Тасу-сария 2006


Как започна всичко? Разбира се, с едно чудесно хрумване от страна на „Байкария”! Виждайки засиления интерес у някои български колоездачи към участие във второто издание на ХС състезанието MTB Thassos Cup, хората от сдружението решиха, че може би ще е по-евтино и по-забавно, ако пътниците са повече, пък макар и без състезателни цели. Те за пореден път се нагърбиха със сложната и отговорна задача по организацията на подобно пътуване, в което взеха участие около 40 души с велосипеди. За всички тях „Байкария” осигуриха транспорт до Потос и обратно, нощувки и възможност за участие в състезанието. Едва ли им е било лесно, но всичко протече безупречно и искам още в началото да им благодаря от името на всички участници в Тасу-сарията.

Вечерта на 27 април паркингът до зала „Фестивална” в София се покри с шарени фигурки на колоездачи, мъкнещи раници насам-натам и разглобяващи байковете си. Позната гледка. За редовните участници в байкариите почти нямаше непознати лица, а товарителните работи вече са толкова добре овладяни, че за малко повече от час успяхме да напълним автобуса и един микробус с ремарке и да потеглим на юг. След 3-4 часа приспивно бръмчене достигнахме границата и интересното започна. Минаването през българския пункт беше гладко, макар че със сигурност успяхме да предизвикаме интреса на митничарите с наблъсканите в микробуса тръбни конструкции. Достигайки гръцкия пункт обаче разбрахме, че времето ще спре – компютърната им система се беше повредила. По едно време се зачудихме дали да не им предложим помощ от някой от многобройните компютърни специалисти в нашата група. Поседяхме/поспахме 3 часа, след което най-сетне потеглихме. (Между другото гръцките митничари направиха много по-начумерени физиономии при вида на багажа ни, но за щастие сред пътниците имаше човек, знаещ гръцки, който успя да ги убеди в добрите ни намерения, което със сигурност ни спести доста неприятни разправии).

Първото нещо, което ми направи впечатление в Гърция, бяха осветените пътища, просто защото в 6ч. сутринта нямаше нищо друго за гледане. По-късно, на острова, се убедих напълно, че в южната ни съседка осветление по пътищата се поставя от първата до последната постройка на всяко населено място, дори обектите да са единични и на стотици метри един от друг. Покрай някои пътни участъци извън населените места също са наредени улични лампи. Когато на втория ден се наложи да се прибираме по тъмно от една кръчма в съседното на Потос градче, се оказа, че от няколкото километра шосе между тях само 1-2 бяха тъмни.

През цялата сутрин с интерес гледах през стъклата на автобуса, опитвайки се да надвия съня. Направи ми впечатление, че селата и градчетата напомнят на нашите, макар и с малко по-различна архитектура и по-голям процент на прясно измазаните и добре изглеждащи къщи. Иначе си го имаше усещането за някаква неподреденост и недовършеност, имаше ги и разните изоставени постройки и инвентар. От пръв поглед си личеше обаче, че стандартът на живот е по-висок от нашия – доста нови коли, големи магазини (особено тези за мебели) дори и в малките населени места, хубави пътища, поддържани домове…

До гр.Кавала и близкото пристанище Керамоти издържах стоически на желанието да подремна. Когато се наредихме на опашката за ферибота, имах чувството, че до обяд няма да можем да се качим на него – пред нас имаше двойна редица от автомобили и камиони, с дължина няколкостотин метра. На всичкото отгоре вместо очакваните високи температури ни посрещна доста хладен бриз, така че след кратък оглед на пристана бързо си намерих отново мястото в топлия автобус. Мина половин час и фериботът пристигна, така че всички вкупом се изсипахме да гледаме как корабът ще побере цялата върволица от МПС-та, барабар с нашия рейс. След това заехме позиции по пейките на горните палуби (откритите) и в продължение на половин час наблюдавахме ту ятотото от гларуси, съпровождащо „лодката” ни, ту склоновете на заветната ни цел, които се издигаха доста стръмно в тази част на острова. С интерес наблюдавахме и обезлесените просеки, наподобяващи ски-писти, които всъщност имат санитарна цел – да предпазват острова от опустошителни пожари през лятото.

Стъпихме на брега, поогледахме се и продължихме с автобуса към град (или по-скоро село) Потос, от другата страна на острова. Тази част от пътя я проспах въпреки желанието си. Дори и така обаче нямаше как да не забележа хилядите маслинови дръвчета край пътя, както диви, така и стопанисвани. Ама нещо много се увлякох в разкази за самото пътуване…а най-важното все пак беше карането!

