На връх Мусала с колело в края на ноември

България е прекрасна страна! Притежава уникални природни съкровища, сред които и четири величествени планински масива, всеки със свой неповторим характер и микроклимат. Ние сме двама студенти пред завършване, Коля и Косьо. Манията да се борим с планините посредством колоездене ни обзе още в далечните 1990 – 1991 години, когато на пазара в България не се предлагаше кой-знае каква гама от „байкове“. Минали сме през най-различни модели, започвайки с тежки и тромави бегачи, докато стигнем до едно наистина прилично ниво на техниката, за което ще спомена по-нататък. Навъртяли сме над 10 000 км само по пресечен терен и сме видяли доста интересни места в Плана, Витоша, Рила, Родопите. На по 25 години сме и двамата и смятаме да задълбочаваме пътешествията си както в България, така и в чужбина. Също така искаме да покажем и на други хора, че да караш байк из планините не е кофти работа, а е една стабилна емоция, съвсем спокойно сравнима със скоковете с бънджи, скалното катерене, пещернячеството и рафтинга. И само ще се радваме да срещаме по дивите планински пътеки и родни колеги по „новата лудост“, защото да скиташ сам и да не срещаш себеподобни е скучновато…

Тук ще става въпрос за Рила, която винаги е била за нас храм на духа и волята и за най-високия връх на Балканския полуостров – Мусала. За нас – двама екстремалисти, посветили се на пътешествия с колела по места, определено с НАД-морско равнище, вр. Мусала с неговите 2925 м отдавна представляваше желана цел. Сезонът през 2000 година се разтегли невероятно – след ужасно сухото лято последва една безкрайна есен с идеални дни за каране. Обсъждаха се маршрути и стратегии за изкачването, пресмяташе се светлото време и теглото на необходимото оборудване. Взимаха се в предвид метеорологичните условия и се подготвяше екипировката: зимни обувки, дъждобрани, топли ръкавици, челници за нощно каране, компас и други. Прогнозата за двата дни в които трябваше да сме там горе беше: мъгла, превалявания на дъжд, вятър. Бяхме готови за всичко това: маршрутът беше разграфен на отделни участъци с дължини, посоки и денивилации, просто не искахме да има никакви откази. Защото бяхме направили един опит към края на май 2000-та за един ден да качим вр. Мусала през х. „Заврачица“ и да се спуснем обратно в Боровец. С лека екипировка, малко ядене, с много идеи. Опитът завърши с провал, за малко трагично.

След х. „Заврачица“, някъде между вр. Манчо и Маришки връх, в 17.30 ч бяхме застигнати от североизточен вятър и мъгла, бяхме останали без вода, имаше много сняг, който не можеше да се пие, а трябваше да се гази. Ние бяхме по къси панталонки и моралът падна. Тогава взехме решение да се върнем по нов, изключително атрактивен път. Бяхме над Маричиния циркус между връх Голям близнак и Маришки връх откъдето поехме право надолу по склона на циркуса към Маричините езера. Естествено не карайки, а използвайки колелата като „котки“. Много е вълнуващо: тежък, мокър, едрозърнест сняг ти влиза в обувките, гъделичка голите колене, някъде далеч долу съзираш полуосвободените от леда езера и всичко което ти пречи да се понесеш с бясна скорост надолу е твоят любим планински бегач, забит в снежната стена с педала и кормилния рог.

„На ръба“ по време на първия опит за покоряване на Мусала, за съжаление завършил неуспешно

