Дълго се чудех как да озаглавя случилото ми се тази есен преживяване, но реших че това най-много подхожда за случая. Ако не ви се чете, само знайте, че трябва да се пазите! Все пак, статията май не е чак толкова лоша…
Събота, 16.11.2002 година, беше един истински райски ден за поход с колела и аз още от миналия ден се бях навил да ходя с приятелите ми да покараме. Щом станах, усетих тръпката за тръгване и започнах да организирам нещата. Обадих се на най-близките ми приятелчета да тръгваме, но те ме отпратиха с отговора, че имали работа. Въпреки че останах доста разочарован, около обяд аз уговорих двама съседи и след няколко часа (понеже и те имаха работа) потеглихме.
В три часа се заизкачвахме по пътя за (горно) Кокаляне (близо до Панчарево). След края на селото има асфалтово пътче, водещо до билото на Плана. Малко преди края на асфалтовия път има едно разклонение за Железница, по което ние тръгнахме. То представлява широк черен път, който е средна работа – ту се качва, ту се спуска и за около час и половина бавно каране се стига до Железница. Ние стигнахме в селото в пет без десет и седнахме да хапнем и пийнем.
Неусетно минаха около 30 минути и ние поехме по пътя за Кокалянския манастир. Вече се смрачаваше, а ние още не бяхме излезли от селото. Казах на момчетата, че е по-добре да се връщаме, но те ми се скараха и ми отвърнаха, че походът си е поход, независимо дали е светло или тъмно. Аз реших, че ще се приберем навреме (но явно се бях излъгал!), та си казах „Нали искаш да ставаш състезател“ и реших да продължа.
Минаха няколко минути и стана съвсем тъмно; ние се спускахме към коритото на река Егуля, но аз изобщо не се радвах на спускането, при което щях да се пребия два пъти в абсолютния мрак. Вече се бях притеснил яко, мислех си за думите на майка ми, която ми казваше, че винаги трябва да знае къде съм, защото много се притеснява за мен. Но това за майка ми не е интересно. Добре, че поне луната ни осветяваше пътя, иначе… не ми се мисли.
Спускането ни бе усложнено от нарязаните клони от дърветата, нападали по малката пътечка. Цялата обстановка се сковаваше, а ние си карахме надолу и то без никакви протектори, щото липсват мънитата за тия екстри. Поне се бяхме снабдили с дрехи и в това отношение бяхме добре. Радвам се, че в този ден не се бях хванал за мисълта „От студ умри – гъзар бъди“. То шегата си е шега, ама аз така се бях втрещил, че името не можех да си кажа. Когато преминахме мостчето над реката, аз направо си бях глътнал граматиката и не вярвах, че ще се приберем.
Зарадвах се, когато тръгнахме по пътечката и преминахме успешно малката рекичка вливаща се в буйната и голяма Егуля, която се разливаше на няколко метра покрай нас и сякаш шепнеше зловещо, предупреждавайки ни да се пазим от всяко нещо насреща ни! След малко излязохме на широкия черен път водещ към Кръстатия Дъб и се заизкачвахме по него. Многото завои бяха украсени от призрачните сенки на голите дървета, които така безучастно ни наблюдаваха сякаш всеки ден има някакви заблудени като нас бродници, дето си нямат друга работа. Имах чувството, че се катерим вече три часа, когато зърнах малката къщичка, сгушена близо до пътя, означаваща и приближаването на езерото.
След като стигнахме до него, спряхме да си починем и да хапнем. Времето сякаш бе спряло, но когато не мислехме за него, то течеше толкова бързо, че ни изненадваше в някои моменти. Небето беше страшно красиво и непрекъснато отчиташе, че има живот в близките няколко хиляди километра. Хвърчаха разни самолети и други такива, но наоколо тишината пронизваше мрака и внасяше силен смут в моите мисли, насочени към уютния дом. Отново потеглихме. Дори колелото ми не скърцаше и даваше признаци на верен спътник, на когото разчитах както на себе си. Спряхме на кръстовището, наподобяващо буквата „Т“, на което гордо стоеше някаква табела, на която също толкова гордо не се четеше нищо, но се различаваха следите от насилие на някой незнаен тип, който явно се е ядосал, след като е разбрал, че не може да чете. Никой да не се обижда, но аз и миналия път, като минавах по същия маршрут, видях един човек, който явно се мъчеше да разгадае табелката. А това все пак си е планина и всичко се случва. Дано някой не стане жертва на тези, дето малко не са помислили. Ако ние не пазим планините, то КОЙ?!?
И така, да се върнем към нашето пътешествие, което вече бе стигнало до кошарите, а ние значително напредвахме. Ентусиазмът за поход се беше превърнал в огромното желание да се приберем, но бързо бе постигнат консенсус по въпроса, че бързането би довело до доста лоши работи. Затова придвижването се осъществяваше по-бавно. Скоро започнахме спускането и след малко се озовахме пред стволовете на Кръстатия дъб. Гледката беше едно от най-невероятните неща, които някога съм виждал. Ама да не вземете сега колелата и да тръгнете да видите красивите светлини на София, Бистрица и Железница! Нощта и гледката бързо успяваха да ни омагьосат, но ние трябваше да тръгваме; бързо се спускахме надолу и пътят сам се очертаваше пред нас. Вече толкова бяхме стояли на тъмно, че сетивата ни усещаха терена (е поне моите).
Скоро навлязохме в гората над манастира и започнахме мъчително спускане – хич не беше лесно. Единият от приятелите ми се подхлъзна и падна съвсем леко на килима от листа. По-точно казано, седна си на земята за радост на всички. До манастира стигнахме без премеждия, надолу също. Слизането от Кокалянския манастир до Дяволския мост беше като че ли най-приятната част от похода. Тя бе премината безпроблемно и аз се радвах, че не съм паднал. Но най-много се радвах, че се чувствам жив – хубаво чувство! Скоростта ми от Дяволския мост до вкъщи сякаш бе около 60-70км/ч…
Прибрах се!!! В девет часа!!!
За първи път видях баща ми и майка ми със сълзи в очите! Те си бяха помислили най-лошото……Айде, до тука да спра!
А като цяло преживяването беше добро, с някои изключения!
Изводът е – обмисляйте всяка своя стъпка и не тревожете излишно близките си. А и знайте, че екстремно може да бъде и през деня – не е нужно да се забивате в черната нощ. Така че, карайте си колелата, а другото ще си дойде от само себе си! Успех!