 

Когато се стоварихме пред хотела към обяд, набързо се настанихме, хапнахме кой каквото имаше и потеглихме към планината. Може би този преход в разказа ми е прекалено груб, но точно така си беше – слизаш, занасяш си раниците в стаята, ядеш, яхваш байка и хукваш по планирания вече маршрут за първи ден. Основната карта, която ползвахме, бе свалена от интернет и очевидно правена с помощта на GPS; на мен лично ми бе трудно да преценявам разстоянията по нея, но точността на разклоните и плетеницата от черни пътища бе много добра. Всъщност най-големи трудности в ориентирането изпитвахме докато напуснем пределите на населените места, поради което в този първи ден надникнахме в няколко малки улички на Потос, после се изкачихме до някакъв предавател (най-вероятно за GSM мрежа) и едва от него видяхме къде е пътят, който търсехме. Оказа се, че по него минава и маршрутът на състезанието, което щеше да се проведе след два дни. Разбира се, когато тръгваш от морското равнище, пътят няма как да не е нагоре, но настилката бе твърда и прашна, а наклонът доста плавен. Излишно е да споменавам, че основните представители на флората около нас бяха маслиновите дръвчета. Скоро намерихме и сгоден случай да напуснем трасето, тъй като някои хора от групата ни щяха да карат по него на състезанието, а и се надявахме да стигнем до място с хубав изглед към морето. Тук и наклонът стана по-сериозен, на някои места дори се стигна до бутане, което само ни даде възможност да планираме част от маршрута за следващия ден по отсрещните къменисти ридове, прорязани отчетливо от пътеки и черни пътища. Следобедното слънце припичаше много приятно, но при всяко спиране хладният вятър не пропускаше да ни напомни да не се заседяваме. За съжаление морето бе малко замъглено, но достигайки първия (за престоя ни в Тасос) връх, имахме възможност да се насладим на гледките към най-високите части на острова, както и към непосредствената ни цел за деня – град Теологос, едно от малкото селища във вътрешността на острова. До него стигнахме след няколко кратки спускания и изкачвания, все по черни пътища (макар че пробвахме да намерим и пряка пътека, но неуспешно).

Пристигайки в Теологос (някои находчиво го прекръстиха на „Граматиково”), разбира се, потърсихме подходяща кръчма. Оказа се, че освен нас на острова има и доста моторджии, при това също за състезание, някакво рали с кросарки. Та точно с едни такива си правихме компания, поседнали на масите край улицата, докато кръчмарят, човек на възраст, който имаше в колекцията си десетолевка с лика на Георги Димитров, шеташе около многобройните си иностранни гости и всички жестикулирахме усилено, за да се разберем. През този първи ден бе установена цена на бирата от 2 евро за 0,5л., която се оказа универсална за всички заведения, които успяхме да посетим на острова.

Може би щяхме да пием бира до тъмно, ако не трябваше да се приберем навреме за тхническата конференция на състезанието, където щяха да се раздават номерата и да се разясняват разни детайли. Затова някъде след 17:00 неохотно яхнахме железните си кончета и с понатежали крака хванахме обратната посока. Този път щяхме да се спуснем по маркираната за състезанието отсечка, която нарочно пропуснахме в посока нагоре. Черният път бе много подходящ за бързо прибиране, средно стръмен, с достатъчно едри камъни и бабуни за забавление и приятни завои с леко поднасяща настилка. Липсата на коловози даваше възможност за лесен подбор и промяна на линиите. Абе какво да ви описвам…кеф! Не само пристигнахме навреме в Потос, а дори успяхме и да си вземем душ.

Може би се чудите къде стояха четиридесетте велосипеда през нощта… Бяха подпряни под един навес в задния двор, който дори не беше ограден, повечето от нас не си бяха взели катинари и свикнали с българската действителност в първия момент почти се ужасихме от мисълта, че трябва да оставим любимците си по този начин. Домакините ни пък искрено се учудиха от странните въпроси, които задаваме и ни увериха, че кражбите са нещо съвсем непознато на острова им. Три дни по-късно и аз бях напълно убеден в това!
 