Когато взехме решението да се връщаме, си казахме, че не подобава пак да гледаме същия път, а и това си е нещо като закон при нас. Абе по-важното тогава беше, че още при третото забиване на колелото в снежната маса, аз се подхлъзнах, тръгнах надолу, достигайки за броени секунди шеметна скорост, плъзгайки се към езерата все по-бързо и по-бързо… Тогава заорах с всичко възможно в снега и успях да спра малко над пояса от скали, където свършваше снежната ивица. Очакваха ни скален сипей и още два подобни снежни езика. За каране не можеше да става и дума. Така, подпирайки се на колелата, стигнахме най-сетне до долината почти на смрачаване. Подкарахме машините си с известна доза загриженост, чувствайки мокрите крака, ефирните облекла, странната тежест в колената и липсата на светлина. Получи се невероятно каране!!! Преди нас беше минал може би един човек, явно още през зимата, защото клекът беше съсичан на места, за да се направи пътечката проходима. Пътят представляваше преминаване през пролетни блатца, безразборно нахвърляни едри камъни, скрити водни ями, неколкократно преминаване на реката по скриващите я снежно-ледени блокове… А да, съвсем забравих, че пътят на места се губеше… Всеки си избираше начин на преминаване, следвайки течението на реката. Случваше се да караме дълго разделени от клекова бариера. Наклонът доста ни помагаше, защото на места гумите затъваха до степен скриване на каплите. После се намери пътека. Тя лъкатушеше през клековия лабиринт и нямаше никаква възможност за отклоняване. Карахме като безумни, в коридор висок около 3 метра и широк – колкото кормилото. Случваше се някой по-чепат клон да те гепи за раницата или да се хване за рога на кормилото и тогава следваха едни странни движения, едни провисвания надолу с главата, придружени с виртуозни епитети, засягащи родословното дърво на околните дървета. Теренът отдолу представляваше остри зъбати камъни, редуващи се с рядка и хлъзгава кал. Към края на долината карахме в реката! На едно място видях под водата червено-бялата маркировка на пътеката – беше невероятно преживяване!

До х. „Марица“ стигнахме по време, когато прилепите вече излизат на лов. Задните ми накладки бяха стопени от водата, смених ги, но въпреки това продължих без задна спирачка, защото жилото се беше накъсало и заседнало в бронята. Съвсесем се стъмни. Чакаха ни 15 км до Боровец, нямахме никаква светлина. Без луна. Мокри и замръзнали, изморени и гладни, щастливи от мисълта, че направихме нещо, което друг не е правил на това място! Знаехме че ще се върнем пак. А до Боровец стигнахме – беше приказно пътуване. Карахме интуитивно, усещайки границата между пътя и гората, успявайки да скочим от седалката преди да паднем, при удар в камък или пропадане в дупка. Чувахме гората около нас, улавяйки безброй звуци, гласове и стъпки. Докосвахме листата, от които се ронеха едри капки влага, навсякъде мигаха светулки. Както си карах затънах в локва и останах прав, без да падам, толкова дълбоко бях пропаднал. Незабравима нощ. Пристигнахме в Боровец към 00:30 ч, натоварихме колелата на багажника и се прибрахме с колата в София.


И за това сега, през ноември, тръгнахме, изключвайки всяка възможност за провал, решени на всяка цена да стъпим с гумите си на 2925 м. Този път разполагахме с два дни. Маршрутът беше разпределен: първи ден – Боровец – х. „Заврачица“; втори ден: – х. „Заврачица“ – вр. Мусала – Боровец. До Боровец от София се стига за 1:30 ч приятно каране с лека кола и багажник за колела, силен касетофон, с чиято музика се екзалтираш за предстоящата битка. Хубаво е да не се забравя, че велосипедите на покрива правят колата висока 3 м и се случваше да вадим клони и листа от кормилата на колелата. В Боровец срещу шише ракийка се намира удобно място за спиране, багажът се прехвърля върху дисагите или гърбовете на ездачите и се потегля по Кайзеровия път към мястото на срещи, обядване, събиране на информация и др. – х. „Чакър Войвода“. Живописен път, съчетаващ завои, рекички и стръмни участъци, постепенно, но постоянно изкачващ се до 2000 м н. в., т. е. до хижата. Минава се покрай Царския дворец „Ситняково“, където обикновенно те посрещат кучета, които подозирам, че се хранят с човешко месо, и любезни техни стопани, с желание информиращи туристите за липсата на вода в околностите, хижарите, хижите и т. н. Както споменах и преди, сезонът тази година беше изключително сух, много от малките рекички на „водната планина“ бяха пресъхнали, така че се изключваше превъртането на гума върху мокър камък по стръмните участъци, а и самият път е станал по-равен в сравнение с 1994 година например. До х. „Чакър войвода“ се стига за 1.30 ч весело каране. В хижата хапнахме хубава супа, приготвена от три хубави жени. След известно възхищение от нашето начинание ни изпратиха и поехме към х. „Заврачица“.

