покупки сутринта, което в комбинация с обичайното размотаване и възникващи в движение „проблеми” ни позабави и пристигнахме на уреченото място едва към 2ч следобед. Всъщност, намирането на въпросната вила ни отне доста време. При това очаквахме да заварим там поне няколко палатки, а се оказа, че ние сме първите колоездачи за деня. Самата вила бе пълна, но приятни кътчета за разпъване на палатките имаше в изобилие и се захванахме първо с това. Не, че нямахме време да покараме, но мързелът ни като че ли надделя, подкрепен от няколко мътни облака, които ни посрещнаха. Малко по-късно те се оттеглиха, но ние вече бяхме опитали страхотния омлет на готвача във вилата и съвсем се бяхме „размекнали”. Така следобедът ни премина в (не се смейте!) упражнения за баланс по един разбит бордюр на пътя, водещ до вилата. Едни други упражнения пък доведоха до грозни картини, включващи дерайльор в спиците и счупено ухо, които пък ни накараха да се правим и на веломеханици. Всъщност, направихме и кратък преход с байковете до чешмата на х.Момина вода, стотина метра по-надолу и обратно! Топлата вечер прекарахме на терасата на хижата – хапнахме, упражнихме интелигентността си в игра на карти, а Борката и Юли си устроиха и състезания по надяждане със специалитета на вечерта – домашно кисело мляко със сладко от боровинки и горски ягоди. Двамата бяха толкова лакоми, че на следващата сутрин се оказа, че киселото мляко е свършило… Когато навън захладня достатъчно, спътниците ми отидоха да изпробват новата палатка, а аз да проверя дали колата ми е удобна за спане. Очакванията ни да се появят сродни души този ден така и не се сбъднаха. |
 |
|
|
|
|
Ден втори Село Момчиловци ми направи отлично впечатление. Погледнато отгоре, то не изглежда толкова голямо, колкото е когато влезеш в него. Доброто впечатление дойде от площада, където имаше поддържано читалище, интернет център, подредени сергии и добре изглеждащо заведение за хранене; улиците имаха указателни табели, а и цялостното излъчване беше за ред и простор. Но няма какво да ви обяснявам – ако решите да си устроите почивката там, сами ще можете да го разгледате. |
 |
 |
|
|
След като събрахме информация за автобусите от Смолян към София, бързо тръгнахме обратно към вилата, защото Борката нямаше много време. Избрахме асфалтовото шосе като най-лек и сигурен вариант, т.е. нищо интересно от гл.т. на карането, но поне се насладихме на допълнителна порция гледки към родопските ридове. Освен това си докарах и загар тук-там, тъй като следобедните слънчеви лъчи в планината не прощават, дори и да си изложен на тях само два часа. Очакванията ни в събота да пристигнат повече хора отново останаха неоправдани. Борката си тръгна, а на негово място дойдоха Пасков и Жасмина, но само толкоз. Момчерията продължи в състав от 4 души. Всъщност, ако трябва да съм точен, научихме че в местността Рожен има още десетина от нашето племе, но някои от тях май не бяха дошли за Момчерията. Вечерта прекарахме по вече изпитания начин – омлети, млека с горски плодове и високо интелектуални занимания с карти. А, щях да забравя и гледането на звездите – него ден трябваше да има метеоритна буря, т.е. звездопад, само че на мен клепачите ми натежаха и рано-рано се прибрах в четириколесната си метално-стъклена „палатка”, за да събирам сили за следващия ден. Другите са полежали малко на поляната до хижата, докато взирането в светлите точки на небосклона не приспало и тях… |
 |
|
|
|
Ден трети От х.Преспа се отправихме към х.Свобода по страхотна горска пътека, която вървеше предимно нагоре, но не липсваха и леки спускания. Още по-хубаво бе това, че имаше и достатъчно технични участъци, които я правеха интересна, а и трудна във физическо отношение. Накрая дори ни дойде малко в повече, когато трябваше да заобикаляме множество паднали дървета. Хижа Свобода е разположена на много живописно място и очевидно е любимо място за пикници на много хора от региона. За целта дори е изграден един огромен навес с големи маси и пейки. Наличието на чисто нов асфалтиран път и подготовката на продължението му към с.Манастир със сигурност ще вдигнат „рейтинга” на хижата още повече. Ние се проснахме на поляната и направихме втората, напълно заслужена почивка. Освен удоволствието от красотата на билата и долините, простиращи се чак до хоризонта, опитахме и съживителното действие на няколко парчета диня, с които хижарят любезно ни почерпи. След приятния отдих, продължихме по пътя за с.Манастир. Както казах, той е подготвен за асфалтиране, така че изглеждаше като магистрала спрямо обикновените черни пътища – широк, гладък и чакълиран. На места беше скучен, но на други високата скорост и острите завои успяха да ни осигурят така желаната тръпка при спускането. В с.Манастир направихме последната сериозна почивка за деня. Следобедното слънце припичаше както си трябва, но вместо сиеста ни очакваше изкачване по черен път до Хайдушки поляни. Но пък какъв черен път само! Иска ми се всички изкачвания да са като това – лек наклон, достатъчно сянка, много чешми. Направо не го усетих… Оттам наобратно пътят вече ни бе ясен, с тази разлика, че след х.Момчил юнак продължихме по шосето (толкова разбито, че на места приличаше на черен път). Около 17-18ч. (дори не помня вече кога точно!) се прибрахме в базата. Излишно е да споменавам, че ометохме поредната порция омлети и кисели млека…Въпреки старанието ни да сме бързи и сръчни при събирането на багажа и товаренето, успяхме да тръгнем за София едва по тъмно, около 22ч. Четиримата доволни участници в Момчерията! За домакините ни… За маршрутите и маркировката…
|
|
|
|
|
Leave a Reply