Ден втори ни посрещна не с най-приветливото време – ветровито (но това май си е постоянна черта на островния климат) и доста облачно. А плановете ни бяха сериозни! Освен самото каране се предвиждаше и вживяване в ролята на филмови звезди, така че около 10:00ч., наспали се и закусили (в Потос имаше пекарна с чудесен хляб!) част от нас се събраха пред хотела за старт към съседното градче Лименария, откъдето щяхме да следваме долината на една река, за да се качим до високопланинското (около 490м) село Кастро. За съжаление повечето от нас участваха в заснемането на филма само с каране по шосето, тъй като проблеми с ориентирането в Лименария лишиха групата ни от двамата най-важни спътници за този ден. Хубавото е, че след доста лутане поне успяхме да намерим правия път и започнахме продължително и доста приятно изкачване покрай коритото на една река, която на много места просто изчезваше под земята. След първите няколко километра се убедихме, че повечето от черните пътища на острова са в стил „леко начало през маслинови горички” и постепенно увеличават наклона си. Каменистият пейзаж наоколо предопределяше и настилката на пътя ни, която на повечето места не се отличаваше съществено от сухото корито на реката.

Набирайки постепенно височина, с доста спирания за снимки и взаимно изчакване, подминахме пряката отбивка за Кастро и продължихме нагоре по долината, която започна да става все по-зелена и залесена. По едно време отново засякохме маркировката на трасето за състезанието, този път се изкачвахме по тяхното спускане. Е, тук на моменти бе малко по-стръмно, но за сметка на това имаше и няколко ключови местенца, на които спряхме за почивка. Може би най-забележителното бе един красив водопад, обграден от зеленина, след който обаче преминавахме няколко пъти в режим „бутане”. Важното бе, че главната цел за деня все повече се приближаваше. Тук за първи и последен път видях участъци от черен път, които да са по-изровени, навсякъде другаде друмовете бяха толкова добре поддържани, все едно са правени онзиден. Отдавам го най-вече на сухия климат и каменистата почва, които явно не позволяват повърхността да се разкаля и да се получат дълбоки коловози. Колкото повече се изкачвахме, толкова по-приятни ставаха гледките, макар че и облаците надвисваха по-ниско над нас. Характерна черта на острова е и това, че заради голите склонове с ниска храстова растителност и камъни, още на 400-500м н.в. теренът дава усещане за високопланински.

По някое време следобеда най-сетне достигнахме Кастро – едно от „най-абсурдните села” по думите на Владо, кацнало на нещо като малко плато, врязано между две речни долини. Убеден съм, че това е едно от най-ветровитите селища, в които съм стъпвал! Вероятно разположението му във вътрешността и нависоко е продиктувано от желанието на жителите му да се предпазят от нашествия на пирати в миналото. Когато навлязохме между къщите с каменни покриви, присъствалите на Източнородопската Байкария побързахме да направим аналогия с българското село Ходжовци – в Кастро обаче определено имаше някои придобивки от по-ново време, включително модерна дограма на някои от къщите. Покривите обаче си бяха каменни, както и стените, в което всъщност няма нищо учудващо, тъй като това е най-широко използваният материал на острова. По време на престоя си видяхме мраморни зидове, подпиращи терасите на маслинови градини, каменни беседки и дори каменни табели, указващи верния път. Както и много каменни покриви, дори и по крайбрежието.

Бързо намерихме кръчмата „при Коста” и изпихме наличната бира – по това време аз още не бях стигнал до селото, но се разминах с пикапа на кръчмаря, натоварен с празните каси, който след известно време се завърна с нова доставка на пиво и дори се оказа, че май услужливо е вдигнал цената с 50 евроцента. Забравих да спомена, че преобладаващите превозни средства на острова бяха пикапите (срещаха се всички марки и модели, предлагани на европейския пазар и то във всички възможни модификации и възрасти) и бързото зареждане на кръчмата с бира бе най-доброто обяснение защо това е така. В Кастро се засякохме с „изгубените” и групата ни се раздели на две части, като първите потеглиха по-рано, за да продължат със снимането на филма.