С няколко думи ще обрисувам машините, с които правим всички тези откачени неща: Castello-AT300 и Bianchi-XC251, алуминиева рама/хром-молибденова рама; двойни шини; гуми 2.35; вилка Suntour-SR8030 с регулируема твърдост; монтаж Shimano-Alivio и STX, спирачки тип V-образни.

Пътуването до х. „Заврачица“ е много вълнуващо в горската си част. Там пътят след Ловния Царски дворец навлиза в една тясна пътека след едно диво спускане, на което можеш да достигнеш и 40 км/ч ако ти стиска и ако не те изхвърли на някой завой. Пътеката представлява манна небесна за истински садо-мазо екстремалисти: отдясно скала, отляво пропаст, понякога минаваш по стари дървени прогнили тесни мостчета, висящи над бездната, а най-интересни са едни участъци, представляващи овален склон, обрасъл с коприва и големи бодили, през който минава тънко ручейче. Пътеката първо слиза леко надолу, после, обикновено след някой голям и гаден камък, рязко тръгва нагоре. Изисква се доста техника и най-вече сплотеност между колелото и ездача, за да не удариш с педал острите камъни, да не заореш с венците в скалите, които прескачаш, да улучиш точно момента, в който да натиснеш яко педалите и да дръпнеш нагоре кормилото, така че хем да не превъртиш гумата, хем да ти стигне силата до горе. А ако вече си се запънал и започваш да падаш, то трябва да го направиш изключително бързо и с минимум излишни движения, защото малко встрани от пътя става доста стръмно и ще има много да се търкаляш, преди да те спре някой бор. Много обичаме тази пътека! В края даже има едно слизане по рекичка с малко камъни, след което пътеката се слива с черния път за х. „Заврачица“


Има много начини да си вдигнеш адреналина. Просто трябва да гледаш на света с малко по-други очи.

В долината под хижата следва известно време бутане по пътя, постлан с големи обли каменни плочи, по които често можеш да забележиш следи от удари на картери и мостове на джиповете, рискували да напуснат асфалта. След излизането от теснотията на пътя и обграждащия го клек виждаш хижата като някой древен елфически замък в мъглата и можеш отново да караш. Пристигнахме в х. „Заврачица“ в ранна вечер и бяхме приятно изненадани от наличието на хижаря, двама туристи, и три девойки, тръгнали като нас към Мусала в края на ноември. Седяхме си на пейката в столовата, гледайки картата, пиейки бира и припомняйки си определяне на азимут по компаса, когато чухме по радиото, че за следващия ден се очаква спокойно и слънчево време. Излязохме навън и видяхме едно безкрайно небе с милиони звездни острови и сияйна луна, заливаща всичко наоколо с призрачна сребриста светлина. Изключително малко ни трябваше, за да тръгнем още на момента и да изкачим върха през нощта, но решихме да не променяме плана и легнахме да отморим. На сутринта слънцето още позлатяваше склоновете на долината, а ние въртяхме към първия връх по маршрута – вр. Манчо – 2771 м.

Гумите напомпани максимално, предавката – твърдо първа, дишаш тежко и равномерно и пълзиш нагоре. Най-трудното при катеренето с планинския бегач е, че не можеш равномерно да поемаш въздух и да въртиш педали със силни крака. Това не е достатъчно. Винаги трябва да си пазиш един резерв от сили и вътрешна енергия, защото когато наближиш участък с рязко променлив терен, трябва да включиш моментално на „форсаж“, да играеш с тяло, да ползваш инерционни сили и така да преминеш нещо, което за другите е невъзможно.

Ние бяхме в Рила около вр. Манчо на 1700 м надморска височина, времето беше направо приказно за сезона. Карах по една тениска и се проклинах за тежкия товар на гърба. Разбира се, по хребета не можеш да караш постоянно, има дълги моменти на носене, които си имат своя техника на дишане и стъпване. Защото да се подхлъзнеш или да се спънеш на каменна река с раница на гърба и колело на врата не е препоръчително. Косьо например има белег на тила от жилата по рамката след едно такова падане. Карахме навсякъде, където е възможно, а то не е много. Все пак има едно доста лудо спускане от вр. Манчо към Маришки връх. Около Близнаците също така може да се кара. Малкият Близнак се изкачва без бутане. Ако притежаваш физическа и душевна уравновесеност, защото пътеката е широка точно три длани, а далече надолу, ако погледнеш светкавично, се съзират Маришките езера.