Ние пък се помотахме прилично, след което също тръгнахме „по жицата”. Това е името, което някой измисли за екстремната пътека, следваща електропровода до Кастро. Тя се спускаше пряко по склона надолу, криволичейки между храсталаците, но наклонът определено не беше най-трудното в нея – истинското предизвикателство бе покритието с търкалящи се обли и ръбати камъни, най-малките от които бяха с големината на юмрук. Такова бе началото й и, повярвайте ми, в някои моменти направо не знаех къде и в какво положение е байкът ми! След това пътеката навлезе и се размножи на няколко ръкава в гъстите твърди храсталаци, които не пропуснаха да вземат жертви под формата на спукани гуми. Когато спряхме на една поляна, край нещо като кошара, нивата на адреналин бяха завидно високи, поне за някои от нас. Оттам се разделихме на две групи, тъй като не всички бяха почитатели на техничните терени и пожелаха да се спуснат по черния път от кошарата надолу. Други пък продължихме с голям кеф по една изровена от водата пътека, която ни предложи и каране по скални стъпала и осигури спукана гума за мен. Докато я оправях, отново се събрахме всички и отново се разделихме на две, тъй като някои искахме да продължим напряко по склона.

Тук стана и най-голямото объркване, тъй като трябваше да се чакаме долу на пътя, за да продължим нагоре по отсрещния склон и да се спуснем направо в Потос по пътеките, набелязани предишния ден. Уви, планът пропадна, след като срещата не се състоя и всички, макар и по различно време, се спуснахме обратно по черния път, който изкачвахме сутринта. За сметка на това малко скучно прибиране, докато разглеждахме кея на Лименария, решихме спонтанно да пробваме някой от крайбрежните ресторанти и то не с какво да е, а с цаца (защото на това ни замириса). Настанихме се в едно съвсем празно заведение, обменихме няколко различни наименования на ястието с келнера, макар че в крайна сметка не бяхме съвсем сигурни дали блюдото, означено като “small fried fish” съответства на родната цаца. Всякакви съмнения обаче бяха забравени, когато келнерът повика един от нас и Лъчо отиде да види за какво става дума. Тогава готвачката го е посрещнала с думите „Вие ли сте тези, дето сте поръчали цаца?”. Случайно или не, оказа се, че българите в Тасос не са никак малко, защото на следващата вечер попаднахме на още един. Между другото, порция цаца струва ни повече, ни по-малко от 4,50 евро. След успешно приключения ден се прибрахме по тъмно в Потос в очакване на неделята – денят на състезанието MTB Thassos Cup, за което ще има отделен репортаж.

 

Третият ден като че ли бе най-интересен за всички! Поне 20 души от групата ни се записаха за участие в състезанието, макар целта на повечето от тях да бе единствено каране за удоволствие. Оказа се, по техните думи, че това голямо каране е било най-разнообразното и забавното по време на престоя ни. Вярвам им, защото и при мен беше така, макар че аз не навестих най-високия връх на острова, а си останах на нивото на с.Кастро, само че на отсрещния рид. Точно в този район трасето на състезанието минаваше и в двете посоки, което ми даде възможност да направя достатъчно снимки от надпреварата. Планът ми беше след това да спусна пътеките, които си бях набелязал още първия ден (и по картата, и визуално). Макар и трудно, успях да намеря още един човек за целта и както си карахме и снимахме по трасето, по едно време продължихме сами по билото и попаднахме в една от най-красивите части на острова. За моя приятна изненада се оказа, че трасето всъщност минава по част от начертания от мен маршрут, само че ние се покачихме по билото и се спуснахме напряко по склона почти без пътека (ако не броим 30-сантиметровата ивица пързалящи се камъни, изровена от кросарките). Беше много хубава отсечка! Включвайки се отново „в състезанието”, продължихме по широка пътека/черен път ту леко нагоре, ту леко надолу, докато не видяхме поредния сгоден случай да минем напряко през храсталаците. От това място и трасето тръгна вече предимно надолу и то по характерна за околния терен пътека, покрита изцяло с натрошени камъни върху песъчлива почва, тук там с изровени улеи или дребни прагове. Това последно за престоя ми в Тасос спускане определено ме изпълни със задоволство, така че след него не ни оставаше нищо друго, освен вечерта да опитаме подобаващо количество морски деликатеси в крайбрежните ресторанти, което и направихме.

Денят за връщане никога не е твърде приятен, особено когато е и по-слънчев от предишните. За да не сме много тъжни, Байкария го направиха максимално интересен с обиколка по панорамния път на остатъка от острова и спиране в гр.Кавала.

И тъй като едва ли мога да напиша нещо ново като заключение, ще повторя благодарността си към Байкария за чудесно организираното пътуване и възможността да се докоснем до каране, което само по себе си не е по-хубаво от карането в България, но е съвсем различно и поради това изключително интересно!


 Коментари във форума