Изглед към Маричините езера

Изненадата ни очакваше от сенчестата страна на двата Близнака. Имаше снежна покривка, дебела два-три пръста, а наклонът беше надолу. В такива моменти е много трудно да си предпазлив, защото съществуването точно „на ръба“ е възможно най-голямата емоция, която човек може да докопа в този свят. Затова тръгваш надолу! Обаче тръгнеш ли – вече не можеш да спреш и да слезеш. Можеш само да забавяш движението и да се надяваш, че всичко, което си научил и успееш да използваш, ще те спаси. Слизането представлява серпентини с обратни завои, при това точно на завоите, някак си има най-много камъни. Пътеката влиза в скален пролом със стени малко над коленете ти и се появяват високи стъпала. Забравих да съобщя една малка, но значителна подробност: от студа вилката става по-корава и цялото слизане се превръща в една такава веселба… очите сълзят от острия вятър, ако си с очила – се запотяват, зъбите стиснати до степен „мускулна треска впоследствие“, ръцете стискат ли V-спирачките, стискат… И леко трябва да стискаш, така че хем да спираш с предната гума, хем да не ти поднесе предницата, защото тежеста от задницата се е преместила напред и гумата си блокира, но ти се носиш все така устремено надолу. И, не дай си Боже, да стиснеш предната спирачка точно когато си в завой или при удар, скок върху камък… В първия случай просто ще те изхвърли от колелото върху гладните камъни, а във втория може да се получи удар, при който се подгъват китките, а след това падаш на кормилото и… така че избираш да спираш или да балансираш. Можеш, разбира се, да застанеш зад ниско смъкнатата седалка, максимално изтеглен назад, и тогава при добра игра с тялото, достигаш добра управляемост на байка, освен ако при скок не почустваш седалката дълбоко в корема си. Така че има много начини на спускане. Обикновено на подобни походи не се носят „брони“, защото теглото скъпо се заплаща. Наблизо няма линейки и готови да помогнат зрители. Правиш го само за себе си и зависиш изцяло от себе си. Аз лично имам проблема, че съм лек – 63 кг и дори да прилагам всички тези описани по-горе техники, се засилвам, пързаляйки се невъзвратимо. Понякога се мислиш вече за загубен, когато осъзнаваш, че набираш скорост при почти невъзможно удържане на равновесието и приближаващ се завой. Влизаш в завоя, скачаш от някое стъпало, заставаш за миг на кантар, само на предна гума и само след секунди вече си излязъл от клопката и надаваш крясък, с който сигурно предците ти са посрещали падането на дълго гонен мамут.

След като слезеш от Малкия Близнак – 2777 м, започва последното, решаващо изкачване. Колелото се нахлузва на врата, по възможност по най-безболезнен начин, раницата остава на гърба и тръгваш нагоре. Винаги съм се чудел как при такива изкачвания започваш да виждаш света около себе си с други очи. Осъзнаваш всяка една стъпка, защото са толкова бавни и трудни! Дишането става тежко, не ти достига кислород. Повдигаш рамата, за да освободиш дробовете, вдишваш неколкократно максимално и след петата крачка отново се задъхваш.

 

Качихме върха към 14 ч. Въздухът бе кристално чист и се откриваше страхотна панорамна гледка във всички посоки. Имаше сняг на сенчестите места, като на северния склон, по-който слизахме към заслона на Леденото езеро, снежната покривка достигаше 4-5 см.

След почивка и умерено хапване, заслизахме. Това беше може би едно от най-вълнуващите слизания в живота ми. До заслона не ставаше и дума за каране – едвам не изпускахме пътеката, подпряни на колелата си, със стиснати спирачки и блокирани гуми, пързаляйки се по леда, скрит под непорочно белия снежец. Все пак слязохме до заслона, където се заредихме със солидно количество чай, след което, нетърпеливи за емоции, продължихме към х. Мусала. На тази отсечка практически е невъзможно да се кара, защото изобилстват големи, с неправилна форма скални отломъци, ровове, където носиш колелото на вдигнати ръце и най-различни стъпалообразни форми, каращи те непрекъснато да се пазиш от удар на седалката в тила.

 

Самата истина започва от х. „Мусала“ до Боровец. Това е участъкът, заради който си струват всичките усилия, пот и болки.

Отначало се започва с бясно галопиране през клекова долина по пътека с множество разклонения. Наклонът и липсата на видими камъни те предразполагат към увеличаване на скоростта и следователно – приближаване към границата на разумното. Започваш наистина да се движиш „по ръба“. Преценката трябва да е изключително хладнокръвна, защото буквално за мигове пред гумата ти може да изникне скрито хлътване в торфа, някоя дълбока бразда със сърчащи в нея остри камъни или серия от бабуни, с които вилката не може да се справи. Всичко това може да доведе до „до болка“ познатото изправяне на предна гума, полет през кормилото и приземяване с променливи последици или падане настрани с последващо затискане на единия крак между рамата и терена, съпътствано от раздиране на плътта и изкълчване на ставите през времето до крайното спиране. Колелото също така може да пострада – не са редки случаите на изкривена или счупена вилка, огънат курбел, счупен педал, изкривена капла, скъсана спица. Или просто изключително неприятното спукване на гума. Всичко това не са литературни прийоми за разкрасяване на пътеписа, а сурова действителност. И ако не внимаваш, се пребиваш като куче и веселбата свършва.

Но за нас продължаваше!

След торфено-клековата долина пътеката навлиза в каменно-клекова долина. Освен това пътеката незабележимо се превръща в улей, широк на места 1 м, постлан с хаотично нахвърляни камъни с размер, вариращ от топка за тенис до гюле за катапулт. А отстрани е клекът… тръгнеш ли веднъж – няма измъкване. А ти вече отдавна си тръгнал…

Седалките се свалят съвсем до долу, гумите се спадат до тънката граница между пружиниране и спукване, защото ходът на вилката не е достатъчен за предстоящите вибрации. Раницата се затяга плътно на гърба, ръцете са защитени с твърди ръкавици, а очите с плътни очила. Тръгваш надъхан, напомпан с адреналин до козирката, сърцето бие лудо, а главата е спокойна и студена. След секунди се носиш като хала, повличайки камъните след себе си, започвайки да вярваш в невъзможното. Теренът е изключително тежък. Изобилстват завои, в които улеят се стеснява, обикновенно има няколко грамадни камъка, при това стоящи на такова разстояние, че ако скочиш от единия, няма да имаш време да повдигнеш предницата за другия. Затова прехвърлянето става във въздуха, с рязко дърпане нагоре и същевремено тласък напред.

Много са и промените в нивата, така че постоянно или скачаш от еднометрови стъпалца или качваш подобни, използвайки максимално инерцията на тялото. Понякога не можеш да вземеш завоя от теснотията на рова, а си набрал вече скорост и спирането е абсурдно – тогава светкавично качваш с предната гума единия склон на трапа и, използвайки олекотяването, обръщаш във въздуха. Нещата стават някак си спонтанно и непредвидимо. Колелото, колкото и да е здраво, понякога страда от подобни изпълнения. На един от неочакваните скокове нагоре, за да се излезе от рова, усетих силен удар отдолу. После се оказа, че съм подбил големия венец на предните плочи. Имах спукани педали, изкривена задна капла (нищо че е двойна). Другото колело беше одрано на уникални места. Постепенно гората се сгъстява, а пътеката изтънява… В един момент се осъзнахме, че караме през абсолютно дива гора, без никакъв намек за път. Наложи се да пренасяме колелетата през огромни паднали дървета, да слизаме покрай изкоренени борове и ели. Накрая преминахме през една буйна и студена река.

Преди да излезеш на асфалта към Боровец, стъпваш на горски черен път, където се отпускаш и за мигове достигаш 40 – 45 км/ч. А има завои, пясък, чакъл и ти си се отпуснал. Не е хубаво. Но след първия завой отново се стягаш бързо и присигаш в Боровец като победител. Това бяха емоции само за два дена …

Ще се радваме ако сме ви заинтригували с този кратък разказ за едно от пътешествията ни и с удоволствие ще ви опишем още много приключения, преживяни в най-затънтените кътчета на България.